/Поглед.инфо/ Доналд Тръмп поддържа отношения с много авторитарни лидери и сега проведе телефонни преговори с либийския командир, Халифа Хафтар. Въпреки това, както пише политическият анализатор Стивън Кук във Foreign Policy, подобна стратегия не е нова и много американски президенти всъщност са имали отношения с недемократични режими.
Доналд Тръмп наскоро проведе телефонен разговор с либийския военнокомандващ Халифа Хафтар, пише политическият анализатор Стивън Кук във Foreign Policy. Те обсъдиха колко е важно в Либия да се установи мир и стабилност и се съгласиха, че Либия трябва да стане демократична държава. Тръмп призна ролята на Хафтар в борбата срещу тероризма и в осигуряването на безопасността на нефтените ресурси в страната. Това е все едно да се признае желанието на Хафтар да стане лидер в Либия, пише експертът.
Преди, напротив, САЩ поддържаха официалното правителство на Либия, което Хафтар иска да свали. И само седмица преди този разговор държавният секретар на САЩ Майк Помпео каза, че конфликтът в Либия не може да бъде разрешен с военни средства. Според автора на статията изглежда, че Тръмп е заменил дипломатическия процес с личните си "желания". Стратегията на Тръмп обаче е съвместима с това, което правеха неговите предшественици.
Така още през 1979 г. политологът Джийн Къркпатрик писа, че администрацията на Картър се е примирила с превратите в Никарагуа и Иран, смятайки, че щатите не могат да контролират историческите тенденции в тези страни. Тя критикува "доверчивия американски президент", който приема уверенията на революционните движения като сандинистите, че ще изградят по-справедлива политическа и икономическа система, без да има предвид заплахата, която те представляват за САЩ, защото поддържаха отношения със Съветския съюз. Схемата беше такава: лоялни, но авторитарни правителства се сблъскваха с опозиционни действия, САЩ първо ги призоваваха към реформи и след това ги изоставяха и на власт идваха сили, настроени срещу Америка.
Къркпатрик настояваше, че всички тези сили не са резултат от еволюцията, а са марионетки на Москва. И според нея авторитарните управници заслужават подкрепа, ако действията им са в съответствие с интересите на САЩ. Също така, писа тя, те повече са способни на реформи.
Сега събитията в Близкия изток припомнят за думите на Къркпатрик. По-късно тя работи в администрацията на Роналд Рейгън; а Тръмп дойде на власт с настроения приличащи на тактиката на Рейгън. В резултат от това той подкрепя Виктор Орбан в Унгария, Нарендра Моди в Индия, Родриго Дутерте във Филипините, ас-Сиси в Египет, Салман в Саудитска Арабия - и сега Хафтар в Либия. В последния Тръмп вижда лидер, който ще може да унищожи ислямистите и да осигури на САЩ поток от нефт.
За Тръмп хора като Хафтар са приемливи, за разлика от лидерите на Венецуела или Куба, които не са съгласни да бъдат част от широк американски съюз. Впрочем от този черно-бял списък има изключения. Например, северокорейският лидер Ким Чен Ун беше враг номер едно за Тръмп дълго време и след това те преговаряха. Авторът на статията отбелязва, че Тръмп има топли отношения с Владимир Путин, Си Цзинпин и Ердоган, въпреки че първите двама са съперници на САЩ, а последният се опитва да противодейства на американската политика в Близкия изток.
Изглежда, че добрите отношения с авторитарните лидери са иновациите на Тръмп, но това не е така. Фердинанд Маркос беше преди Дутерте, Хосни Мубарак беше преди ас-Сиси, преди Салман бяха чичовците му, а Кадафи беше преди Хафтар. Възможно е да се спори дали това сътрудничество е било успешно, но е било така. Критиката сега се излива върху Тръмп, защото демокрацията е в упадък, а американският президент общува с тези, които са отговорни за това, заключава политологът в статията си за Foreign Policy.
Превод: М.Желязкова