/Поглед.инфо/ Политолозите и чиновниците във Вашингтон често неверно интерпретират световните политически процеси, обяснявайки алиансите на своите приятели или врагове с вътрешни фактори. Вместо това, отбелязва Foreign Policy, в много случаи би следвало да прилагат теорията за баланса на силите: държавите се обединяват в стратегически съюзи за да противодействат заедно на някаква външна заплаха.
Въпреки, че понятието “баланс на силите” съществува отдавна, американският външнополитически елит, изглежда честичко забравя за него, пише колумнистът на Foreign Policy Стивън Уолт. И вместо да си зададат въпроса за причините за сътрудничеството на Русия и Китай или за това, кое застави Иран да работи с другите държави в Близкия Изток, те твърдят, че всичко се корени в авторитаризма, в антиамериканските настроения или в някаква друга идеологическа солидарност. “Колективната амнезия заставя американските лидери неосъзнато да способстват за сближаването на техните врагове и да изтърват многообещаващи възможности да ги разединят”.
Всъщност логиката на теорията на баланса на силите е такава, обяснява авторът на статията. В света няма световно правителство, което би могло да защитава държавите една от друга и затова на всяка й се налага да се опира на собствените си ресурси и стратегия. Ако пред някого стои мощен и опасен противник, то тази страна може да мобилизира собствените си ресурси и да сключи съюз с друга държава, която е заплашена от същата опасност за да може везните да се наклонят на тяхна страна.
Понякога се налага да се създаде коалиция даже с тези държави, които по-рано дадената страна е считала за свои врагове или които по-нататък ще бъдат такива. Така, авторът дава пример, през Втората световна война САЩ и Великобритания се обединиха със Съветския съюз, тъй като победата над Германия беше приоритет за тях пред тяхната отдавнашна обезпокоеност от комунизма. Освен това по време на Студената война самите Съединени щати създаваха съюзи с авторитарни режими в Африка, Латинска Америка и в Близкия Изток за да балансират влиянието на Съветския съюз. А тяхното сближаване с Китай през 1972 година беше предизивикано именно от нежеланието да се допусне установяване на приятелски отношения между Пекин и Москва.
И все пак, за днешните политолози често е сложно да видят баланса на силите като първопричина за поведението както на приятелите, така и на враговете на САЩ. Частично това е продиктувано от факта, че САЩ са свикнали да обясняват външната политика на страната с нейните вътрешни характеристики: личността на лидера, политическото и икономическото устройство, идеологията. В такъв случай естествени съюзници на САЩ се оказват държави със същите демократически ценности. Като цяло не може да се каже, че това не е така, но подобен подход съдържа в себе си известни грешки, предупреждава авторът на статията.
Първо, ако за обединяваща сила се считат именно общите ценности, то е много лесно да се надцени сплотеността и дългосрочността на някои съществуващи съюзи. Така например, след разпадането на Съветския съюз, НАТО преживя сериозна криза, която не облегчиха даже опитите да се намерят нови задачи за алианса. Временно този проблем беше снет от конфликта в Украйна, но този факт само подчертава важността именно на външната заплаха за обединението на НАТО. Общите ценности просто не са способни да държат заедно почти 30 страни, още повече, че Турция, Унгария и Полша се отдалечават от либералните ценности, на които изглежда, че се гради алианса.
Второ, ако не мислим за баланса на силите, то може не малко да се учудим, когато други актьори застават на страната на онези сили, които се обявяват против нас. Така например се случи, когато Франция, Германия и Русия се обявиха против въвеждането на войски в Ирак, тъй като разбираха, че свалянето на Хусейн може да доведе до нежелателни последствия за тях. Още повече Щатите не очакваха, че Иран и Сирия ще започнат да помагат на иракските въстаници, въпреки, че това беше напълно логично: ако американският експеримент в Ирак беше успял, именно Техеран и Дамаск биха били следващите на опашката.
(рус.ез.)
В-третьих, если смотреть только на политические или идеологические пристрастия, то велик риск расценить альянсы противников более объединёнными, чем они есть на самом деле. Так, например, во времена холодной войны США считали коммунистический мир неким монолитом и в любом коммунисте видели агента Кремля. Эта ошибка привела не только к тому, что Вашингтон не видел разлада в отношениях между СССР и Китаем, но и к тому, что левые некоммунистические силы также считались сторонниками Москвы. В то же заблуждение впадал, к слову, и СССР, когда пытался привлечь на свою сторону социалистов из третьего мира.
Сегодня эта ошибка проявляется, когда говорят о некой «оси зла», которая якобы объединяет Иран, Ирак и Северную Корею, или употребляют термин «исламофашизм». Американские чиновники считают, что все эти игроки действуют по одному сценарию, но на самом деле они страдают от внутренней разделённости и личной вражды и объединяют силы больше по необходимости, а не из убеждения.
К тому же получается, что вместо того, чтобы способствовать расколу и разладу в рядах противников, США часто, наоборот, заставляют их сильнее сплотиться. Так, например, если говорить про Иран, «Хезболлу», хуситов в Йемене, режим Асада и движение аль-Садра в Ираке, то у всех этих группировок есть свои интересы, и их сотрудничество — скорее стратегический союз, а не объединённый идеологический фронт. Если же оказать на них полноценное давление, то у противников США лишь появятся новые причины для взаимопомощи.
Наконец, игнорирование принципа баланса сил лишает США главных геополитических преимуществ. В Западном полушарии они являются единственной крупной силой и могут сами выбирать себе союзников, оказывая тем самым на них большое влияние. Учитывая географическую отделённость США, они могут без опаски подталкивать другие страны к конфликтам друг с другом и извлекать из них выгоду, заставлять другие страны побороться за американское внимание. Для этого, впрочем, необходимо хорошо разбираться в региональных делах и отказаться от демонизации других государств.
К сожалению, последние десятилетия США делают ровно противоположное, особенно на Ближнем Востоке, отмечает автор статьи. Вместо гибкости Вашингтон развивает особые отношения с Египтом, Израилем и Саудовской Аравией, хотя причин на то становится всё меньше. А противников вроде Ирана и КНДР США записали в изгои и слушать не хотят. «Результаты, к несчастью, говорят сами за себя», — делает вывод колумнист Foreign Policy Стивен Уолт.