/Поглед.инфо/ Някога Владимир Путин смяташе, че бъдещето на Русия е в Европа, но Западът не го прие и външната политика на руския лидер стана „открито враждебна“, пише Ангъс Роксборо за The Guardian. Журналистът отбелязва, че почти няма надежди за подобряване на отношенията между Москва и Запада, докато Путин остава на власт.

В началото на пребиваването си на власт Владимир Путин искаше сближаване със Запада, но сега „иска да си отмъсти“, пише бившият PR-консултант на Кремъл и британски журналист Ангъс Роксборо.

Според Роксборо, когато Борис Елцин назначи Путин за министър-председател на 9 август 1999 г., той изглежда като "тих, плах и неловък" човек, "непривикнал към публичност, от която беше защитен от предишната си кариера в КГБ". „Но само след няколко седмици се появи тази черта на неговия характер, която ще стане решаваща за неговото управление - безпощадност“, се казва в статията. Британският журналист цитира крилатата фраза на Путин, че терористите трябва да бъдат „топени в тоалетната“, а също така отбелязва, че войната с чеченските сепаратисти „отне живота на десетки хиляди цивилни“.

Западните лидери бяха "ужасени от неговата жестокост в Чечения и от първите признаци на авторитарните му склонности", пише Роксборо. Следователно, въпреки „открито прозападната“ позиция на Путин и твърдението му, че бъдещето на Русия е в Европа, сближаване със Запада не се случи, се казва в статията.

„Фаталната грешка на Путин, струва ми се, беше неговата пълна неспособност да види противоречието между безпощадната автокрация у дома и ценностите на западната цивилизация, ангажираността към която той (поне по това време) изразяваше на думи“, разсъждава журналистът. - Някои твърдят, че той никога не е бил сериозно прозападен, че приятелските му жестове са прикритие за тайни мотиви и планове за постигане на световно господство, в духа на КГБ. Но аз мисля, че това е грешка. Когато работех като консултант в Кремъл, в началото на управлението на Путин често се срещах с висши служители и не се съмнявам, че те считаха себе си за "западни" и дори демократи."

„Проблемът беше друг - неспособността на Путин да разбере предпазливата и нарастваща враждебност на Запада, когато от вътрешната му политика стана ясно, че той не е демократ“, продължава Роксборо. - Обсъждал съм това с неговите съветници: как можете да се надявате да убедите Запада, че сте добър партньор, ако отказвате както трябва да осъдите съветската епоха, ако потушавате протестите и задушавате медиите? Той не можа да свърже тези две неща. И Западът, разбира се, ставаше все по-подозрителен, а Путин от своя страна в началото беше разочарован, след това ядосан и накрая стана открито враждебен.“

След първата, прозападната фаза на „путинизма“, британският журналист посочва още три. Втората започва през 2003 г. и "достига своя връх" през февруари 2007 г., когато Путин остро критикува САЩ в речта си в Мюнхен. „Той се дразнеше, че вместо да отвърнат с взаимност на жестовете му (включително помощта му във войната срещу талибаните* в Афганистан), американците не само игнорираха категоричното му отхвърляне на войната в Ирак, но и прокарваха планове за създаване на противоракетен щит, който според Путин, заедно с разширяването на НАТО, пряко застраши сигурността на Русия."

Третата фаза започна при Барак Обама, който презрително нарече Русия „регионална сила“ и отправи лични атаки срещу руския лидер. „Яростта на Путин достигна своя връх по време на парламентарните избори през 2011 г., които бяха ясно подправени и доведоха до това, че хиляди хора излязоха на улицата да протестират. Той обвини американците, че подкрепят демонстрантите - не само морално, но и материално - и едва преизбран през 2012 г. за президент, започна да декларира превъзходството на руското общество и нравственост над „упадъчния“ и „безполов“ Запад, пише авторът на статията. Това доведе до външна политика, основана на идеята, че ако Западът не ни приеме като равноправни партньори, ние самите ще поемем тази роля. Отново и отново тази философия може да се види в действие."

Според Роксборо руският президент оправдава действията си, като казва, че Западът се държи по подобен начин. „Ако Западът може да нахлуе в Ирак безнаказано, така разсъждава Путин, Русия може да помогне на своя приятел в Сирия, президента Башар Асад. Ако Западът смята, че може просто да извади Украйна, със стратегическото й значение и вековни връзки с Русия, от орбитата на Москва, нека помисли отново. Ако Западът смята, че има право да влияе на ситуацията в Русия с помощта на НПО и финансиране, постоянната си пропаганда и явна подкрепа на опозицията, как може да се оплаче, ако инструктираме няколко интернет бота да развалят предизборните й процеси? Ние правим само това, което ни правите от десетилетия.“

Но, такъв „огледален“ отговор към Запада, според автора на статията, издава „уязвимостта“ и „слабостта“ на руския лидер - страхът от „загуба на контрол“, след който може да последва „възмездие“. „Сега той създаде полицейска държава, която не търпи никакво несъгласие, радва се на подкрепата на медиите, които по напълно съветски начин прославят всяка негова дума“, пише британският журналист.

Според Роксборо подобряването на отношенията между Русия и Запада едва ли е възможно, докато Путин остава на власт, но в дългосрочен план „има надежда“. „Руският двуглав орел винаги гледа едновременно на Запад и в собствената си душа. Сегашната ситуация всъщност е вечния наклон към руската изключителност или славянофилство, но махалото със сигурност ще се залюлее в обратна посока. Повечето руснаци - особено тези в интелигенцията и средната класа, все още са ориентирани към Запада."

Журналистът обяснява популярността на Путин с неговото "инстинктивно" умение да отразява настроението на хората, които искат да бъдат част от световната общност и в същото време копнеят за уважение и сигурност. Западът трябва да има това предвид, когато новият лидер дойде на власт в Русия: „дори ако наследникът няма безпощадността на Путин, приоритетите му ще останат до голяма степен същите“, заключава авторът на статията.

* "Талибан" - организацията беше призната за терористична с решение на Върховния съд на Руската федерация от 14 февруари 2003 г.

Превод: М.Желязкова