/Поглед.инфо/ „Ескалиращото господство се определя като ситуация, при която една нация разполага с военни възможности, които могат да задържат или победят противника на всички нива на конфликта, с изключение на най-високото.“

Доклад на Комисията за интегрирана дългосрочна стратегия към администрацията на Рейгън; в: „Дискриминационно възпиране“ (Discriminate Deterrencе), 1988 г.

Няма по-голямо стратегическо безумие от убеждението, че трябва да се поддържа ядрено превъзходство на всяко стъпало на ядрената стълбица, за да се поддържа възпирането. Американската оръжейна технология е основен двигател на ескалацията през 50-те и 60-те години на ХХ век, водена от убеждението, че Съветският съюз ще подходи към такъв ядрен конфликт, на който Съединените щати не могат да противодействат. „Д-р Стрейнджлав или как престанах да се притеснявам и се научих да обичам бомбата“ пародира тези страхове, а развитието на контрола над въоръженията и разоръжаването през 70-те и 80-те години на ХХ век спомага за тяхното разсейване. За съжаление, администрацията на Байдън предприе стъпка за връщане към доминиране на ескалацията, която спираловидно ще повишава бюджета на Пентагона така, че скоро ще достигне 1 трилион долара годишно.

„Д-р Стрейнджлав“ си остава най-великата филмова сатира по много причини, не на последно място поради факта, че толкова точно се придържа към реалните абсурди на двете свръхсили – Съединените щати и Съветския съюз – които като на фехтовка се боричкат да ескалират надпревара във въоръжаването, която може да завърши само с взаимно унищожение.

Сега имаме трета свръхсила – Китай, която разширява ядрения си арсенал. И администрацията на Байдън одобри строго засекретен стратегически ядрен план – „Ръководство за използване на ядрените оръжия“ (Тhe Nuclear Employment Guidance), който цели да подготви САЩ за евентуални координирани ядрени предизвикателства от страна на Русия, Китай и Северна Корея. Според Дейвид Сенгър (David Sanger) от „Ню Йорк Таймс“ документът е толкова строго класифициран, че „няма електронни копия, а само ограничен брой на хартия, раздадени на отделни служители по националната сигурност и шефове в Пентагона.“

Значението на ескалацията за доминиране в Студената война се определяше от такива „крайни ястреби“ като Пол Нитци (Paul Nitze), който твърдеше, че съветска ядрена атака ще позволи на Кремъл да държи американското население като заложник и да диктува условията на мира. Нитци уточнява, че „ефективната програма за гражданска отбрана“ на Съветския съюз може да ограничи съветските жертви от 2 до 4 процента от населението – цена, която Москва би била готова да плати, за да постигне „господство“.

Тези абсурдни схващания подтикват администрацията на Джон Ф. Кенеди в началото на 60-те години на ХХ в. да посъветва американските семейства да строят бомбоубежища за защита от атомни валежи в случай на ядрен обмен със Съветския съюз. Президентът Кенеди заяви, че правителството ще гарантира такава защита за всеки американец. През 80-те години на ХХ век пък президентът Роналд Рейгън гарантира защитата вече под формата на неговата противоракетна отбрана „Звездни войни“.

Съединените щати похарчиха милиарди долари в стремежа да създадат противоракетен щит над цялата страна. Писах за това преди 25 години в книга, озаглавена „Призрачната защита: Американският стремеж към илюзията ‘Звездни войни’ (The Phantom Defense: America’s Pursuit of the Star Wars Illusion).“ Сега европейските лидери говорят за „Европейски въздушен щит“ (European Air Shield), а фондация Heritage – мозъчният тръст на Доналд Тръмп, подкрепя система за противоракетна отбрана, която би унищожила над 100 пристигащи ракети. Схващането на Тръмп за успешната израелска отбранителна система „Железен купол“ (Iron Dome) също се оказа илюзорно, защото тя прихваща малки ракети с малък обсег, изстрелвани от бойци в региона, а не балистични ракети.

Следващият президент ще наследи ядрен пейзаж, който е по-застрашаващ и нестабилен от всеки друг след Кубинската ракетна криза преди повече от 60 години. Китай разширява ядрения си арсенал; Русия заплашва с използване на ядрени оръжия срещу Украйна и предупреждава за Трета световна война; ядрената програма на Иран бързо се разраства и усъвършенства; а според оценките, Северна Корея разполага с ядрен арсенал, който съперничи на три ядрени държави, които не са се присъединили към Договора за неразпространение на ядреното оръжие: Израел, Индия и Пакистан.

Близките връзки между Китай, Русия, Иран и Северна Корея подхранват ядрената параноя на Вашингтон. Неуспехът на Вашингтон да проведе дискусии по същество с тези четири държави прави потенциала за конфликт още по-реален. Манията ни, че терористите ще се сдобият с ядрени оръжия, води до преувеличаване на заплахата и за раздуване на стратегическите ни разходи. Фактът, че Доналд Тръмп може да се завърне в Белия дом, където веднъж се похвали с размера на ядрения си бутон и обеща да възстанови американския ядрен арсенал до „върха на класацията“, увеличава ядрената несигурност.

Русия и Китай са готови да започнат дискусии по ядрените въпроси със САЩ, но само като част от по-широко стратегическо обсъждане на напрежението и предизвикателствата, които стоят пред двустранните политики на Вашингтон с Москва и Пекин. Администрацията на президента Байдън отказва да започне такъв разширен диалог, което е сериозен провал в нейната стратегия за национална сигурност. От съществено значение е трите основни ядрени сили да обсъдят контрола върху въоръженията, намаляването на риска и значението на неразпространението; защото основната отговорност за неуспеха да се започне диалог идва от САЩ. Вместо това, Байдън и неговият екип по националната сигурност търсят начини да се намесват в по-широките отношения на Китай и Русия, които никога не са били ефективни. Всъщност именно противопоставянето на Вашингтон на китайско-руските отношения води до укрепване връзките между Москва и Пекин.

Още от времето на администрацията на Обама, когато Джон Кери (John Kerry) бе държавен секретар, а Роуз Готмелър (Rose Gottemoeller) бе заместник-министър по контрола на въоръженията и международната сигурност и помощник държавен секретар по въпросите на проверката, спазването и прилагането на контрола, в САЩ липсват сериозни специалисти в областта на разоръжаването на най-високо държавно равнище. Кери и Готмелър водеха трудна битка заради решението на президента Бил Клинтън през 1997 г. да премахне Агенцията за контрол на въоръженията и разоръжаването (ACDA - Arms Control and Disarmament Agency), което сериозно отслаби цялата общност за контрол на въоръженията в САЩ. Крахът на ACDA като независим глас в областта на контрола, отслаби националната сигурност като ограничи възможностите за вземане на решения по контрола на въоръженията от страна на президента.

За съжаление сме в предизборен период, в който и двамата кандидати се борят за това кой ще създаде по-смъртоносни военни сили и ще увеличи военните разходи. В кампанията досега не се споменава за контрол над въоръженията и разоръжаването. Съединените щати са отговорни за половината от световните разходи за военни цели и са единствената страна в света, която разполага с възможности за проектиране на сила по всяко кътче на земното кълбо. Нашият ядрен арсенал съдържа повече бойни глави, отколкото са стратегическите ни цели; но това със сигурност важи и за другите ядрени сили по света. В международната общност няма по-голяма споделена безотговорност от тайните решения, които доведоха до свръхспособностите в ядрения инвентар на деветте ядрени сили. Необходим е сериозен акт на държавническо мислене, който да спре заблудите за всяване на страх и който отново да доведе до определяне на нашата политика в областта на ядрените оръжия.

Превод: д-р Радко Ханджиев