/Поглед.инфо/ Идеята, че ръководен от Съединените американски щати блок от западни държави ще определи бъдещето на планетата, ще става все по-неправдоподобна.

"Америка се завръща." Говорейки на 57-тата годишна конференция по сигурността в Мюнхен, Джо Байдън изтъкна това за пореден път за краткото си президенство.

Неговото декларативно изречение, разбира се, изисква декодиране. На аудиторията си от европейски елити той предлагаше това уверение:

„Тръмп го няма и няма да се върне скоро, доверете ми се.“

Разширявайки тази основна теза, презентацията на Байдън обхваща напълно предсказуем набор от теми и достига до напълно предвидими заключения.

Макар многократно да настояваше, че историята е достигнала „точка на прегъване“, той едновременно повтори твърдението на всеки президент на Съединените щати, от времето на Хари Труман (с изключение на Тръмп), че „партньорството между Европа и САЩ“ ще определи съдбата на човечеството.

В резултат на това, той заяви, че партньорството:

„Трябва да остане крайъгълният камък на всичко, което се надяваме да постигнем през 21 век, точно както [то] през 20 век“.

Според Байдън, с други думи, европоцентричният геополитически ред, воден от Съединените щати, датиращ от непосредствените последствия от Втората световна война, остава напълно непокътнат. Следователно също така правим всички договорености, обсъждани, договорени и утвърдени от американскини, канадски и европейски елити по време на предишните 56 конференции по сигурността в Мюнхен.

Едва прикритата цел на тези годишни поклонения в Южна Бавария винаги е била да освети съществуването на така наречената северноатлантическа общност, известна още като Запада.

Като участник в минали конференции в Мюнхен, самият Байдън не се нуждае от убеждаване. Ако „Америка се завърна“ има следствие, което е уловено във фразата „НАТО сега и завинаги“.

Разбира се, Байдън всъщност не присъства на тазгодишната конференция в Мюнхен. Предвид разрушенията, които коронавирусът нанесе на различни държави-членки на НАТО, организаторите на събитието благоразумно решиха да го проведат виртуално.

И все пак символиката беше трудна за пренебрегване: тъй като американците и европейците бяха обхванати от най-смъртоносната заплаха, с която се сблъскаха след Втората световна война, лидерите на алианса казаха, че гарантират взаимната си сигурност, че е невъзможно дори да се съберат в една стая. „Крайъгълният камък“ нямаше значение за непосредствената опасност.

Вместо да размишлява за смущаващите последици от този факт, Байдън насочи преимуществено вниманието си към друго място, намеквайки за множество предизвикателства пред сигурността, които фигурират като стандартни точки за разговор в администрацията.

На първо място беше „дългосрочната стратегическа конкуренция с Китай“, последвана от създаването на руски проблеми и „глобалната, екзистенциална криза“ с изменението на климата.

Контролът върху оръжията получи едно просто кимване, както и императивът за справяне с „дестабилизиращите дейности на Иран в Близкия изток“.

Президентът Байдън също така обеща, че засега поне американските войски ще останат в Германия. Това беше най-близо до нещо като голямо разкритие.

В този предполагаемо ключов момент на пречупване най-доброто, което американският президент можа да измисли, е да поддържа военно присъствие, създадено седем десетилетия по-рано в отговор на условия, които вече не съществуват. На събирания като Мюнхенската конференция за сигурност това се квалифицира като просветено държавничество.

Катастрофично дестабилизиращите дейности на Вашингтон в Близкия изток през последните две десетилетия останаха неспоменати. Също така все по-отчаяните усилия на Съединените американски щати да прикрият факта, че конфликтът в Афганистан, единствената истинска война в цялото съществуване на НАТО, завършва с неуспех.

Имиграцията, друг проблем с горещи бутони както в Европа, така и в Западното полукълбо, също убягна от вниманието на президента. Проучването на Байдън върху съответния пейзаж беше особено избирателно.

Когато говори пред местната публика, Байдън се позиционира като шампион на „справедливостта“. Сред американските прогресисти е широко прието, че жертвите на минали расистки политики заслужават компенсация.

Говорейки с наследниците на империите, които енергично експлоатираха не-белите си поданици, стига това да им беше изгодно, като дори и днес се борят да асимилират бившите колонизирани, Байдън беше ням по въпроса за обезщетението.

На Мюнхенската конференция за сигурност империализмът - независимо от старомодния европейски вид или предпочитания от американците неформален стил - е извън границите на дискусията.

Вместо това наследникът на Доналд Тръмп намери утеха в идеологията, като каза на слушателите си, че европейските „партньорства на Америка са издържали и са се разраснали през годините, защото се коренят в богатството на нашите общи демократични ценности“.

Тези партньорства са:

„Изградени върху визия за бъдещето, където всеки глас има значение, където правата на всички са защитени и се спазва върховенството на закона“.

Съвременният момент на инфлексия, според Байдън, противопоставя „тези, които разбират, че демокрацията е от съществено значение“ срещу онези, които вярват, че „автокрацията е най-добрият път напред“.

Докато членовете на НАТО като Полша, Унгария и Турция се поддават на нетолерантност и нелиберализъм, тази конструкция демокрация срещу автокрация е в най-добрия случай нестабилна.

Предвид факта, че преди броени години американци инсталираха нарцистичен демагог в Белия дом и над 74 милиона гласуваха точно миналия ноември, за да му дадат втори мандат, разумен човек може да се чуди за здравето на демокрацията в самите Съединени американски щати.

Надявам се и се моля, че нападението над Капитолия на 6 януари беше еднократно събитие. Но какво да кажем, ако е предшественик на бъдещи събития?

Ако стратегическата конкуренция на Запада с Китайската народна република противопоставя демокрацията срещу автокрацията, не е ясно, че шансовете благоприятстват нашата страна.

Уверенията, датиращи от 90-те години на миналия век, че китайското икономическо развитие неизбежно ще доведе до политическа либерализация, не се реализират. В Пекин комунистическата партия остава изцяло под контрол, а президентът Си Дзинпин притежава абсолютна власт.

Бъдещето без съмнение ще донесе изненади. Въпреки това, икономически превъзходен, технологично усъвършенстван и военно непринудим Китай, който упорито е устойчив на западната концепция, демокрацията се представя като вероятна перспектива.

Да, американската музика, филми и видео игри ще останат популярни в световен мащаб в обозримо бъдеще. Студенти от чужбина ще продължат да се стичат в кампусите в Съединените щати. Американският английски ще остане глобалният лингва франка. Но идеята, че ръководен от Съединените американски щати блок от западни държави ще определя бъдещето на цялата планета, ще става все по-неправдоподобно.

Именно тази перспектива трябва да концентрира умовете на американските политици, които трябва да разгледат възможността вместо стратегическа конкуренция с Китай, да намерят смисъл да се договорят условия за взаимно съжителство.

В това отношение полезна първа стъпка може да бъде отказването от бъдещото присъствие на конференцията по сигурността в Мюнхен, която остава в плен на минало, което може да е красиво за гледане, но се е превърнало в пречка за ясното мислене.

Превод: СМ