/Поглед.инфо/ Краят на историята, "колективният месия" и прочистването на света от всички нелоялни режими
“Пробуждането на Америка от либералния и сън”
Колкото и да е странно, думите за “Пърл Хърбър на XXI век” прозвучават за първи път не на 11 септември 2001 година, не в последвалите дни, когато цяла Америка преживява истински шок, смесен с унижение и ужас, а половин година по-рано.
Те прозвучават в официален доклад, който високопоставена група неоконсерватори поставят на бюрото на Бил Клинтън, който изкарва последното си полугодие в Белия дом.
Докладът се нарича “Повторно изграждане на американската отбрана: стратегии, сили и ресурси за новия век”. ("Rebuilding Americas defenses: strategies, forces and resources for a new century"). Колективен автор на доклада е аналитичният център ПНАВ (“Проект за новия американски век” - The Project for the New American Century). На неговите 90 страници ръководителят на Центъра Уилям Кристъл и неговият екип разясняват световната политическа обстановка и съветват Клинтън да се възползва от уникалната ситуация на “еднополюсния свят”: “Именно днес, когато СССР е повален, а нашата мощ десетки пъти превъзхожда силата на най-близките конкуренти, имаме уникалната възможност, започвайки множество войни по целия свят, да създадем свят, благоприятен за нашите принципи”, убеждава текстът на доклада. “Ако се отклоним от този път може да се сблъскаме с фундаментални проблеми. Цялата история на ХХ ни учи, че заплахите трябва да се посрещат преди да са станали страшни. И така, трябва да прекратим съмненията и да започнем да претворяваме своите принципи на практика. И трябва да започнем с Ирак...”, допълва се там.
В заключение авторите намекват за някаква ужасна катастрофа, която може да се случи: ако нашата “стратегическа пауза” се окаже твърде дълга, незабавно ще я “катализира” някое ужасно събитие, подобно на нов Пърл Хърбър”.
Докладът ляга на бюрото на Клинтън, но не му прави нужното впечатление. Но времето му вече изтича. На вашингтонския Олимп вече излиза Джордж Буш-младши. А заедно с него лостовете на властта се поемат от същите хора, чиито подписи стоят под доклада на ПНАВ. Скоро те се оказват навсякъде: президентската администрация, Белия дом, Пентагона и ЦРУ.
На 11 септември 2001 година и самият Буш-младши ще напише в дневника си: “Днес се случи Пърл Хърбър на XXI век. Същото го говори на журналистите. Наистина, скоро си затваря устата. За тези думи ще помнят само малки независими издания, които още известно време удивено си спомнят, че още миналата година “в Пентагона... се замислят, че за “националното пробуждане на Америка” е нужно катастрофално и катализиращо събитие - нещо като нов Пърл Хърбър”. Но в общата истерия на есента на 2001 година никой не чува това. А хорът на централните медии, пеещи в унисон с неоконсерваторите ще започне да приближава страната към “Четвъртата световна война” срещу тероризма и “ислямо-фашизма”.
***
Неоконсерваторите отдавна се стремят да нахлуят в Близкия изток. До голяма степен това е започнато още от войната в Ирак през 1991 на Буш-старши, когато министерството на отбраната се оглавява от Дик Чейни. Именно от тази война идеята за “глобалната хегемония на САЩ”, обявена в “Края на историята” на Фукуяма, започва придобива плът. Тогава Буш-старши, провъзгласява началото на “Кръстоносния поход” за изграждането на Новия световен ред”.
Но какво е “Новият световен ред” в съзнанието на неоконсерваторите? Не само “опит Америка да бъде превърната в световен жандарм”. Но и значително повече - планове за тоталното прочистване на света от всички нелоялни режими.
Отказът на Буш да извърши мащабна наземна операция и да свали режима на Хюсеин ги разочарова силно. Оттогава неоконсерваторите с непреодолимо усърдие рисуват все повече и повече нови планове за глобална война. На първо място, в Близкия изток. Но не само: напредъкът на НАТО на изток също се осъществява предимно с усилията на неоконсерваторите.
През 1992 г. от офиса на Пол Уолфовиц (в администрацията на Буш-старши той е заместник на министъра на отбраната Дик Чейни), изтича забележителен документ, който журналистите веднага наричат „Меморандум на Уолфовиц“. Всъщност това е програма за превръщане на Америка в абсолютен военен хегемон. Той предвижда военното господство на САЩ на всички континенти и нанасянето на превантивни удари по целия свят, при пълно пренебрегване на международните институции. Предупреждавайки всеки, който би се опитал да се конкурира със САЩ, че „рискува да си навлече война“.
Във въображението на Уолфовиц Америка представлява един вид Месия на силите на “абсолютното добро”, давайки ѝ пълен картбланш за “изкореняване на злото” по целия свят. Ясно е, че изхождайки от този религиозен предикат (почиващ на основата на абсолютното военно превъзходство: военният бюджет на САЩ в тези години 25 пъти превъзхожда най-близките конкуренти), “Абсолютното добро” може да си позволи да игнорира всички международни институции и да заплашва всеки, който рискува да се съмнява в неговото право.
От експертите не се е скрил месианският характер на “програмата на Волфовиц”. “Това е някакво трудно за представяне съчетание на утопични възгледи, присъщи на Удроу Уилсън и леко прикрити идеи на “имперската политика” на маршал Фон Молтке”, пише например професорът от Бостънския университет Андрю Басевич.
Макар Буш-старши да се отрича от “Меморандума на Уолфовиц” и забравят за документа за известно време, когато идва 11 септември, изваден от архивите, той ляга в основата на “Националната стратегия за сигурност”, подписана от Буш-младши на 21 септември 2002 г. И след още няколко години Близкият изток се превръща в онази зона на “перманентен хаос” и “постоянна война”, за което предупреждават експертите.
Неоконсерваторите против “Империите на злото”
Що са неоконсерваторите? Стремителният възход на тази група на Олимп на американската власт по времето на Рейгън и особено на двамата Буш, поражда огромен интерес към феномена “неоконсерватизъм” и немалко изследвания и материали (тълкувания и митове), в които, както се вижда, е по-лесно човек да се обърка, отколкото да открие истината.
На първо място, коментаторите са поразени от сплотеността и влиянието на тази група, която поради изключително малкия си брой (сто или двеста глави на повърхността) едва ли би могла да се нарече „движение“. В същото време няма партийна структура: не движение, не партия, а по-скоро затворен клуб, неформална асоциация на председатели на различни комисии, редактори на вестници, списания, публицисти, политици. Най-общо казано, интелектуалните мениджъри се отличават с изключителен милитаризъм и религиозно оцветена реторика. Разбира се, еврейският произход на мнозинството от членовете на клуба и тяхната всестранна подкрепа за Израел не избягват внимание.
Самата дума „неоконсерватор“ се появява през 1973 година. Така американският консерватор Майкъл Харингтън иронично нарича група либерални интелектуалци, заели крайно нетипична за евреи и либерали позиция: за студена война до победен край, милитаристична пропаганда в чисто манихейски дух и религиозна риторика за „борбата на доброто срещу злото“. Групата (преди всичко в лицето на своя вожд и идеолог Ървин Кристъл) с удоволствие подхваща и приема това име.
В американския политически естаблишмънт, вече кръстена „неоконсерватори“, групата влиза в състава на екипа на сенатор-демократ от щата Вашингтон Хенри „Скъпи“ Джаксън, краен ястреб и идеолог на Студената война.
В годините на разведряването те водят трескава дейност по подновяването на Студената война, рязко опълчвайки се на Никсън и Форд.
През 1976 г. те ще възродят т.нар. Комитетът по Съществуваща опасност, с помощта на който те ще могат да обединят всички вашингтонски ястреби в юмрук и да обърнат политиката на разведряване.
Другото им мощно оръжие ще бъдат проблемите на правата на човека. Именно те ще разработят „Изменението на Джаксън-Ваник“, свързващо икономическото сътрудничество със СССР с имиграцията на съветски евреи, подкрепата за съветските дисиденти и т.н.
Но сенатор “Скъпи” Джаксън не оправдава надеждите: два пъти се кандидатира за президент - през 1972 и 1976 година, като и двата пъти претърпява неуспех. Когато на вълната на културната революция на 60-те години Демократичната партия е обхваната от “либералната революция на МакГавърн”, неоконсерваторите по моста на “Комитета” се прехвърлят в лагера на консервативния републиканец Роналд Рейгън.
Те му помагат да дойде на власт и заемат в кабинета на новия президент ключови външнополитически постове.
Основната им задача в правителството на Рейгън става безкомпромисната война срещу СССР. В това време, както казва по-късно Ричард Пърл, задачата на американската външна политика е удържането на равновесието със СССР. Роналд Рейгън е първият, който “предвижда края на Съветския съюз”. Неоконсерваторите изкусно насочват неговия външнополитически курс. Именно те му внушават идеята да представи СССР като “Империя на злото”. И измислят блъфа с “Програмата за ПРО”. За което Р. Пърл по-късно ще каже: “Програмата “Звездни войни” е критикувана многократно... за нейната уж принципна неосъществимост. Но противникът навярно не може да знае и опитите за ответни мерки... окончателно подкопават съветската икономика”.
Но основната стратегия на неоконсерваторите във войната срещу “Империята на злото” става създаването на опозиционното дисидентско движение в СССР и страните от Варшавския блок: преди всичко “Хелзинкската група” и подкрепата на “Солидарност” в Полша. “Взехме на заплата шепа дисиденти и страната рухна”, ще се хвалят те по-късно. Но работата не е само в дисидентите, а преди всичко в дълбокото проникване в структурата на властта на СССР през неговото мощно (неотроцкистко) крило (за троцкисткия произход на самите неоконсерватори ще поговорим по-късно).
Тактиката на вътрешното подкопаване (оранжевите революции) ще стане основната им технология в Източна Европа. Такава тактика води по пълен успех в Украйна и другите съветски републики, Полша, страните от Варшавския блок. И досега неоконсервативните структури, такива като Фондация НЕД (субсидирана от конгреса, фасада за ЦРУ, но имаща статут на “независима) именно така организират “цветни революции” по цял свят.
След разпадането на СССР пред неоконсерваторите застава нова стратегическа задача - тотална война в Близкия изток. Последната винаги е била сред най-важните им приоритети. С идването на власт през 1989 година на Буш-старши в Белия дом, в ръцете им (Чейни и Уолфовиц) се оказва разработката и изпълнението на новата военна доктрина на САЩ.
Но, преди всичко, победата на САЩ в Студената война трябва да се закрепи на идеологическо, дори на философско равнище. Тезите за настъпилия с края на състезанието на идеологиите “край на историята”, а също “ислямо-фашисткото море, в което плуват терористи” са разработени по всяка вероятност от Кристъл и Уолфовиц. Заръчано е те да се озвучат от младото протеже на Уолфовиц Франсис Фукуяма.
Започва краят на историята
Идеята за “Край на историята” ипоследвалото настъпление на месианския век става основа на идеологията на неоконсерваторите. Думите за “Края на историята” навлизат в менталното пространство през лятото на 1989 година на границата между епохите. Преди самото крушение на Берлинската стена - символ на Студената война и на разделения свят.
В статията на Франсис Фукуяма “Краят на историята?” се провъзгласява окончателният триумф на западната идея, обявява се за края на философията, рисуват се перспективите на новия прекрасен свят. Наблюдавано отвън, обобщава авторът, това не е просто “триумф на Запада”, а “финалната точка от идеологическата еволюция на човечеството”. С други думи човечеството го очаква “щастлив край”, както се изразява един руски литератор.
Впрочем, триумфалното завършване на историята се приема от самия автор не без носталгия по “идеологическата борба, изискваща твърдост, въображение и идеализъм” и нарича подобен край по-скоро “печален”.
Статията на Фукуяма, а след това книгата “Краят на Историята и последния човек”, появила се на бял свят през- 1992 година, става основен световен бестселър в навечерието на новото хилядолетие.
Но не минават и две години и тържествено обявеният КРАЙ НА ИСТОРИЯТА ще засвети с нови цветове. Още през 1991 година се води войната в Ирак, която трябва да покаже на света, че хегемонът има намерение сериозно да защитава обявените от него идеали. И така, че у никой да не остане съмнение, американският вожд, изкачил се на трибуната на ООН, обявява началото на нов “кръстоносен поход” за изграждането на “нов световен ред”
Между 1991 и 1999 година САЩ извършват нахлувания в Панама, Сомалия и Хаити. Разполагат войски в Саудитска Арабия. Разширяват НАТО до границите на Русия. Бомбардират Сърбия и откъсват Косово. В тези дни от кулите от слонова кост на Фукуяма не остава и следа, а интерес ще представлява единствено последният въпрос, поставен в края на неговата знаменита история - няма ли историята да започне отново?
И наистина, година след публикуването на книгата “Краят на Историята и последният човек” в списание “Форин Афеърс” ще излезе статия, която ще повтори “Ефекта на Фукуяма” и ще зададе нов вектор на политическата мисъл.
В статията (озаглавена отново с внимателен въпрос “Сблъсък на цивилизациите?”) професор Самюел Хънтингтън (някога преподавал политология на Фукуяма), казва: с краха на комунистическата система историята в никакъв случай не приключва, а на мястото на борбата на идеологиите на съвремието може би идва сблъсъкът на световните цивилизации, в чиято основа лежат самобитните религии.
Статията на Хънтингтън мигновено предизвиква нов дружен хор от гласове: Америка не може да си позволи, губейки бдителност, да почива на стари лаври! А след няколко години правотата на Хънтингтън впечатляващо се доказват от самата история. 11 септември 2001 година разделя света на преди и след Събитието. На фона на което ще бъде произнесено името на новия основен враг на човечеството: “ислямският фундаментализъм” и “световния тероризъм”.
Неоконсерваторите и световната революция
Сега, за да се постави точка по въпроса, ще ни се налага да се взрем по-щателно в идеологията на неоконсерваторите. Тя всъщност се определя от три забележителни личности: Лев Троцки, Макс Шахтман и Лео Щраус. Баща-основател на неоконсерватизма е Макс Шахтман - човек, стоящ в корените на Четвъртия интернационал, приятел и помощник на Лев Троцки, един от тези хора, които превръщат САЩ в център на световния троцкизъм.
Но на границата на 1939 и 1940 година мирогледът на Шахтман и неговите приятели претърпява криза. Шатхмантианците окончателно се откъсват от СССР и се обръщат към американския естаблишмънт. Не СССР, а САЩ трябва да станат нов революционен хегемон. И последващото завземане на световната власт вече не трябва да бъде под знамето на Съветския съюз, а под флага на САЩ. Такъв е обратът в мирогледа на Шахтман и неговия сподвижник Ървин Кристъл, бъдещия несменяем вожд на неоконсерваторите. При широката последователна поддръжка на ЦРУ, групата на Шахтман се доближава до Демократическата партия. И в състава на екипа на сенатор Джаксън влиза в политическия елит.
Но на този път идеологията на неоконсерваторите претърпява поредната важна метаморфоза, свързана с името на професора от Чикагския университет Лео Щраус. Лео Щраус е традиционалист, консерватор и макиавелист. Подобно на Макиавели той учи, че светът се дели на два вида хора - управници (избрани да управляват) и прочее “мълчаливи маси”. Съответно съществуват и два рода морал - един за избраните, а вторият за масите. За управниците се допуска всяка лъжа, защото тя в крайна сметка, е за благото на управляваните (които поради своето невежество са неспособни да проникнат в тънкостите на изкуството да се управлява). Щраус нарича този принцип “доктрината на благородната лъжа”. Съгласно нея управляващият елит не само може, но и е задължена към пряко мамене на “плебеите”.
Самият Щраус се смята за атеист (най-вероятно е наистина такъв), но признава огромната роля на религията в живота и обществото. Щраус смята, че преди всичко религията е жизнено необходима за управлението на масите. Все пак съзнанието на хората се управлява от архитипове, най-мощните и действените от които са именно религиозните.
Александър Кожев, на когото се позовава Фукуяма в своята знаменита статия като автор на концепцията “Края на историята” има дълга кореспонденция с Лео Щраус. Наблюдавайки успехите на идеологията на комунизма и фашизма, внушаващи му страх, Щраус споделя песимизма на Кожев за бъдещето на европейската цивилизация. Но той има собствени мисли по повод “края на историята”. Щраус изобщо смята, че идеалната обосновка за цивилизацията, способна успешно да противостои на опасности като комунизма и фашизма, може да стане единствено традицията на юдаизма. Бидейки атеист, Щраус е едновременно и голям привърженик на ученията на Маймонид, средновековен философ и теолог от XII века, оставайки най-авторитетния юдейски коментатор на месианските текстове и досега.
За самия Маймонид юдаизмът е не само религия, но и обществено-политическа програма, чиято цел е да се постави началото на месианския век. При това, за разлика от пророците в Стария завет, Маймонид до крайност рационализира образа на месията, лишавайки го от мистичен ореол. В неговите учения, настъпващият “освободител на Израел” се оказва политически вожд, достигайки върховете на властта по чисто политически път. Що се отнася до пророчествата в свещените книги, то в тълкуването на Маймонид те се оказват по-скоро някакъв метафизичен план за действие. Успехът в завземането на “царството на властта” очаква този, който ще може правилно да използва и насочва религиозните представи на масите. А какво може да бъде по-добро в този смисъл от програмата за действие, ако не изпълнението на библейските пророчества? Именон формирането на групите на “избраните”, които трябва да завземат властта в “най-силната страна на света” , да я разпространят на целия свят - е положено от Щраус в основата на неговата политическа школа. Именно тази група стават бъдещите неоконсерватори.
Всъщност изповядваната от Щраус идеология напълно може да се нарича програма за цялата “световна революция”, наистина, вече не в комунистически, а по-скоро в религиозно-консервативен дух. Ясно е защо учението на Щраус се оказва толкова близко до бившите романтици-троцкисти! Не може да не се сетим и за легендарния образ на Рамбам, който по време на войната с кръстоносците е съветник при султан Саладин в Сирийската пустиня. Те, вероятно се виждат като такъв “колективен Маймонид”, дори, може би като “колективни месии”, които ще достигнат до световната власт във войната срещу “кръстоносците”, наистина, вече не на плещите на Саладин, а армадите на американската армия.
***
Сега ни става още по-ясен патосът и поведението на неоконсерваторите в дните, предшестващи “трансформиращото събитие” - 11 септември и последвалите ги събития: образът на държавния секретар Колин Пауъл, друсащ ампулата с прашец, уж антракс, уж открит у Садам... Или авторитетните заявления на Джон Кери: “Съгласно доклада на ЦРУ, всички американски експерти по разузнаването са съгласни с това, че в Ирак се опитват да изготвят ядрено оръжие”...
С подобна информация американските власти са снабдявани от създаденото от Уолфовиц „управление на специалните планове“ под управлението на Абрам Шулски, още един прилежен ученик на Лео Щраус.
През декември 2001 г. Дик Чейни спокойно излъга по телевизията на живо (с противоположна информация в ръце) за връзката на терористите, изпратили самолета до Световния търговски център с иракското разузнаване. В същото време Чейни и Майкъл Ледин (които написаха книга за "разклонената глобална терористична мрежа", изсмукана от пръстите от началото до края) подготвиха и инжектираха дезинформация за ядрената програма на Ирак.
Дезинформацията за оръжия за масово поразяване в Ирак беше буквално забита в главата на обикновения човек чрез удари с чук от водещите американски медии. Цялата страна беше убедена, че Хюсеин подготвя чудовищно нашествие в САЩ. Такова безпрецедентно единство на „партия и народ“ не остави на Буш избор.
***
Очевидно е, че "Ал Кайда“ навремето е формирана и използвана за борба със съветските войски в Афганистан. Тя никога не е била нещо повече от хлабав конгломерат от разнообразни бандитски формирования, често враждуващи помежду си и никога не е имала нито единен политически, нито „мозъчен“ център, нито финансиране, достатъчно за провеждането на толкова грандиозна операция като 11 септември. Терористична организация от такъв мащаб изобщо не съществува на този свят. Толкова мащабна операция е по силите на броени на пръсти сериозни специални служби като МИ6, ЦРУ и „Мосад“.
Между другото, самата дата 11 септември е в много отношения символична. На този ден, 11 септември 1941 г., известният пилот Чарлз Линдберг, изказвайки се на митинг на Първия комитет на Америка (мощна национална сила, която се противопоставя на участието на Америка във войната), казва твърде много за силите зад тази война. Невероятен шум в пресата принуждава ръководството да се разграничи от изявленията на Линдберг. А последвалата дезорганизация и разделяне на Комитета развързва ръцете на Рузвелт. Сега му остава само да организира провокацията своя Пърл Харбър от ХХ век. Животът на хиляди американски моряци е поставен на олтара от предстоящата клика от банкери зад Рузвелт, война. Не се ли случва същото на 11 септември 2001 г.? Изборът на датата на провокацията сякаш красноречиво казва: дори и да разбираш нещо, трябва също да разбереш, че е по-добре да си държи езика затворен.
Така се случва през всичките тези 20 години. Което е разбираемо. Всяко съмнение относно официалната версия е в състояние да разруши доверието на американското правителство и следователно да потопи страната до дъното. И така, от 11 септември Америка е кораб, пълен с експлозиви. В чиито трюмове цялото население на страната се държи като заложници.
Смята се, че след краха в Ирак неоконсерваторите са напуснали реалната власт и не показват почти никакви признаци на живот. Всъщност те не са отишли никъде. Те се превърнаха в закваската на съвременната американска (или по-общо казано глобализационна) политика, която се появява пред очите ни като отровните гъби от пандемична истерия и блокировките - нова версия на „четвъртия свят“. Много е останало извън обхвата на нашата работа, например ролята на неоконсерваторите при формирането на „Ислямска държава“ с нейната чисто апокалиптична идеология. Последните събития в Афганистан дават основание да се смята, че ново навлизане на тази международна шайка на световната арена не е далеч.