Сто и дванайсет години откак българите са заличени документално в днешна Северна Македония

/Поглед.инфо/ Трябваше да блеснат доказателства за опити на северномакедонски фактори да манипулират решения на Европарламента, за да стане ясно, че Евросъюзът си има работа с некоректни политици. Чиято цел очевидно е да убедят евродепутатите в „уникалната вековна македонска идентичност и език“.

Само че, как ще обяснят факта, че вече сто и дванайсет години (1913-2025) властите във Вардарска Македония във всичките ѝ държавни форми, не признават съществуването на българи на тази територия. Тоест същите власти отричат истината, констатирана както от османския султан Абдул Азис (1870), така и от американската Карнегиева анкета (1913).

Тази истина гори като жив въглен. До нея не смеят да се досегнат северномакедонски пропагандисти, публицисти, македонисти и каквито се сетим още учени и неуки „-исти“.

Като се започне от властта в Сърбия (1878-1919), премине се през властта в Кралство на сърби, хървати и словенци (1919-1929), Кралство Югославия (1919-1941), Народна/Социалистическа република Македония в границите на Федеративна социалистическа република Югославия (1945-1991), Република Македония (1991-2018), Република Северна Македония (от 2018) всички исторически бивали държавни власти във Вардарска Македония (без април 1941 - септември 1944) квалифицират българите в нейните земи по най-различен небългарски начин: „южни сърби“, „вардарски бановинци“, „македонци“.

Само не и като българи, каквито са всъщност.

Днешните северномакедонски управници не се срамуват да тръбят, че не в Македония живеят българи, а в България има над два милиона местни македонци и преселници от Македония, отдавна асимилирани от българските власти.

Истината е, че в България живеят българи християни и мюсулмани. Редом с тях турци, евреи, арменци, руснаци, цигани, гърци, каракакчани... Хора от различни етноси и религиозни общности, живеещи заедно с българите в мир и разбирателство.

Сред тази етническа пъстрота македонци няма.

Срещат се хора, които и в преброяванията се зоват македонци. Ако техният декларативен избор на етнос не е екзотика, може би става дума за ехо от обидата и насилието по времето, когато по волята на „победителите“ във Втората световна война „победената“ България бива принудена да клекне пред „победителката“ Югославия, като заяви, че в Пиринска Македония живеят „македонци“ и с кръв на сърцето да ги принуждава да се пишат „македонци“.

Но защо такива “македонци“ не живеят и в Егейска Македония?

Този въпрос е с повишена трудност за наследниците на титовизма съвременни властници в Северна Македония.

Ще им помогна да се ориентират в отговора, като споделя, че в края на Петдесетте години на 20 век генералният секретар на Българската комунистическа партия и министър-председател на Народна република България Тодор Живков отрича дотогавашната македонистична отродителна българска политика, наложена на България след Втората световна война.

Жителите на Пиринска Македония си отдъхват радостно и бързо заживяват отново със свежия дъх на чувството им на изконни българи.

Публикуват се в масов тираж фундаментални произведения, събирали под възбрана прах в библиотечните крипти.

По-съществени са трудът на братя Миладинови „Български народни песни“, четиритомният „Сборник от български народни умотворения“ на Кузман Шапкарев, Изданието на БАН „Македония: сборник от документи и материали“.

Редом с тях намират топъл прием спомените на Павел Шатев „В Македония под робство“, изследването на Коста Църнушанов „Солунските атенататори“, публицистичният труд на войводата Пейо Яворов „Хайдушки копнения“.

Широка популярност придобиват тетралогията на Димитър Талев „Преспанските камбани“, романът на Свобода Бъчварова „Литургия за Илинден“.

Огромен успех у нас и в чужбина жънат художествените филми „Железният светилник“, „Освобождението“ по романа „Охридска балада“, епопеята „Мера според мера“...

Лично аз съм писал многократно, че „прокоминтерновската“ политика не е основна причина България да бъде ощетена и заставена да се отрече от своите чеда в Македония. Че тази политика може да играе само помощна роля в общия геополитически театър от онова време.

За да се мотивирам за пореден път, ще припомня някои ключови моменти.

Коминтернът бива закрит и разпуснат през 1943. Така че той не е съществувал във времето, когато България, определена като победена във Втората световна война (1945), бива принудена да подпише Бледската спогодба (01.08.1947) с Югославия, по силата на която бива принудена да признае за истина лъжата, че в Народна република Македония живее „македонски народ“, който трябва да стане „част от Народна република Македония“, а тя да обхваща териториите на Вардарска и Пиринска Македония.

Само че, няколко месеца преди този унизителен за България документ е подписан Парижкият мирен договор (10.02.1947) между Съюзниците и Народна република България.

Естествено е да се приеме, че ситуацията, при която е подписана спогодбата, е свързана пряко с мирния договор.

Първопричината за тази ситуация във вреда на България се състои, мисля, в тези събития.

Първо. Безотговорното решение на българското правителство (01.03.1941) да присъедини България към военната коалиция на Третия Германски райх.

Второ. Безумното обявяване от България на война на САЩ и Великобритания (13.12.1941) и като следствие бойните действия на българската авиация срещу англоамериканските бомбардировачи (1942-1944), където намират смъртта си 150 техни летци.

Трето. Изпълнението от българска страна на продоволствени, логистични и стратегически задачи в полза на Хитлеристка Германия, включително администриране на окупирани от Вермахта територии на Гърция и Югославия (01.03.1941-06.09.1944).

Четвърто. Настаняването на две български полеви армии в Югославия и Гърция, които освобождават десетина окупационни германски дивизии, за да бъдат изпратени срещу армиите на СССР, САЩ и Обединеното кралство.

Главно затова България не е призната за победителка във Втората световна война, а за победена държава.

С всички отрицателни последствия за нашата страна.

ТОВА РЕШЕНИЕ НА „ПОБЕДИТЕЛИТЕ“ ПОКАЗВА, ЧЕ СЯКАШ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ СЛЕДНИТЕ БЕЗСПОРНИ ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТИ.

Факт първи. В България е действала Народно-освободителната въстаническа армия като част от Антихитлеристката коалиция. Тя е нанасяла удари върху германски транспорти и инфраструктура. Саботирала е производството и снабдяването в полза на Германия. В сражения, наказателни акции и изпълнение на смъртни присъди са загинали над 3 хиляди антифашисти. Други десетки хиляди са измъчвани, преследвани и хвърляни из концлагери и затвори.

Факт втори. България не е участвала с войски на страната на Хитлеристка Германия.

Факт трети. Българската армия в състав около половин милион войници и офицери е дала своя достоен принос за разгрома на Хитлеристкия Вермахт с цената на десетки хиляди убити и ранени по фронтовете на Югославия, Унгария и Австрия.

Факт четвърти. Българският генерал-лейтенант Владимир Стойчев е единственият несъветски офицер, преминал на Парада на Победата в Москва (24.06.1945) като командващ на Първа Българска армия, дала съществен принос за освобождението на Европа от нацизма.

Всички тези факти все едно са измислица, не са съществували, та Съюзниците да надделеят в настояването България да не бъде призната за победителка във войната.

Може да се приеме, че затова Великобритания и САЩ не са направили нищо съществено срещу кроежите на СССР и Югославия България да се включи в Балканска федерация с югославска доминация и принуждаването на Родината ни да се отрече от част от своя изконен български народ.

Нека припомня, че във времето, когато се готви тази „федерация“ (1946-1948), британски въоръжени сили и войски на гръцката роялистка армия разгромяват Гръцката народно-освободителна армия (ЕЛАС), изнесла битката с хитлеристкия окупатор (1941-1944). Избити са десетки хиляди гръцки патриоти, стотици хиляди са хвърлени в затворите, други бягат от Гърция в Източна Европа. Между тях много българи от Егейска Македония, участници в Антихитлеристката съпротива и Гражданската война. И хиляди български деца, извеждани тайно от Гърция.

Сред тях е и бъдещата гениална българска народна певица Любка Рондова от Костурското село Шестево. Изстрадала къде ли не в митарства из чужбина. Накрая намира своя пристан в Стара България. С голям патриотичен плам и силна любов към своето българско Отечество Любка издирва стотици български народни песни от Македония в народните предания по села и паланки, както и в книгите на братя Миладинови и Кузман Шапкарев. Като талантлив музикант и композитор, тя им дава нов живот и ги разпространява по сцени и седенки, телевизии и радиа. Те и сега се пеят и играят навсякъде у нас и по света и напомнят за чутовния ѝ подвиг на патриот и творец.

Такава е била ситуацията.

Десетки години на обществеността у нас и по света се внушава, че едва ли не имало само Коминтерн с неговите решения и приумици на Сталин и Тито във вреда на България. И че двамата се били скарали, защото не могли да се разберат каква федерация да се изгради на Балканите и кой да ѝ бъде лидер - Тито или Димитров.

Само че, след като е имало договорки и спорове за такава „коминтерновска“ федерация (1947), защо му е било на СССР да спасява териториалната цялост на България с навлизането на неговата армия на наша територия (08.09.1944) и три години след това да хаби сили, за да издейства с Парижкия мирен договор (1947) признаване на довоенните граници на България, плюс Южна Добруджа, върната от Румъния на България по време на войната (1940)!

По отношение на „коминтерновските“ решения във вреда на България не е лошо да се припомни и следното.

България е дала двама генерални секретари на Коминтерна. Васил Коларов (1921-1923). И Георги Димитров (1935-1943).

При това Димитров е избран за генерален секретар след като на редовен конгрес на Коминтерна (1935) издига пръв идеята за изграждане на световен широк антифашистки фронт, за да бъде спряна експанзията на Хитлеристка Германия още в нейния зародиш. И на практика му е възложено да даде живот на тази идея с конкретни решения и политика на Коминтерна.

Нека посоча, че коминтерновските решения в съответствие с неговата идея предхождат с три години Мюнхенското споразумение (1938) между Великобритания, Франция, Италия и Германия, по силата на което Чехословакия е подарена на Хитлеристка Германия. Уж, за да задоволят апетитите на ощетената Германия с Парижкия мирен договор (1919). Тази хищническа политика е реализирана въпреки категоричното несъгласие на СССР и в противоречие с решението на Коминтерна за изграждане на световен широк антифашистки фронт за възпиране на фашизма в Германия и Италия.

Целта на победителите в Първата световна война (1914-1919), подписали Мюнхенското споразумение (1938), не е била да спрат германския реваншизъм срещу тях. А да се реанимира и милитаризира икономиката и политиката на Германия по посока на нов „Дранг нах Остен“ (Настъпление на Изток) срещу Русия/СССР. Някои историци смятат не без основание, че въоръженият отпор на отделни части на Чехословашката армия срещу германски войски, навлизащи в страната вследствие на Споразумението, са предтеча, а защо не и фактическо начало на Втората световна война.

На фона на този антифашистки актив на Коминтерна под ръководството на българина Димитров в навечерието на войната звучи нелогично „решението“ на закрития Коминтерн за отнемане от България на нейни територии и население в полза на Югославия след края на войната.

Такова обяснение на историческите факти не може да даде отговор на някои въпроси, свързани с постулата за „коминтерновската“ политика на СССР във вреда на България.

Все едно към края на Втората световна война не е съществувало искане на Съюзниците победители България да бъде наказана за това, че като съюзник на Германия е владяла три години окупирани от Германия суверенни югославски и гръцки тритории.

И че тези две държави е трябвало, според Съюзниците, да бъдат наградени за това, че са „победителки“ срещу България, след като не им се е отворил парашутът да си откъснат части от българската територия, спасена от Червената армия и Съвесткия съюз.

В подкрепа на тези разсъждения съм обръщал внимание на факта, че Югославия е поделена 50/50 между СССР и Съюзниците след Победата, при 75/25 спрямо България в полза на СССР и 90/10 спрямо Гърция в полза на Съюзниците.

Тази „подялба“ обяснява пасивната позиция на СССР относно кървавата Гражданска война в Гърция, завършила с разгрома на Гръцката народноосвободителна армия (ЕЛАС), насилственото сваляне на народнодемократичната власт на Гръцкия освободителен фронт (ЕАМ) с лидер Гръцката комунистическа партия (ГКП) и възстановяването на кралската власт, заличена от Хитлеристка Германия след инвазията ѝ в Гърция през април 1941.

Най-голям военен и политически принос за тази коренна следвоенна промяна в Гърция има Великобритания по силата на делбата „деветдесет на десет“ в британска полза.

Поради тези „90/10“ СССР не откликва на зова на ГКП за помощ и не прави нищо, за да спре масовите убийства и насилия в Гърция срещу гръцките комунисти и патриоти, изнесли на плещите си кървавата съпротива срещу германските нашественици (1941-1944).

От своя страна, подялбата „50/50“ обяснява получаването на икономически преференции от Югославия по Плана „Маршал“ след войната въпреки несъгласието на СССР, както отказът ѝ да стане част от Организацията на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ.

Това решение на Югославия лишава СССР от възможност да разполага свои сухопътни и въздушни войски на територията на Югославия и военноморски сили на Адриатическото крайбрежие. По този начин не само не е допуснат съветски контрол в Средиземноморието и Егея в съперничество с въоръжените сили на САЩ и НАТО в същата акватория, но и са отрязани възможностите на Съветския съюз да противостои равнопоставено на своите евентуални противници в случай на изостряне на обстановката в този ключов регион.

По същата „подялба“ и по настояване на СССР Югославия бива наложена за лидер на Движението на необвързаните (1961).

Както и под натиск на Запада е предоставено домакинството на Зимните олимпийски игри в Сараево (1984).

Пак по тази „подялба“ в Югославия бива изграждан социализъм на капиталистически основи с икономическа и политическа отвореност към Запада включително и чрез износ на работна сила за Германия.

И пр., и пр. екстри за Югославия, все по силата на тази подялба „50/50“.

Държава, обгрижвана и от двете противостоящи световни сили в поствоенния период.

Нито една от другите източноевропейски държави включени в съветската зона на влияние след войната не бива осенена с подобни или близки на посочените екстри спрямо Югославия.

Които обаче секват рязко в края на Осемдесетте години на Двадесети век, вероятно поради изтичането на срока на „договорката за подялбата“.

В Югославия започва истинска кървава трагедия, довела до близо един милион жертви, разпадането на тази държава и реалното разделяне на нейните остатъци между Запада и Русия.

Дълбокият корен на всички страшни събития на Балканите е „посаден“ на Берлинския конгрес (1878), когато България е орязана във вреда на Русия и в полза на Великобритания.

Започват битки за заграбване на Сан-Стефанските български територии оставени повторно във владение на Османската империя (1878-1913). Последват кървави разправи с българския народ в заграбените „османски“ български земи от Гърция и Сърбия/Югославия (1913-1919).

Английската писателката Мерсия Макдермот заявява пред Европейския парламент през 2009:

„Искам да се извиня пред вас за това, което Англия е направила на България“.

В посочените дотук факти се намира и коренът на логиката за измисления „македонизъм“ в СФРЮ след Втората световна война като официална държавна политика, съпроводена от десетки хиляди жертви и стотици хиляди насилени българи във Вардарска Македония.

Тук е коренът за измислянето на „титовистката“ Народна/Социалистическа република Македония, от политиката на която днешната Република Северна Македония не иска да се отрече.

Нещо повече.

Експрезидентът на РСМ Стево Пендаровски обръща дрехата с хастара навън като заявява, че „Румен Радев[...] твърдо защитава позициите на българския национализъм от времето на комунизма“.

Истината е обратна на заклинанията на Пендаровски.

Точно българската комунистическа власт се отрича от българите във Вардарска и Пиринска Македония и ги „харизва“ като „македонци“ в полза на титовистката комунистическа власт.

Която и днес е на практика непокътната в Северна Македония относно „македонците“, където родоначалникът на югославския държавен „македонизъм“ Тито се почита едва ли не като светец.

Като че ли в синхрон с РСМ „антикомунистическите“ държави от ЕС някакси не показват, че осъждат прокомунистическата посттитовистка политика на властите в Северна Македония.

Наблюдаваме едва ли не одобрителен или амнезиен консенсус в ЕС по отношение на нежеланието на РСМ да се отрече от своето комунистическо титовистко минало.

За да се стигне до последния скандал с неправомерното толериране на РС Македония за интегрирането ѝ в ЕС.

Не може министър-председател на РСМ да твърди, че гражданите на неговата страна са македонци от векове и в същото време властта да преследва онези, които се смятат за българи.

България мълчи пред заклинанията на властите в РСМ, че нямала право да поставя нови условия пред югозападната съседка в стремежа ѝ да стане пълноправен член на ЕС. Даже е склонна да се съгласи с тези претенции.

Това означава ли, че България престава да иска да знае защо в надписи на надгробни паметници съществуват фалшификациите на истината, гавра с паметта на Илинденските българи поборници и българите будители. Че не се интересува защо в учебници, лекции, книги, периодичен печат, телевизии, радиа, филмови и театрални постановки в РСМ не е заличен езикът на омраза срещу България и българите.

Означава ли още, че България се отказва от отговор от властите на РСМ защо на стотици хиляди нейни граждани, придобили българско гражданство след доказано от самите тях своя български произход, на тези над 10 процента от населението на страната властта отрича да бъдат вписани в Конституцията на РСМ като българи. Или може би се отказва да пита премиера как е открил, че българите в РСМ са само около 800 души.

Звучи като гротеска заявлението на премиера на Северна Македония, че всички граждани на РСМ дето са се писали „Бугари“, ще си скъсат паспортите в деня, когато държавата стане член на ЕС. България трябва ли да си мълчи, все едно приема, че не е нужно да реагира срещу такава „бакалска“ меркантилна политика на властта в югозападната ни съседка.

Факти и доказателства, доказателства и факти...