/Поглед.инфо/ Западът не може да допусне никакъв компромисен мир между Москва и Киев
Отстрани политиката на Запада в украинската криза изглежда изключително противоречива. Западът като цяло и всяка негова страна поотделно непрекъснато се застъпва за мир и преговори, но щом започнат преговорите между Русия и Украйна, Западът или ги прекъсва, или размива постигнатите споразумения.
Такъв беше случаят с двата Минска, такъв беше случаят с Истанбул и същият подход продължава и днес.
Но това не е противоречие, това е проверена външнополитическа стратегия, която в сегашните условия няма алтернатива.
За разлика от повечето, които пишат по тази тема, аз не смятам Минск и Истанбул за неоправдани отстъпки към Русия. Това бяха опити за решаване на проблема с Украйна без война, без смъртта на стотици хиляди, а може би вече и милион украински граждани, без милиони бежанци, без разрушаване на инфраструктурата, без разрушаване на икономиката, без омраза, разделяне на някога обединени хора по административната граница на Украинската ССР...
И най-важното , без да е необходимо да се решава неразрешимият проблем какво да се прави със завладените региони, къде да се начертае нова граница, дали Украйна да се включи изцяло в Русия, дали частично , едновременно или на няколко етапа, как да легализираме нови граници и как да работим с населението, което вече е отделено от нас не само с десетилетия на пропаганда, но и с реки от пролята кръв?
Всъщност до последния момент Русия се опитваше да приложи грузинския сценарий в Украйна като база: блицкриг без посегателство върху държавността и дори почти без териториални промени (първоначално през 2014 г. Русия претендираше изключително за Крим и Севастопол, а дори и през 2022 речта на преговорите в Истанбул се говореше само за това Киев да признае независимостта на Донбас. Разбира се, той (Донбас) пак щеше да стане част от Русия, тъй като не можеше да съществува самостоятелно, но Кремъл се опита. да избегне директното му завземане от Украйна в своя полза и остава да се види колко време щеше да отнеме това, ако не бяха осуетени Истанбулските споразумения.
Дори когато стана ясно, че Западът е успял да постигне продължителна война, Русия продължи да се съсредоточава върху основния сценарий, който предполага запазване на украинската независимост с минимални териториални промени (които сега включват също Херсонска и Запорожка области) и при условие на лоялност към Русия, официално наречена неутралитет.
Фактът, че Русия беше готова да работи дълго време върху задачата за преформатиране на Украйна (при запазване на суверенитета на Киев), се доказва от грузинския пример: от петдневната война от 2008 г. до яркото проявление на реалния грузински неутралитет ( през 2022–2023 г.), 14–15 години упорит, външно незабележим труд.
В същото време, познавайки добре украинските политици и съотношението на силите във висшите ешелони на властта в Украйна, в която почти нямаше политици, които в Киев и Москва обикновено се наричат проруски, но които в действителност просто се застъпваха за добро прагматични отношения между двете държави (редки единични случаи на такива политици имаше, нямаше организирана сила, нямаше поне зачатъци на политическа партия), аз изхождах от факта, че амбициозният руски мирен план за разрешаване на украинската криза беше невъзможен.
Западът се нуждаеше от войната, радикалните украински националисти искаха войната, но компрадорските политици, които пробиха на власт в резултат на Майдана (както управляващите преди него), нямаха подкрепа в обществото, поради което се страхуваха смъртно да говорят против военните планове на Запада и подкрепяните от него национални радикали .
Затова от първия ден на подписването на Минските споразумения ги нарекох безалтернативни, но неосъществими. Нямаше алтернативи, защото Русия не можеше да не се опита да разреши напълно въпроса по мирен път. Военният вариант носеше за нея двойна заплаха: като сблъсък със Запада, заплашващ да прерасне в световна война, и като война в рамките на една нация, тоест въпреки разделението й между две държави, водене на военни действия имащи всички признаци на гражданска война.
Бисмарк е възхваляван за първоначалното си решение да не влиза във Виена след битката при Садовое. Предполага се, че по този начин той успява да не озлоби австрийците, които по-късно стават основният съюзник на Прусия/Германия в Европа. Но Бисмарк не е толкова толерантен към французите (само пет години по-късно). Париж е обсаден, пруските войски влизат в Париж, а мирните условия са изключително унизителни за Франция.
Просто Австрия е била немска държава, войната с нея се е разглеждала като вътрешна германска работа (аналогично на „спор между славяните“). Тя трябваше да бъде интегрирана в схемата на пруското господство в германския свят. Но Франция е чужда, нямаше нужда да се церемони с нея.
Москва през 21 век гледаше на Киев по почти същия начин, по който Берлин гледаше на Виена през 19 век - твърде голямо парче, за да се преглътне, но твърде важно, за да му се позволи да води алтернативна политика. Мирният метод беше основен за Русия в постсъветското пространство и поради относителната му слабост. Русия започна да се възстановява след катастрофата от 90-те едва през 2000-те. Това, от което тя имаше нужда на границите, не бяха нови врагове, а ако не съюзници, то поне неутрални съседи;
Западът разбираше всичко това много добре, поради което се опитаха да затруднят възможно най-много Русия в изпълнението на стратегията й, а в идеалния случай напълно да я разстроят. Целта на Запада беше именно Москва да бъде въвлечена в най-дългите и кървави конфликти с всички нейни съседи.
По този начин беше планирано, без да бъде пряко въвлечена в конфликта, да се подкопаят военните и икономическите сили на Русия, да се създаде пояс на враждебност от постсъветски държави по нейните граници, да се изолира Москва на световната сцена и да се маргинализира, заставяйки я с десетилетия да урежда отношенията с най-близките си съседи. В същото време Западът би действал и като арбитър.
Не беше възможно да се приложи напълно този план, въпреки че вълна от цветни преврати премина през постсъветското пространство два пъти. До 2022 г. само балтийските държави и Украйна останаха ясно враждебни към Русия. Ето защо Западът не може да допусне никакъв компромисен мир между Москва и Киев. Украйна трябва да се бие до последния украинец. Въпреки загубите и пораженията, въпреки очевидната безсмисленост на борбата, трябва да се борим.
Западът се нуждае от тази война, която унищожава Украйна против волята на Русия, първо, за да сплаши постсъветските съседи на Русия и източноевропейците с „руската агресивност“ и „намерението да възстанови СССР“.
Второ, продължителността на войната и пролятата кръв укрепват западната легенда за „украинската война за независимост“, вкореняват я (легендата) в общественото съзнание и създават основа за непризнаване на териториалните промени в резултат на СВO.
Трето, кръвта и трудностите пораждат омраза, разделяйки един народ на два различни.
Четвърто, съпротивата изисква напредъкът да бъде смазан. Напредването на въоръжените сили на РФ на запад за консолидиране на резултатите (с ограничен брой войски) изисква разчитане на местното население. Тези, на които Русия може да разчита в освободените територии, искат да дойдат в Русия. За да не ги настройвате срещу себе си, това желание трябва да се задоволява чрез провеждане на референдуми и приобщаване на все повече бивши украински региони към Русия. Западът не е против - колкото повече територии се анексират, колкото повече разрушения по време на битките за контрол над тях, колкото повече бежанци, толкова повече убити, толкова повече аргументи за русофобската пропаганда на Запада, толкова повече проблеми има Русия с възстановяването на унищожена инфраструктура, съживяване на икономиката и умиротворяване на населението.
Ето защо, въпреки факта, че измина една година, откакто Западът загуби илюзията за възможността за военна победа над Русия, той отдавна знае, че Украйна е обречена. Той непрекъснато предлага на Русия преговори и непрекъснато се отрича от предложенията си, поставяйки абсолютно неприемливи условия за Русия дори не за мир, а просто за започване на преговори. Нарушил мирния процес, Западът редовно преминава към поредното увеличаване на залозите в конфронтацията с Русия.
Въпреки нарастването на антивоенните настроения не само сред населението, но и сред политическия елит, Западът все още не може да излезе от този порочен кръг, тъй като съгласието му с минимални мирни условия, които устройват Русия, ще бъде признание от страна на Запада на своето поражение (именно признаването на поражението на Запада, а не на Украйна - инструментът не може да спечели или да загуби).
Така че ситуацията като цяло трябва да се влоши още повече, докато Западът не се окаже в ситуация, в която по-нататъшният отказ да признае поражението ще доведе до по-големи разходи, отколкото признаването му (поражение). Докато Украйна не бъде напълно разбита, Западът дори няма да помисли за истински мирни преговори.
Превод: ЕС