/Поглед.инфо/ Най-новият етап на кризата на съвременния капитализъм се свързва не само с постигането на граница в разширяването на пазарите, но и с нарастването на съпротивата на режимите, които осъществяват определени варианти на некапиталистическото развитие. В този смисъл може да се помисли за унищожаването на Югославия и Либия, военната агресия срещу Афганистан и Ирак, натискът на САЩ върху Иран и КНДР, блокадата на Куба и накрая безпрецедентната арогантност на американското нападение срещу Венецуела.

На 28 февруари в Съвета за сигурност на ООН се проведе заседание по ситуацията във Венецуела. Две проекторезолюции, подадени съответно от Съединените щати и Русия, бяха представени на разглеждане.

През последния месец американският проект претърпя големи корекции. Усилията на новите непостоянни членове на Съвета за сигурност, главно Южна Африка, успяха да заменят квалификацията на ситуацията във Венецуела като „заплаха за международния мир и сигурност” съгласно член 39 от Устава на ООН, част от глава VII от Хартата, която включва използването на сила от Съвета за сигурност. САЩ се ориентират към използването на въоръжени сили.

Към американския проект бяха добавени три препратки към мирния характер на „необходимостта от възстановяване на демокрацията и върховенството на закона“ във Венецуела, но в контекста на необходимостта от смяна на властта в страната. Възможно е да се изключи позоваването на „корупционната политика” и „корумпираните държавни служители”, но все още има пасажи за признаване на „правителството на Гуайдо”, признавайки определени „конституционни правомощия” на венецуелския парламент и необходимостта от нови избори.

Американският проект беше подкрепен от девет западни членове на Съвета за сигурност и техните съюзници (Германия, Белгия, Полша, Доминиканската република, Перу и Кувейт). Русия, Китай и Южна Африка гласуваха против. Въздържаха се Екваториална Гвинея, Кот д'Ивоар и Индонезия. При гласуването Южна Африка изрази обща позиция на Южноафриканската общност за развитие (ЮАОР), която преди няколко дни направи официално изявление в подкрепа на законното правителство на Николас Мадуро.

След налагането на вето върху американския проект, проектът, представен от Руската федерация, беше поставен на гласуване, като се предвиди фундаментално различен подход. Първо, проектът съдържа израз на загриженост относно заплахата от използване на сила в нарушение на териториалната цялост и политическата независимост на Венецуела. Второ, опитите за намеса във вътрешните работи на Боливарианската република бяха осъдени.

Основната разпоредба на руския проект беше призив за разрешаване на ситуацията във Венецуела с мирни средства в рамките на Конституцията, при пълно зачитане на суверенитета, териториалната цялост на страната и правото на нейния народ на самоопределение. Проектът подкрепи механизма в Монтевидео и потвърди основната роля на венецуелското правителство в организацията, координацията и прилагането на хуманитарната помощ. В проекта се припомня, че принципите за предоставяне на такава помощ отдавна са одобрени от Общото събрание на ООН и следва да се прилагат еднакво за всички държави.

Четири делегации гласуваха за руския проект - Руската федерация, Китай, Южна Африка и Екваториална Гвинея, седем делегации гласуваха против. Имайте предвид, че гласовете „за“ и „против“ не са разпределени като огледало, както често се случва. Срещу руския проект гласуваха две държави по-малко, отколкото гласуваха за американския проект: поддържалите американците при гласуването за тяхната резолюция Кувейт, Индонезия и Доминиканска република гласуваха въздържали се.

Сблъсъкът на двата проекта на заседанието на Съвета за сигурност на 28 февруари е концептуален и е определен от Съвета за сигурност на ООН в края на януари, когато ситуацията в Боливарианската република е разгледана като нова точка от дневния ред - „Ситуацията във Венецуела“. Руската федерация предложи да разгледа тази ситуация в рамките на съществуващата точка от дневния ред на Съвета за сигурност - „Заплахи за международния мир и сигурност“. Този подход беше подкрепен от Китай, Южна Африка и Екваториална Гвинея. Въпреки това, девет западни държави-членки на Съвета за сигурност и техните съюзници настояха за изпускането на Венецуела от тази точка от дневния ред. Ако САЩ и онези, които ги подкрепят, искат да гледат на ситуацията във Венецуела като на изолирана ситуация, тогава Русия и поддържащите я членове на Съвета за сигурност като част от западната политика на агресия.

Атаката срещу Венецуела е безпрецедентна и от правна гледна точка. Достатъчно е да се посочи призивът към Международния наказателен съд (МНС) на ръководителите на шестте държави и правителствата на Северна и Южна Америка да започнат производство срещу Мадуро и неговия кабинет. През есента на 2018 г. президентите на Аржентина, Колумбия, Чили, Парагвай, Перу и министър-председателят на Канада изпратиха писмо до главния прокурор на МНС Ф. Бенсуд, в което те „предадоха” ситуацията във Венецуела за разглеждане на „престъпления срещу човечеството”. Това никога преди не се е случвало. Особено гротескни са личните подписи на държавните глави по документ, който по общи правила се подписва на ниво министри на външните работи или правосъдието. На лице е желание ситуацията да се изостри до краен предел.

Така редица латиноамерикански държави станаха партньори в агресията срещу Венецуела. В съвременното международно право терминът "агресия" се разбира изключително във военен смисъл (вж. Резолюция на Общото събрание на ООН „Определението за агресия” от 1974 г.). Въпреки това, си струва да припомним, че при изготвянето на тази резолюция Съветският съюз предложи по-широко определение за агресия, което включва три компонента: военна агресия, икономическа агресия и идеологическа агресия. Съветското предложение тогава не е прието, но несъмнено много по-пълно отразява същността на агресията. Икономическата и идеологическата агресия срещу Венецуела е очевидна.

Банките на САЩ замразиха сметките на венецуелските държавни предприятия за 11 милиарда долара; активите на венецуелската петролна компания PDVSA за 7 млрд. долара бяха замразени; Лондон отказа да предаде венецуелското злато на стойност 1,2 млрд. долара, съхранено във Великобритания ...

Идеологическата агресия се извършва на широк фронт. Страните от Организацията на американските държави (ОАД) оказват натиск върху правителството на Мадуро, като довеждат въпроса до оттеглянето на Венецуела от ОАД. За разлика от провокативната политика на Лимската група (Grupo de Lima), създадена през 2017 г. под егидата на Съединените щати „за разрешаване на политическата криза във Венецуела”, беше създаден алтернативен процес в Монтевидео, който предвижда мирен правен механизъм за разрешаване на кризата (Мексико и Уругвай).

Качеството на идеологическата война, водена от Лимската група, е ниско. Толкова ниско, че Министерството на външните работи на Канада, където се проведе последната среща на групата, отказа да акредитира кореспондентите на руските информационни агенции РИА Новости и „Спутник”.

Идеологическата агресия е важна сама по себе си, тя може да бъде по-ефективна от военната агресия, но често служи като подготовка за друг вид агресия - правна. Основният инструмент за правната агресия е Международният наказателен съд днес. И за съжаление, участието на МНС в ситуацията във Венецуела с висока степен на вероятност ще доведе до нови огнища на насилие и жертви. Такава е логиката на действията на наднационалното правосъдие.

* Подкрепете Поглед.инфо и ПогледТВ, за да ги има по-дълго време. /Прочетете долу/

Превод: В.Сергеев