/Поглед.инфо/ Историята на Брекзит постави цяла Европа, или по-точно Европейския съюз, откъдето Великобритания си заминава, в неудобната позиция на stand-by - очакване.

Поради това, че британците забавят решението си за „излизаме/не излизаме“ с месеци, европейските политици все още не могат да вземат решение за по-нататъшното развитие на ЕС. Едно е да продължиш с Великобритания, друго е без нея. Тук става въпрос за формиране бюджета на ЕС и размера на дотациите за младоевропейците, както и редица финансови и правни проблеми, без решаването на които е невъзможно да се правят дългосрочни планове за бъдещето, извинявайте, „пътни карти“ за еврощастливците.

Само Полша годишно изразходва през последните десетилетия приблизително същата сума от бюджета на ЕС, колкото Великобритания допринася за този бюджет. За 15 години членство в ЕС Полша получи от бюджета на ЕС под формата на субсидии от около 110 милиарда евро. И Обединеното кралство ежегодно внасяше повече от 10 милиарда в бюджета на ЕС: например приносът му през 2014 г. беше четвърти след Германия, Франция и Италия и възлизаше на 11,34 милиарда евро, а през 2015 г. тази цифра се увеличи до 18,20 милиарда евро. Сякаш английските пари покриваха всички субсидии за Полша. Във всеки случай сумите са свързани.

И сега какво? Ясно е, че младоевропейците няма да дополучат след Брекзит определени суми в националните си бюджети, които са изцяло субсидирани. Също така отбелязваме, че ЕС започва нов седемгодишен план за бюджета (те работят по план) за 2021-2027 г., така че те все още имат време да изчислят финансовата маневра в публичния сектор при новите обстоятелства. Ясно е също, че дупка от 10 милиарда и отгоре за бюджета на целия ЕС може да не е толкова чувствителна. Но все пак трябва да се направи нещо с нея.

Както, впрочем е необходимо да се изгради нова линия на Европейския съюз в епохата на post-Brexit. Ако Лондон наистина доведе развода до край и напусне „общия европейски дом“, за за великата полза от който толкова много сме чували от широката общественост на еврощастливците и техните адепти, тогава пред ЕС се открива перспективата за вътрешноконтинентално партньорство в условията на бързо нарастваща международна търговска и икономическа конкуренция. И тогава, изглежда, много неща ще си отидат на местата - може би някои ще се втурнат след бритите "към изхода". Както се казва: „Ако направите това, което правят британците, но не направите това, което ви съветват, очаква ви успех“.

Получава се такова разпределение. САЩ + Великобритания (англосаксите), Европейският съюз, като континентален субект, Китай - това са тези, които ще тръгнат на битка. Русия в момента не е толкова икономически силна и докато другите ще се бодат, можем да се съсредоточим върху притесненията за собственото си развитие, които съвсем не са малко.

Във връзка с тези промени в европейската преса зазвучаха гласове, които доскоро бяха заглушени. Там се очертават съвсем не радващи перспективи - ясно е, че напускането на Великобритания ще отслаби ЕС и ще засили англосаксонските конкуренти. Освен това в самия ЕС все още няма разбиране за това „Как ще живеем по-нататък?“ И ето няколко идеи. Ще представим няколко публикации на тази тема. Цялата дискусия, започнала сега в Стария свят не се ограничава с тях. Те просто са интересни от гледна точка на местните гледни точки и оценки.

Първо, статията „Une Europe puissance en panne de dessein“ - „Ерозията на европейската мощ“ от Бернар Касен, бившият генерален директор на знаменития парижки вестник „Mond Diplomatique“, който сега е почетен президент на организацията Attac. Наричат себе си „алтерглобалисти“. Той пише:

„В Брюксел от седем десетилетия някои думи бяха забранени в речника на длъжностните лица на Европейския съюз. Сред тези думи има една, която току-що направи грандиозно завръщане за радост на някои политици - „суверенитет“. Не някакъв суверенитет, а европейски ...

Не трябва да се забравя, че парично-кредитната политика (на еврото), фискалната политика, търговската политика и политиката на конкуренция почти изцяло не се контролират от правителствата и гражданите на държавите-членки на ЕС ...

До днес европейските институции и правителства никога не са разсъждавали публично от гледна точка на световната геополитика и европейския суверенитет. Двете традиционни оси на външните действия на ЕС бяха „атлантизмът“ - съгласието с Вашингтон и статутът на „добър ученик“ в НАТО, както и „свободната търговия“ като инструмент за търговски дъмпинг на промишлено развитите страни в бедните страни. С лозунга „Америка - на първо място!“ Доналд Тръмп брутално сложи край на тези принципи и след това осиротяха европейските лидери, които съжаляваха за комфорта на „доброволното робство“.

Именно тази празнота на стратегическото мислене иска да попълни Еманюел Макрон, развивайки идеята за мощна Европа: „Ние сме сила от 500 милиона души, втората по големина икономика в света. Трябва да осъзнаем тази сила." Въпросът е каква политика ще води тази сила и какво ниво на конфронтация със САЩ ще бъде готов ЕС да приеме?

Например относно свръхчувствителните отношения с Русия и Иран сигналите са противоречиви: от една страна, Макрон твърди, че „Европа ще изчезне“, ако не успее да интегрира Москва във „великата европейска игра“; от друга страна, той подкрепя илюзията, че Доналд Тръмп може да се откаже от излизането на САЩ от двете исторически споразумения, подписани от Франция: от Парижката конвенция за промените на климата и от ядрената сделка с Иран. И в двата случая дистанцирането от Вашингтон има своите граници ...

Всъщност на силна Европа й липсва грандиозен замисъл!”

Това е силен призив от известен и уважаван политолог, който повдига въпроса за бъдещето на Европа и нейните цели. Между другото, днес почти всеки регион и най-големите страни по света са изправени пред подобни проблеми - „Накъде да вървим? Към какви цели?“ Ясно е, че Европа не иска да се окаже в канавката на новия световен път, който все още не е намерен, но поне има разбиране, че трябва да се търси. Вече много пъти е писано, че 500-годишната история на господството на Запада над страните и континентите на Земята е приключила – по-нататък ще има нови формати, нови отношения, нови предизвикателства. И във всичко това Европа не иска да загуби своите вековни позиции.

При това в „общоевропейския дом” вече са започнали доста неудобни за обитателите му процеси, за един от които пише във вестник Le Mond наблюдателят Ален Салс. Неговият коментар е „L’Europe est-elle entrée dans une sorte de IV-e République continentale où les gouvernements stale devienne des des exceptions?» - “Демократичната болест се разпространява в целия континент ...” Демократична болест!? И това е на страниците на най-солидния „демократичен“ вестник във Франция? Просто образец за това какви нервни сривове започват от промените, които се случват около еврощастливците. Алън Салс пише:

„Демократичната болест се разпространява в целия континент. Това е любопитна демократична болест, която се разпространява в Европа. Гласоподавателите гласуват все по-малко, а партията се обявява за победител, но без ясно мнозинство. И никой не може наистина да управлява.

Навлиза ли Европа, където стабилните правителства са изключение, в един вид IV-та континентална република, като френския режим, в който двадесет и две правителства са се сменили за дванадесет години - между 1946 и 1958?

Четвъртите избори за четири години в Испания са тъжна илюстрация ... Белгия нямаше федерално правителство повече от триста дни ... На Марк Рюте му бяха необходими повече от двеста дни, за да състави третото си правителство в Холандия ... В Швеция, Дания, Финландия социалдемократите се завърнаха на власт, но тяхното правителство е с малцинство ... В Португалия Антонио Коста изглежда по-солиден след успеха си на изборите през октомври, въпреки липсата на мнозинство.

Сценариите варират в различните страни, но има и някои устойчиви. Правителствените партии отслабват на фона на несигурността, засилена от европейските кризи и недостатъчната реакция на Брюксел. Крайната десница се възползва от предимствата на общите възможности и използва демократични модели. Те сега претендират за власт - „Австрийската партия на свободата“ и „Лига“ в Италия."

В тази връзка смятаме, че на място ще бъде е популярната шега, че „демокрацията е власт на демократите“, а не на някой друг. Така френските демократи се развълнуваха, защото лелеяната от тях система започва да работи за техните политически противници. Времената се променят и самата „демокрация“, отгледана на „либерализма“, умира. А друга „демокрация“, където народа не иска да ги избира, защото се оказаха фалирали, тези хора не възприемат. Своеобразен догматизъм.

И накрая, третият, по-глобален поглед върху случващото се в Стария свят от страни, така да се каже, от другата страна на Атлантическия океан – там има своите причини за това. Ето какво пише в статията си «The Rationale and Contours of an Amicable Transatlantic Security Divorce» - «Обосноваване и контури на световното съглашение за Трансатлантическия развод» Тед Гален Карпентер (Ted Galen Carpenter), старши научен сътрудник по въпросите на сигурността в либерално ориентирания Институт на Катон от Вашингтон. Това не е единственият поглед към европейските дела от Америка, но не е безинтересен, като минимум:

„Перспективите и интересите на Съединените щати и Европа по редица важни стратегически въпроси продължават да се разминават и никакви обикновени оптимистични клишета за „здравата солидарност на Алианса“ няма да променят тази реалност. Членовете на НАТО трябва да се откажат от остарялото схващане, че американските и европейските интереси са съвместими почти до пълна съвместимост. («Members must abandon the obsolete notion that American and European interests are compatible to the point of being nearly congruent»)...

Смисълът е в това, че концепцията за „трансатлантическата солидарност“, дори и по ключови въпроси на сигурността, понастоящем е защитена до голяма степен от политическите елити, които може известно време да игнорират общественото мнение. Но ще им бъде все по-трудно да поддържат политики, които противоречат на желанията на мнозинството от населението.

Дори на правителствено ниво нарастващото трансатлантическо разединение е очевидно по редица ключови въпроси, включително политиката спрямо Русия и особено политиката спрямо Иран и останалата част от Близкия изток ...

За НАТО звучи смъртоносен звън («A death knell is sounding for NATO») и сега подходящата задача трябва да стане как най-добре да се преструктурират трансатлантическите отношения след (надяваме се приятелския) стратегически развод ...

По-силният Европейски съюз трябва да поеме върху себе си отговорността за сигурността на демократична Европа, той трябва да поеме основната отговорност за управлението на отношенията с бурния Близък изток ... И, обратно, страните от Европейския съюз нямат основателни причини да се ангажират да помогнат на Вашингтон да се справи с политическите безредици на места като Боливия, Чили и Венецуела, наркоманиите в Мексико или безразборните потоци бежанци към САЩ от Централна Азия ...

По същия начин и Америка, и ЕС са заинтересовани да предотвратят появата на злонамерена експанзионистична велика сила, подобна на нацистка Германия или Съветския съюз, навсякъде в международната система.

Опитът да се запази НАТО, особено със силния си ангажимент по член 5 и голямото военно присъствие на САЩ в Европа, вече не е в интерес на страните от двете страни на Атлантическия океан.“

Това присъда на НАТО ли е?

И тази фраза - „да се откажем от остарялата представа, че американските и европейските интереси са съвместими почти до пълно единство“ е като маркер за началото на започващата глобална конкуренция. Не е ли така?

А това предложение - „Европейският съюз трябва да поеме отговорност за сигурността на демократична Европа, той трябва да поеме основната отговорност за управлението на отношенията с бурния Близък изток“ - изглежда, че върху конкурента, за да го отслабят, прехвърлят напълно ненужните им странични разходи.

И накрая, реквиемът: "За НАТО звучи смъртоносен звън."

Възможно вариант с такава съдба за НАТО все още не е видим, но вече е станал обект на обсъждане. Е, колко модерно е сега да се говори за „отварянето на прозорците на Овертон“. И този сюжет също се вписва в пъстрата картина на промените, които с Брекзит ще влязат в живота на еврощастливците.

Вече писах за това, сега отново ще подчертая: англосаксонците умишлено отслабват бившия си съюзник и настоящ съперник - Европейския съюз. Формулата „Боливар не може да издържи двама“ започва да играе на глобално ниво. Перспективата англосаксонският алианс САЩ + Великобритания - да влезе в търговска и икономическа война с ЕС - изглежда ако не неизбежна, то много вероятна. Както там, в либерален учебник за ученици от горния курс и първокурсници „Основите на икономиката“ е написано: „Конкуренцията и само конкуренцията е онзи вълшебен елемент, който насочва егоистичните интереси на икономическите агенти в услуга на общото благо“. Така сега именно този „вълшебен елемент“ разрушава съюзните отношения на САЩ с ЕС. О, времена! ..

Ако използваме литературен образ, изглежда, че Европа като витяза в руската приказка, стигна до камъка, на който са показани пътищата, и се спря на кръстопътя. Съдба ...

Превод: М.Желязкова



Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели