Към днешна дата има достатъчно сигнали, за да се заключи, че Европейският съюз стои на кръстопът - кръстопът между това, което е бил и това, което е готов да бъде. Напоследък полемиката за това дали Съюзът трябва да се разширява още или не, достигна сериозни размери.

Естествено, и двете страни в спора имат своите аргументи. Към момента ЕС има най-големият общ пазар в света, което го прави пряк конкурент и на американската, и на китайската монолитна икономика. Нещо повече - чрез принципа си на толериране на демократичното разнообразие във всички сфери на обществения живот Съюзът показа, че един блок от много и различни държави може не само да оцелее, но и да се развива във възходяща посока. Не всичко, естествено, е толкова розово. Световната финансова криза показа, че привидното неразрушимо единство между държавите-членки, съвсем не е толкова непоклатимо. Факт е, че Евросъюзът не успя да излезе с единна стратегия по въпроса как да се излезе от тежката ситуация, а тъкмо напротив - всяка от водещите страни предлагаше свои варианти и дърпаше чергата към себе си. Аргументите да се спре с разширяването също не са малко. Винаги при споменаването на този въпрос индиректно изплува и казусът за членството на Турция. Мнозина са на мнение, че южната ни съседка не е готова нито в икономически, нито в социален, нито в културен план да стане част от европейското семейство. А има и два сериозни други факта, които трябва да се вземат предвид. Първо, влезе ли Турция в ЕС, външната граница се измества до размирния Близък изток. И второ, Турция ще бъде най-гъсто населената страна в Съюза, при това мясюлманска... Опасения за неготови кандидат-членки има и по отношение на други страни, естествено. Сложен към момента е казусът с Македония и Хърватия, защото бъдещото им членство е реално застрашено от други държави, непреклонни в решението си да наложат вето - съответно Гърция и Словения. И на това обаче е намерено решение... Много основен момент в бъдещето на ЕС, а както се очертава и на НАТО, е предложението на канадския министър на отбраната Питър Маккей за промяна в гласуването. Според него то спокойно може да става по формулата "консенсус минус един". И тук идва логичният въпрос какво ще се случи с европейското мото "единни в многообразието", след като явно има шанс нещата да се случват и без напълно единство. Ако подобно предложение бъде прието, ЕС би решил много от своите проблеми, но на каква цена? Като начало, моментално би била елиминирана главоблъсканицата как да се помиряват членки и не-членки в своята игра "или правете каквото ви казваме, или налагаме вето". Друга много съществена трудност също би била преодоляна - Лисабонският договор. За да бъде приет той в момента, всички държави-членки трябва да го одобрят и ратифицират. Както е известно обаче, Ирландия не направи това. Страната беше подложена на изключителен натиск да промени решението си и затова вероятно през есента на тази година ще има нов референдум. Засега проучванията показват, че договорът ще бъде одобрен, но ЕС е длъжен да се застрахова. Не е ясно каква е стратегията при евентуална възможност европейската конституция да бъде отхвърлена за втори път, но действително, в краен случай, се обмисля и вариантът "консенсус минус един". Все пак, дори този път нещата да се разминат, за в бъдеще Съюзът ще трябва да налага решения, които надали ще се харесат на всички. И следователлно, ще му е нужна схема, по която да прокарва идеите си. Така дилемата се очертава по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед. Тук не става въпрос дали конфликтите между държавите, институциите и идеите са целесъобразни и смислени или не. Става въпрос, че демокрацията разрешава международните субекти да имат право на подобни конфликти. "Консенсус минус един" е формула, която ще гарантира по-лесното прокарване на тези и решения, но ще измени коренно европейската концепция за единство.