/Поглед.инфо/ От 21. юни на книжния пазар е вече втората книга на Българското дипломатическо дружество със заглавие „Накъде отива Европа– предизвикателствата пред Стария континент през погледа на български дипломати” на издателство „Изток–Запад”, под общата редакция на Андрей Караславов, Любомир Кючуков и Симеон Николов. През есента на миналата година се появи първата книга „Накъде отива светът – глобалният политически лабиринт през погледа на български дипломати”, чийто тираж беше бързо изчерпан. Автори на двете книги са изявени български дипломати, заемали различни длъжности – заместник–министри, посланици, високопоставени представители в органите на ООН и ЕС, всичките членове на Българското дипломатическо дружество.

Твърди се, че дипломацията е изкуство – на възможното. Но тя е преди всичко алтернатива – на войната. И днес, когато войната се завърна в Европа не просто като факт, а като начин на мислене и легитимно средство за решаване на спорове, а понятието „мир“ изчезна от международната лексика, дипломацията е не само инструмент за трасиране на бъдещето, но и за спасяване на човешки животи.

Поглед в дълбочината на процесите и проблемите, под повърхността на общоизвестното и отвъд тривиалното, анализ на движещите сили и тенденциите в политическите процеси в Европа – това ни предлагат авторите в сполучлив опит за попълване на дефицита на критичен анализ и визии за преодоляване на проблемите на една динамична и противоречива транформация на днешния свят.

ПРЕДГОВОР

от проф. д-р Динко Динков

Европа е една от люлките на човешката цивилизация. В античния елински свят, в Римската империя и в новата ера на Стария кон-тинент се раждат велики идеи за организиране на обществения живот като демокрацията, правовия ред, християнските ценнос-ти, просвещението след тъмното средновековие, националната държава, републиканизма, установяване на вечен мир. Европейс­ ката история е изпълнена с много катаклизми, конфликти, уни-щожителни и разрушителни войни, трупане на предпоставки за апокалипсис. Осмислянето на изпитанията е създало съкровищ-ница от мъдрости, които подхранват надеждите, че Европа може да бъде фактор, който да предотврати човечеството да се унизи до такава степен, че да се самоунищожи.

На различни исторически етапи и пред най-страшните запла-хи, разумът е надделявал и това е обогатявало и усъвършенства-ло социалните организми. Това се случи и след най-страшната война – Втората световна. Тя стана повод за преосмисляне и на най-утвърдени, придобили святост, парадигми за организиране на човешкото общество. Тогава беше извършено и посегателство срещу най-европейската идея – национално-държавната. След индустриалния преврат през ХIХ в. започва да се долавя, че при оскъдните ресурси се налага поставянето на производство на блага на мащабна основа, а възпроизводственият процес в нацио-нално-държавните граници не може да бъде ефективен. Сигурно неслучайно съдбата отреди на един французин и велик европе-ец, Жан Моне, да посочи, че класическият вариант на претворя-ване на национално-държавната идея е надробил континента на множество от велики по-велики нации и държави, но малки. Те не могат да организират производство на блага чрез рационално използване на наличните природни и човешки ресурси. Петното върху ореола на френското величие от унижението и капитула-

цията през 1940 г. пред Германия и Италия подтиква френската външна политика да лансира през 1950 г. оригинална и много еретична идея, разработена от Жан Моне и синтезирана в Декла-рация на министъра на външните работи Роберт Шуман, за пре-одоляване конфликтността на Европа чрез поставяне под общо управление на важни отрасли на националните икономики.

С подписването на Парижкия договор от 1951 г. за създава-не на Европейското обединение за въглища и стомана започва претворяването на идеята и се стигна до появата на качествено нов субект в международната система, наречен с Договора от Маастрихт Европейски съюз – политически, икономически, па-ричен, а вече с помисли за енергиен и военен съюз. Зададе се нов модел на обединение на Европа на основата на нов модел на об-ществено развитие. Управлението на процесите в него е основано на две начала – национално-държавното и наднационалното. На фона на радикалните трансформации в света в края на ХХ в. чрез такова обединение Европа се опита да се еманципира от външни зависимости и да се утвърди като един от първостепенните фак-тори в новата международната система.

Хибридният характер на механизма за управление в този уни-кален интеграционен модел определя постоянен сблъсък между двете начала. Опитът показва, че когато съотношението на сили-те е в полза на наднационалното, тогава се отчита възход. Обра-тно, когато надделява национално-държавното, настъпват трусо-ве. Така пропадна проектът на конституционен договор, разрабо-тен в средата на първото десетилетие на ХХI в., който се виждаше като триумф на наднационалното. Синтезираният в Лисабонския договор (в сила от 1 декември 2009 г.) компромис между двете начала не успя да преодолее парализата в процеса на приемане на решения. Сега сме свидетели на вихрене на всевъзможни нацио-нализми. Стигна се до Брекзит – Обединеното кралство напусна съюза. В условията на Ковид-19 пандемията видимо се засилват националните егоизми.

С основание светът се пита: „Накъде отива Европа?“ Започна да се припомня заглавието на книгата на Шпенглер от времето на Първата световна война „Залезът на Запада“. Отдавна привърже-ниците на национално-държавната идея като даваща най-добрата

форма на организиране на обществения живот вещаят неизбе-жен крах на този експеримент. Рано е да се пише некролог на Ев-ропейския съюз, но основанията за тревоги са сериозни.

Сегашният Европейски съюз изпадна в идейна безпътица. Оказва се, че днешните поколения европейци не познават идеите на бащите-основатели. Те не се разбират и от лидерите на над-национално и на национално равнище. Другите първостепенни политически играчи в света няма как да го долюбват, а мнозина се опитват да обяснят процесите в света със стари понятия като „изток и запад“. Съдържанието на тези понятия е вече съществено променено.

С тези тревоги група авторитетни български изследователи се обръщат с лице към въпросите, породени от новите предизви-кателства пред Европейския съюз и Европа, идващи от климатич-ни промени, нови технологии, дефицит на идеи и ресурси, панде-мии, дигитализация, надпревара за овладяване на космическото пространство, амбиции за създаване на свръхмощни компютри и изкуствен интелект. Накратко, от нарастващата несигурност. Ес-тествено, на преден план излиза питането „Къде е Европа в тези битки?“ и какви са нейните шансове да съхрани своята роля на духовен лидер, осигуряващ човешко благоденствие? След публи-куването на сборника „Накъде отива светът?“ през 2020 г., това е нов опит на представители на българската политическа мисъл и дипломация, членове на Българското дипломатическо друже-ство, да предложат свои проникновения и голямо разнообразие на оценки, позиции и виждания за решения на много от пробле-мите. Голяма е тяхната загриженост за ролята на България в Ев-ропа. Добре би било да се създадат условия този труд да се впише в дебата за бъдещето на Стария континент, защото и у нас има достойни европейски мислители.