/Поглед.инфо/ Някога Марк Тулий Цицерон си позволил, ако не дързостта, нескромността да определи шест грешки, каквито според него човечеството допуска век след век. Една от които е, че нещо е невъзможно, защото не сме способни да го направим.

В статията, публикувана на 31 май 2020 г., озаглавена „Относно „македонските” сдружения в България и решенията във връзка с тях на съда в Страсбург”, по повод тогавашната шумотевица за „победа” на македонистите споменах за основаната и продиктувана преобладаващо от емоции излишно пресилена дандания във връзка с някакво решение на въпросния съд. А така също за факта, че за т. нар. „национално малцинство” като понятие не се съдържа общоприета легална дефиниция както в международното, така и във вътрешното право на която и да е съвременна национална държава. Там стана дума за цитираните в същата решения на Съвета на Европа от 2009 г. и на Конституционния съд (КС) № 1/29.02.2000 г. И ми се струва най-малкото странна сегашната гюрултия, ако не от други, от юристи по повод „легитимиране” с резолюцията на Европейски парламент (ЕП) относно принципите на правовата държава и основните права в България (2020/2793 (RSP)) на т. нар. ОМО „Илинден”. Очевидно става въпрос пак не за друго, а за политика. Не за право. Защото, ако говорим за суверенитет, няма кой друг освен суверенът на България по силата на произтичащата от него като пълно върховенство юрисдикция да признае все едно какво национално малцинство. Тъй като вкл. съгл. последната клауза от Резолюция 2625 (ХХV) на Общото събрание на ООН, озаглавена „Декларация относно принципите на международното право, свързани с приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Хартата на Обединените нации”, регламентираща как може да се упражни правото на самоопределение, нищо в параграфите от същата не може да се тълкува като оторизиране или насърчаване на когото и да е към действия, които биха разрушили или нарушили изцяло или отчасти не само териториалната цялост, а и политическото единство на суверенни и независими държави. Които се ръководят от принципа на равноправието и самоопределението на техните народи, и по този начин имат правителство, представляващо целия народ в рамките на територията, без разлика по отношение на раса, вероизповедание или цвят (на кожата) и пр. Според последната от цитираните резолюция когато една държава гарантира равнопоставеността на всички свои граждани пред закона, има излъчено с участието на цялото население управление без споменатите разлики, от международноправна гледна точка тя придобива международноправен имунитет срещу всякакви действия, поставящи под въпрос както нейната териториална цялост, така също и политическото й единство. Per argumentum a contrario акт на отцепничество е допустимо средство като „право на неизбежна отбрана” (remedial secession) за противодействие с оглед и в защита на част от населението на дадена държава само когато тя не изпълнява визираните условия. Но дори и сред привържениците на така споменатата теза е налице консенсус, че е необходимо да бъдат изпълнени кумулативно поне две условия, цитирани в публикацията от 13.10.2019 г.: „Аристотел: „Приятелството е като една душа в две тела”. Така че доколкото някои привиждат в споменатата резолюция на ЕП каквото и да е, отнасящо се за въпросното формирование ОМО „Илинден”, т. нар. джендъри или каквито да било други малцинствени общности, съзирайки в гласуването от български представители предателство пред някакъв македонизъм и пр., определено смятам, че не почива на рационални основания. Същото се отнася и за т. нар. Истанбулска конвенция, по повод и на която КС се е произнесъл, че противоречи на българската Конституция. И т. под., доколкото все пак ЕС не е държава, а съюз на суверенни държави. Онова, което има смисъл да бъде предмет на обсъждане, да не говорим за триумф, но макар незаслужаващо удостояване дори с овация като акт на т. нар. ЕП, без захласване по нея е не легитимирането, а въпреки да не е правопораждащ факт, засвидетелстването на признание за правото на българското общество като единствен суверен на организираната от него национална държава да определя своето самоуправление. Респ. за нелегитимността от такава гледна точка на днешното управление на България в лицето на т. нар. законодателна, изпълнителна и съдебна власти. В това е, ако не единственият, главният ефект от резолюцията на ЕП! И без да знае човек какво смятал Цицерон по въпроса за грешките, колкото да е, все пак несъмнено тя е успех на българските граждани, какъвто убедили се след ежедневни тримесечни протести, че като способни е възможно да постигнат. И не е изключено със своя пример да вдъхновят гражданите и на други страни.

Резолюцията на ЕП, като оставим настрана гръмките фрази „победа”, е не повече от средство. „Достигането на една цел е отправна точка за следваща” (Джон Дюи). Както преди, така и сега най-важното и решаващо са предстоящите избори. Приказките от някои, че оставало малко време до изтичане мандата на действащия парламент, поради което и при оставка на правителството такива биха могли да бъдат произведени не по-рано от януари 2021 г. не са друго, освен залъгалка в интерес, ако не с цел запазване на status quo-то. Защото не е от значение кога ще бъдат произведени, та дори и след март все едно коя година, но за да бъдат честни – от кого ще бъдат организирани и проведени. Затова всичко друго е работа за тоя дето духа, а за да не е така е наложителна ОСТАВКА!!!

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели