/Поглед.инфо/ Политическата общност на Великобритания и Европа като цяло, месец по-късно, все още се възстановява от съкрушителната победа на Борис Джонсън и силите, подкрепящи Брекзит, в изборите в мъгливия Албион. И основните въпроси, които се задават в това отношение, като цяло са доста предсказуеми: първо, какво е довело до такава уверена победа и второ, колко е солидна всъщност. Е, отговорите и на двата въпроса са прости и сложни едновременно.

Очевидно и тези отговори, както всичко в съвременната британска политика, се въртят около процеса, наречен Брекзит.

След постоянни неуспешни опити за постигане на пробив по въпроса за „сделката за Брекзит“, а именно да се гарантира, че изходът на страната от ЕС може да се осъществи само при условията на Уестминстър, премиерът Борис Джонсън обяви парламентарни избори във Великобритания, свиквайки ги за 12 декември. Той очевидно заложи всичко и удари големия джакпот.

Консервативното правителство, което обеща Брекзит на всяка цена, триумфално се легитимира с 365 места в парламента - най-голямото мнозинство от Уестминстър от 1987 г. насам. Това е още по-забележително предвид годините на строги и постоянни съкращения в правителствените разходи от страна на консервативните правителства при Дейвид Камерън и Тереза Мей, както и ексцентричния образ на самия Борис Джонсън. Не забравяйте и за разделението вътре в самата партия относно членството на Великобритания в ЕС и условията за „излизане“ (Брекзит със или без сделка).

Напротив, подкрепата за Лейбъристката партия на Джереми Корбин се срина, падна на 203 места, което е най-лошият ѝ резултат за осем десетилетия и четвъртото поредно поражение на парламентарни избори. Платформата на кампанията се основава на „политиката, както обикновено“. Всъщност лейбъристите не предложиха нищо ново, като изразиха само „надеждни“ и „традиционни“ обещания за увеличаване на разходите за Националната здравна служба, безплатно образование, социални грижи за децата, по-високи заплати и по-радикална лява икономическа политика. Тяхната програма беше британската версия на познатото „за всичко добро срещу всичко лошо“. Темата Брекзит беше изтласкана от тях дори не на втори, а на трети план. Всъщност те го игнорираха. Трудно е да се каже какви са били причините. Възможно е партията просто напълно да е загубира връзка със своя избирател, за когото тази тема е ключова.

В същото време, на север от границата, разделяща Великобритания на две, Шотландската национална партия спечели, като веднага обяви втори референдум за независимост. На други места малките партии - либералните демократи и зелените партии - също претърпяха сериозни загуби. Либералните демократи загубиха своя лидер Джо Суинсън.

Дали тези избори са нещо окончателно, зачеркват ли трайно политическата система на страната или са се превърнали в някаква аномалия поради Брекзит с последващо връщане към предишното статукво? Сега никой няма ясна увереност по този въпрос. Дори самият победител Борис Джонсън в своята победна реч каза на избирателите: „Може да сте гласували за първи път. Може би не се смятате за роден Тори .... Ръката ви може да е трепнала над бюлетината, преди да я поставите в урната”. И сега много британски политици задават подобни въпроси. Всички са съгласни, че времето ще покаже дали това е тектонично изменение, временно „отстъпничество“ поради Брекзит. Това, което се случи на настоящите избори, във всеки случай обаче носи много признаци на едно явление в живота. Има всички основания да се смята, че въпреки всичко е настъпило критично преструктуриране на основите на британската политика.

Въпреки това, има всички основания да се смята, че изборите през 2019 г. се превърнаха във вододел, нарушаващ традиционните партийни и класови лоялности, подобно на тези, които са били, да речем, в Америка по време на ерата на демократичното господство на Рузвелт след „Голямата депресия“. Някои обаче ги сравняват с победата на президента Доналд Тръмп на изборите в САЩ през 2016 г., като наричат случилото се „враждебно превземане на Републиканската партия от авторитарно-популистки сили“. За такива коментатори обаче може да се каже само едно: те не разбират нищо. И като цяло, в тази липса на разбиране не се крие дори причината за победата на партията на Борис Джонсън и съюзната Партия на Брекзит, а причината за поражението на всички останали - в неразбирането. Защото всички говореха за „правилното“ и „политически коректното“. А техните опоненти за това, което е наистина важно. При това, без всякакви кавички. Политическата реалност се промени. А тези, които не са имали време да разберат това, са обречени да отплуват в миналото заедно с реалността, която е изживяла своето.

Как се промени политическият пейзаж сега? Във Великобритания от 1945 до 2010 г. Уестминстър е доминиран от двупартийна политика с ярко индустриален тип. Тя има очевиден класов мотив. Но сега всичко се промени. Предишният модел на конфронтация е заменен от дълбоката поляризация по отношение на Брекзит, отразяваща разделението между ценностите на национализма и космополитизма. Всъщност това вече раздели страната на части - и може да продължи да разделя партиите и електората дълго след излизането на Великобритания от ЕС. И явлението тук не е, че едната част от електората побеждава другата, а че от 12 декември 2019 г. във Великобритания има два различни електората. Абсолютно непримирими един към друг. В рамките на всеки от тях има собствени партии, които се конкурират стриктно помежду си и по принцип не са в състояние да надхвърлят собствения си наратив. Това вече не е двупартийна система. Това вече е нещо съвсем различно.

Мнозина обаче смятат, че е разумно да бъдат внимателни, докато тълкуват дългосрочните ефекти от изборите през 2019 г. В крайна сметка крахът на двупартийната система се е пророкувал повече от веднъж. Причината, например, са изборите през 1983 г., след поражението на Лейбъристката партия, когато шумно се говори, че Тачъризмът е непобедим. И през 1997 г. подобни надежди обкръжаваха лейбъристите на Тони Блеър.

Но изборите през 2019 г. категорично се различават от всички примери, дадени по-рано. Най-малкото, защото на тях спечели коренно различен политически вектор. Както показаха резултатите им по най-пряк начин. Стратегическите призиви на Борис Джонсън за Брекзит, които станаха най-важният въпрос през цялата кампания, не просто нарушиха дълбоко вкоренената лоялност към Лейбъристката партия сред хората от бившите миньорски и селскостопански градове, които никога (подчертавам - никога) в своята история не са гласували за някой друг. Лейбъристката партия не можеше да постигне равностойни резултати, дори и да беше мобилизирала младите избиратели. Тя дори загуби младите професионалисти от средната класа в градовете на юг. И това може би показва действителното ниво на сериозност на промените във възгледите на хората от Северна и Южна Британия. Класовите отношения отслабват след много десетилетия, а самата Лейбъристка партия отдавна престава да защитава класовите интереси, от които едно време се е родила. Дълго следва стандартният път на европейската левица, като започна да отстоява това, което е „правилно “ и „политически коректно“ - интересите на „малцинствата“, мигрантите, еколозите, както и на другите нещастни и унижени хора. Вместо интересите на британските работници и тяхното бъдеще. Сега тя жъне резултата от това в пълна мярка.

Но “торите” разбраха всичко правилно. През 2017 г. консервативната партия отговори на призива от Партията за Брекзит (между другото, конфронтацията изключително в рамките на собствения ѝ електорат започна още тогава), преминавайки към по-социално консервативна и по-евроскептична платформа. Повечето опозиционни партии едновременно се движеха в обратна посока, увеличавайки поляризацията на обществото около членството в ЕС. Единственото явно изключение тогава стана Лейбъристката партия, която постъпи по най-чуден начин: след референдума за Брекзит през 2016 г. тя зае центристка или дори неутрална позиция по отношение на обединена Европа. И точно тогава общият електорат се пръсна на две части, поляризиран в два противоположни лагера. Дори преди изборите тази позиция на Корбин и лейбъристите беше наречена “усърдно седене на оградата”. Излишно е да се говори, че по време на избори в поляризирано общество от такива "центристи" просто никой няма нужда.

Сега нищо не може да се изключи. Включително и факта, че горчивите и токсични разногласия по отношение на Брекзит рано или късно ще отшумят и двупартийната система може да се върне под една или друга форма веднага щом Великобритания напусне ЕС и треската утихне. Но повтарям: промените в самата тъкан на британското общество са твърде огромни и кардинални, за да се приеме извършената трансформация за обратима.

Междувременно политическият живот след изборите започва своя ход. Вече е ясно, че Брекзит във всеки случай ще бъде приет от парламента, въпреки че търговските преговори ще продължат дълги години. Лейбъристите и либералните демократи ще избират нови лидери. Шотландия ще настоява за поредния референдум за независимост. Всички фигури са подредени. Започва ново разиграване.

Но не би било преувеличение да се каже, че бъдещето на Брекзит, бъдещето на нововъзникващата политическа система и дори бъдещето на самата Великобритания като национална държава сега е много неясно. Всичко виси на косъм. Големият джакпот, прибран от Борис Джонсън и консервативните сили, лесно може да се превърне в пирова победа. И ако системата в новото си положение не може да бъде стабилизирана, самата страна може да се пръсне. Но сега Великобритания направи своя избор. Тя сега чака какво ще се случи по-нататък.

И не само тя.

Превод: В. Сергеев



Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели