/Поглед.инфо/ Беларус и Армения, поради алчността и глупостта на своите елити, са се забъркали в най-сериозните кризи през последните няколко десетилетия. Но техният пример може да е поука за другите.

„Ако на света има дявол, то той не е козлоног рогач, а триглав дракон - и главите му са хитрост, алчност, предателство. И ако само една от главите ухапе човека, другите две ще го изядат до шушка."

Тази фраза на Глеб Жеглов, герой от романа на братя Вайнер "Ерата на милосърдието", трябва да бъде поставена в рамка и окачена в офиса на лидерите на Беларус и Армения. Всъщност, чрез комбинация от хитрост, алчност и предателство, те потопиха своите държави в най-сериозните политически кризи от десетилетия насам.

Кризи, уроци от които трябва да се извлекат не само от обществата на тези страни, но и от всички държави в постсъветското пространство, обкръжаващи Русия.

Първи урок. Постсъветските страни нямат пълна независимост. Всички разговори на постсъветските елити за „национален суверенитет“ приключват в момента, в който започват да се нуждаят от нещо - и разбират, че нямат сили за това „нещо“.

Нямат сили за защита на територията и информационното пространство, за осигуряване на високи темпове на икономически растеж, за повишаване на благосъстоянието или поне осигуряване на минимален достоен жизнен стандарт за населението.

И в тези моменти на прозрение изведнъж става ясно, че абсолютно всички държави от постсъветското пространство, с изключение на Русия, не са субекти, а по-скоро обекти на международни отношения. Класически буферни държави, които трябва да живеят според правилата на буферните държави - тоест да не управляват световните процеси, а да оцеляват в тях.

На теория стратегиите за оцеляване могат да бъдат различни. Буферните държави могат или да се занимават с многовекторна политика (в съответствие с принципа „и на нашите, и на вашите“), или да изберат за себе си един владетел и да работят с него.

На практика обаче - и това е вторият урок - многовекторните правила не работят в постсъветското пространство. Там отношенията се развиват по принципа „или с нас, или с тях“.

И това не е вина на Русия. Кремъл не разглежда постсъветското пространство като казарма, където лидерите трябва да заемат стойка „мирно“ и да се подчиняват на всякакви заповеди, идващи от Москва.

Руското ръководство се примири (за добро или за лошо е друг въпрос), че националните кадри в републиките се държат независимо и реагират негативно на прекомерната намеса на Кремъл във вътрешните им работи. Ето защо Кремъл не се намесва дотогава, докато националните кадри не започнат да провеждат открито антируска политика.

Западните страни обаче имат различен подход. Те подхождат към постсъветското пространство преди всичко като към слабините на Русия ( или руско-китайските, или руско-иранските, в зависимост от региона). И тъй като Западът е в конфликт с Москва, цялата политика на САЩ и ЕС в региона е насочена към превръщането на тези държави в плацдарми, източници на заплахи и неприятности за Москва.

Затова и нито една от страните в постсъветското пространство (с изключение, може би, на Казахстан) не е успяла да постигне ефективно диверсифициране на външната политика. Освен това, както показва примерът с Беларус и Армения, диверсификацията води до факта, че западните НПО получават достъп до гражданското общество и започват да го трансформират в антируски ключ.

И ето сега виждаме как се провеждат тренинги и обучения в Ереван на тема как да се организират антипутински протести и как на беларуското общество се налагат антируски смисли.

Оттук и третият урок - правилният избор. Държавите трябва да могат да решат с кого са - със Запада срещу Русия или с Русия, но при това без да са против кой да е друг?

Арменските и беларуските власти не искаха да избират, те се опитаха да направят шпагат, седейки на два стола - и в резултат на това си скъсаха жилите и си секнаха кръстовете.

Многовекторното поведение на Армения доведе до многовекторна нагласа от страна на Москва (когато руският президент, по време на речта си в клуба „Валдай“, всъщност постави арменските си съюзници от ОДКС и азербайджанските партньори на едно ниво) и последващата загуба на Нагорни Карабах.

Александър Лукашенко просто имаше късмет - ако белоруският протест не беше прихванат и ръководен от очевидно антируски сили, отношението към опонентите на Лукашенко в Кремъл щеше да бъде много по-позитивно - особено на фона на това как Батка унижава Москва през последните месеци.

Други страни решиха да направят своя избор в полза на Запада - например същите тези Грузия, Украйна или Молдова, която сега върви по техния път. Бързо обаче стана ясно, че Париж не си заслужава месата - надеждите за широкомащабно западно финансиране бързо потънаха в корупционното блато, а участието в антируски ескапади доведе до икономическа криза и дори до загуба на територии.

Следователно най-оптималният избор за тези страни ще бъде сътрудничеството с Москва. Да, Русия не е толкова привлекателна, колкото „цивилизована Европа“. Да, нейната дипломация често е тромава, а меката сила отсъства като значимо явление. Да, нейните чиновници понякога се държат с имперска арогантност.

Русия обаче не принуждава никого да влиза в конфликт с никого, да играе на принципа на нулевата сума. И в същото време редовно и изправно субсидира (и не можете да го наречете по друг начин) своите съюзници, а също така изпълнява задълженията, поети към тях и други партньори.

При това Русия изпълнява задълженията си - и това е четвъртият урок - само ако нейните съюзници и партньори се държат с нея също като със съюзници.

Този момент в отношенията на Русия с нейните съседи се появи съвсем наскоро и за някои (включително за самите руснаци) стана изненада. Всички по някакъв начин са свикнали с факта, че е възможно да се изгонят руски компании от водноелектрическата централа в Рогун в Таджикистан - и в същото време да продължат да живеят от паричните преводи на гастарбайтерите, работещи в Русия.

Че можете да затворите границата с Приднестровието, да усложните работата на руския миротворчески контингент там - и да не получите в отговор ембарго върху вноса на вашите продукти на руския пазар.

Че човек може да вземе за заложник руски гражданин от арменски произход, който е влязъл в държава (където арменците нямат право да влизат) с фалшиво име - и после също спокойно да продължите да търгувате с Руската федерация.

Че можете да вземете за заложници три дузини руски граждани в Беларус и да крещите за руска намеса в изборите, а след това да поискате защита от Кремъл.

Че можете да арестувате в Армения бивш лидер на страната и личен приятел на руския президент (при това веднага след като за това Ви е публично казано) - и след това да поискате от Русия да изпълни неформалните си задължения по Карабах.

Всъщност с примера на Никол Пашинян Москва показа, че сега вече няма да е така. Че ако плюете редовно в кладенеца, тогава не можете да очаквате чиста и целителна вода от там.

Но въпросът е дали всички тези уроци ще бъдат научени?

Има, разбира се, безнадеждни лидери - например същият Александър Лукашенко. След като току-що се пребори със Запада с помощта на Москва, той вече говори за възобновяване на многовекторна политика и твърди, че руснаците „трябва да ни разберат“.

Има и безнадеждни елити - в същата Армения, където определени политици крещят за предателство от страна на Русия и при това не са подложени на тотален остаркизъм за тези предателски от гледна точка на националната сигурност на Армения, думи.

Повечето страни от постсъветското пространство обаче все пак живеят в реалния свят и разбират всичко. Включително и това, че, ако перифразирам Владимир Шарапов от същия роман на братята Вайнер, „най-ценното нещо на земята е глупостта, защото за нея трябва да платите най-скъпо“.

А на Армения и Беларус глупостта на техните елити може да им излезе по най-скъпата цена.

Превод: ЕС

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели