/Поглед.инфо/ Уви, свободата от външна намеса и правото на традиционен начин на живот според шериатския закон, извоювано от афганистанците, са само начални условия, които не гарантират преодоляване на най-острия метафизичен проблем на съвременния свят - самотъждественото рециклиране на автореферентната оцеляваща суета, която узурпира световната политическа реторика в пълно съответствие с предсказаната „мерзост на запустението“ от последните времена. Събитията в Афганистан карат човек да се замисли за правилното разбиране на такива понятия като „радикализъм“ и „теокрация“.

Триумфът на талибаните (движението им е забранено в Руската федерация като терористична организация) над многомилиардната американска военна машина е съкрушителен удар по западното рационалистично „царство на количеството“. Физическото оттегляне на американците обаче не означава екзорсизъм на псевдологията на "икономическия начин на мислене", към който новото правителство бива стимулирано от "естественото отношение" на суверенното благосъстояние.

Политическите противници на западната хегемония в лицето на Русия, Китай, Иран и Турция, които сега действат като потенциални партньори на движението, са до голяма степен готови да изградят отношения с ръководството на талибаните, основани на същия търговски и пазарен прагматизъм, и дори тогава с оглед на позициите на структурите, контролирани от глобалисти, по -специално от ООН.

В дългосрочен план това заплашва радикалите с факта, че смисълът на техния дълбок импулс, каращ ги да се противопоставят на диктатурата на агресивния материализъм на нашето време, олицетворен от западните окупатори, и волята за защита на афганистанските традиционни ценности, което стана ключът към победата, ще бъдат интерпретирани в логиката на „голия живот“ вече не с помощта на касетъчни бомбардировки и груба сила (с която Западът не успя), а по-хитро и ефективно оръжие - либералният императив на икономическото оцеляване и международното сътрудничество в интерес на стерилната „сигурност“ - още един спокоен аргумент на атлантизма в полза на светското и следователно безсмисленото.

Тази напълно антитрадиционна реалност, за съжаление, все още определя политиката на страните от номинално консервативния лагер.

Уви, свободата от външна намеса и правото на традиционен начин на живот според шериатския закон, извоювано от афганистанците, са само начални условия, които не гарантират преодоляване на най-острия метафизичен проблем на съвременния свят - самотъждественото рециклиране на автореферентната оцеляваща суета, която узурпира световната политическа реторика в пълно съответствие с предсказаната „мерзост на запустението“ от последните времена. Събитията в Афганистан карат човек да се замисли за правилното разбиране на такива понятия като „радикализъм“ и „теокрация“.

Има смисъл

Съвременната епистема предлага официална интерпретация на радикализма, описван като „безкомпромисно придържане към всякакви възгледи“. Това определение по никакъв начин не отразява същността на интерпретираното явление.

Същественото ядро на радикализма (от лат. Radix - корен) трябва да се търси в изначалната структура на политическото, чиято проекция върху равнината на човешката реалност поражда три познати основни идеологически области (вляво: анархизъм / комунизъм, център - либерализъм / реализъм и дясно - консерватизъм / фашизъм)....

Тъй като са иманентни една към друга, и трите идеологии не са еднакво субекти на политиката, а предикати на политическата субективност.

Поставяйки радикализма на достойното му място на метаполитическата карта, ние не само веднъж и завинаги можем да разберем задънената улица на равнинната диалектика на три политически теории като части от първоначалното коренно единство, всяка от които се стреми да се предава като цялостно, но също така ще очертаем изход от този прикрит от събития капан.

Остра, "челна" конфронтация между два непримирими идеологически лагера ("ляво" и "дясно"), обусловена от желанието в първия случай - за тотално премахване на вертикалата на властта, във втория - за нейното тиранично утвърждаване , не може да бъде преодоляна нито чрез намиране на центристки компромис (който винаги е само палиативен) в темата за либерализма / реализма, и още повече чрез абсолютизирането на крайни форми на консерватизъм и прогресивизъм, което неизбежно води до отприщването на война за взаимно унищожаване.

Тъй като именно равнинният антагонизъм е гаранцията за съществуването на либерална реалност, той е фундаментално противоположен на възможността за появата на трансцендентална вертикална тема на радикализма, която може да го подчертае като симулационна двойка на истинския център и да вмести цялата иманентна политическа структура в семантичното пространство на обемното мислене.

Световната история на 20 -ти век, която се развива в резултат на полемики в плоскостта на три политически теории - комунизъм, фашизъм и либерализъм - приключи с очакваната победа на последната от тях, след сблъсъка на СССР и страните от Оста, което ярко илюстрира описаната онтологична драма.

Централността на значението, а не на методите и стратегиите, показва, че имаме работа с автентичния радикализъм, а не с неговия симулакрум.

Нито една от външните форми на изразяване на крайни политически или религиозни позиции не може да претендира за включване в радикален дискурс, ако крайната й цел е да се утвърди като нов обществен договор, обслужващ някаква форма на оцеляване, включително традиционен начин на живот, ориентиран единствено към размножаването, доколкото биологичното възпроизвеждане на единетнос при липса на смислов център не го прави народ, нито пък държава или цивилизация.

В същото време радикализмът е единствената алтернатива на псевдоцентрализма, представен от либерализма, способен да премахне проблема за двойствеността на лявото и дясното чрез включването им в семантичната вертикала на Великия сценарий.

Теокрацията като радикален театър

Превъзходството на смисъла в радикална интерпретация на политически сценарий предполага интегрален, холистичен, всеобхватен подход, който не позволява одобряването на която и да е идея чрез изключване на друга, тоест поставянето на себе си на нейно място.

Радикалната идея е съдържанието, значението и източникът на целия спектър от политически разкази, с които човечеството пряко е имало е, има и ще си има работа.

С други думи, ако си представим световната история като сцена, на която действат много актьори, то радикализмът не е един от персонажите, а моментът на схващане на логиката на целия сценарий през семантичната ос, което превръща представлението от дълга поредица от сцени, когато отдавна забравеното начало и средата се размиват в постмодерната лудост на последния клон, в напълно завършена мисъл.

Само по този начин може да възникне това, което има пълно право да се нарича теокрация, тоест божествено правило, при което политиката не е процес на премахване на пропуските в самоидентичен свят, обречен на ентропия, а намиране на умен изход от лабиринт от несъвършена твореност към триумфа на скрития в него план на Създателя като признание за пълнотата на божествената вечност на отражението му във времето на човешкото съществуване, хвърлено в материалната нищета на битието.

Коранът използва такъв израз като „улу-л-амр“ (أولو الأمر), за да узакони лидерството, което може да се преведе като „имащ заповед (команда)“. В контекста на правилно тълкуван политически радикализъм, АМР е това, което истинската теокрация трябва да притежава.

Победата на талибаните: момент на радикалната теокрация, тънещ в конфронтация

Моментът на освобождаване от плен на атомния индивидуализъм и схващане на радикалната структура теоретикът на традиционализма, френският философ Рене Гинон нарича инициация, а мислителят приписва всичко, което възпрепятства завършването на това, към категорията на контраинициацията.

От тази гледна точка и като се вземе предвид гореизложеното, можем да кажем, че семантичният контекст на борбата на талибаните за суверенитета на Афганистан е радикален само докато те самите не се окажат в иманентно-центристката контраинициаторна равнина.

По време на войната това беше невъзможно, но след като взеха властта в страната, талибаните, без да искат, се оказват в системата на международните отношения, основана на логиката на онези, срещу които се води войната.

Въпреки това, победа, постигната чрез собствената им кръв и заслужаващата уважение устойчивост, талибаните вече са изиграли важна роля на картата на радикалния сценарий. Местният епизод от битката за Крайните времена на афганистанска земя завърши в полза на вечността, поставяйки фатална линия в историята на американската либерална фалшива империя.

Сега съдбата на жертвата, положена на олтара на Последния Бог, ще зависи от това дали Русия, след като се е събудила за своята сотериологична мисия, ще може да поеме тази щафета, решително обявявайки се за център на радикална теократична държава, без появата на която всички разпръснати усилия с радикална ориентация ще бъдат безполезни и безсмислени.

В края на краищата, само Русия е призвана от съдбата си да се превърне във вертикалата, която е способна да интегрира всички разпръснати световни центрове на традиционалистическа съпротива под омофора на холистичния семантичен модел на руската и следователно изцяло човешката есхатология.

И така, ние сме тези, които са изправени пред последната есхатологична стъпка. Или - изоставянето й.

Ако Русия не се отърси от мъглата на псевдоцентризма (или според Антонио Грамши, цезаризма), Амра на Ислямския емират Афганистан и всички онези, които героично се бунтуваха срещу империята на Антихриста през цялата история, и все още се борят с него въпреки всичко, ще бъде коварно и безвъзвратно погребана някъде в необятността на Евразия.

Във фунията на Голямото рестартиране, пуснато в свят, заключен в карцер под контрола на безумната глобалистическа администрация на затвора, Русия има само един шанс - да се превърне в теократичен епицентър на радикална традиционалистическа съпротива. Това трябва да мисли Русия във връзка с афганистанските събития.

Превод: СМ


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели