/Поглед.инфо/ Без подкрепата на Запада, петролните монархии от Персийския залив нямаше да могат да управляват своите потиснати и лишени от права граждани.
Уахабитско-салафитската идеология безспорно играе централна роля в радикализирането на мюсюлманите по цял свят. Разпространението на това направление в исляма бива щедро финансирано от Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив от 1973 г. насам, след като в резултат на петролното ембарго цената на петрола се увеличи четворно. Пропорционално с това нараснаха и усилията на арабските петролни шейхове за „духовно благоденствие” на мюсюлманите по целия свят.
- Опашка за гориво на бензиностанция в Ню Йорк, декември 1973 г.
На свой ред, от времето на Студената война арабските автократи се ползват с подкрепата на западните сили. Тоест, основната причина за разпространението на радикалния ислям е манипулацията извършвана от неоколониалните сили върху социо-политическия живот както на арабите, така и на мюсюлманите като цяло, с цел да бъдат експлоатирани техните енергийни ресурси в контекста на гладния за енергия индустриален свят.
Миролюбив или не, ислямът е просто религия, също като християнството, будизма и индуизма. Вместо да използваме фундаменталистки подход, т.е. да наблягаме на същността, добре е да разгледаме еволюцията на социалния феномен в неговия исторически контекст. Например, да се твърди, че хората по природа са зли е фундаменталистки подход. Той не отчита ролята на възпитанието във формирането на човека. Човешките същества притежават природен интелект, но те не са добри или лоши по природа. Това е резултат от тяхното отглеждане и възпитание.
По същия начин, да твърдиш, че ислямът е назадничава религия, която склонява към насилие е фундаменталистки подход. Той не отчита как точно ислямът и разпоредбите на Корана биват интерпретирани от последователите, в зависимост от техния социо-културен контекст. Например, мюсюлманите преселници, които живеят на запад и са възприели западните ценности биха тълкували даден текст от Корана по един либерален начин. Хората от градската средна класа в страните с преобладаващо мюсюлманско население биха интерпретирали същия текст доста по-консервативно, а един мюсюлманин от малка племенна общност, който е индоктриниран от радикалните проповедници би могъл да открие и доста екстремни значения. Всичко това е въпрос по-скоро на културата, отколкото на религията или на самите писания в свещените книги.
Ислямът се смята за най-бързо развиващата се религия през XX и XXI век. Има два фактора, които са пряко отговорни за атавистичния феномен на съживяване на исляма. Първо, за разлика от християнството, което е по-идеалистично, ислямът е по-скоро практичен и не изисква от своите последователи да се откажат от светските удоволствия, а само ги направлява. И второ, ислямът, като религия и идеология разполага с едни от най-богатите благодетели в света.
Деца, учещи в пакистанско медресе, финансирано от уахабити.
След наложеното през 1973 г. петролно ембарго срещу Запада, цената на петрола нарасна четворно. Днес арабските петролни шейхове са толкова богати, че се чудят дали да похарчат парите си в строителство на небостъргачи или луксозни хотели, увеселителни паркове и курорти. Неимоверното богатство в петролните държави от Персийския залив е причината да сме свидетели на експоненциален ръст на броя на ислямските благотворителни организации и медресета по цял свят. Въпреки, че като цяло се смята, че арабските шейхове на богатите на петрол Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и Обединените арабски емирства финансират уахабитската секта, разликата между многобройните секти в сунитския ислям е по-скоро формална, отколкото реална. Благотворителните организации и медресетата, принадлежащи на всички сунитски деноминации получават щедро финансиране от държавите от Персийския залив, както и от частни дарители. Ако оставим настрана войните и конфликтите, които се водят днес, нечестивият съюз между американците и уахабитите от петролните монархии в Персийския залив не е от вчера. По време на Първата световна война британците предизвикват Арабското въстание като подкокоросват шарифите на Мека да въстанат срещу Османската империя. След нейния разпад, Британската империя застава зад крал Абдул Азиз бин Сауд в борбата му с шарифите на Мека, защото последните искат прекалено висока цена в замяна на своята лоялност, а именно обединяването на цяла Арабия под тяхната власт. Крал Абдул Азиз побеждава шарифите и през 1932 г. с помощта на Великобритания обединява своите доминиони в Кралство Саудитска Арабия. По това време обаче, вълната на британския империализъм вече утихва и американците наследяват бившите владения, както и правата и задълженията на Британската империя.
В края на Втората световна война, на 14 февруари 1945 г., президентът Франклин Рузвелт провежда историческа среща с Крал Абдул Азиз на борда на американски военен кораб в Суецкия канал. Така са поставени основите на трайния американо-саудитски съюз, който е жив и днес, въпреки множеството изпитания, на които бе подлаган във времето – особено сюжета от 11 септември, в който 15 от 19-те похитители се оказаха саудитци. По време на срещата между президента Рузвелт и саудитския крал, наред с другото, се взема и решение за създаване на Мисия за военни обучения на САЩ в Саудитска Арабия, която има за цел да „обучава, съветва и подпомага” саудитските въоръжени сили.
Кадър от историческата среща на саудитския Крал Абдул Азиз и американския президент Франклин Рузвелт на борда на американски кораб в Суецкия канал, 20 февруари 1945 г.
Отделно от това, базираната в САЩ корпорация Vinnel, която е частна военна компания, филиал на Northrop Grumman, използва повече от хиляда ветерани от Виетнамската война да обучават Националната гвардия на Саудитска Арабия, която не е на подчинение на саудитското министерство на отбраната и играе ролята на Преторианска гвардия на кралската фамилия. Освен това, силите за защита на критичната инфраструктура, които наброяват десетки хиляди души, също биват обучавани и оборудвани от американците как да охраняват петролната инфраструктура по източния бряг на Персийския залив, където са разположени около 90% от саудитските петролни залежи. Нещо повече, САЩ имат множество военновъздушни бази и системи за противоракетна отбрана, които понастоящем функционират в държавите от Персийския залив, както и военноморска база в Бахрейн, където е базиран Пети флот на военноморските сили на САЩ.
Това, което се опитвам да обясня е, че сами по себе си петролните монархии от Персийския залив не разполагат нито с военната сила, нито с технологиите и моралния авторитет, които са необходими, за да владеят не само обезправените и подтиснати арабски маси, а също и имигрантите от Южна Азия и Африка, които живеят в тези държави. В Саудитска Арабия около една трета от населението са имигранти, а в Обединените Арабски емирства около 75% са преселници от Пакистан, Бангладеш, Индия и Шри Ланка. В останалите страни от Персийския залив делът на имигрантите от развиващите се държави е сходен. Освен това, за разлика от имигрантите в западните държави, които получават гражданство, тези в страните от Залива живеят там в продължение на десетилетия, а понякога и поколения наред, като безправни чужденци.
Като цяло се смята, че политическият ислям е предшественик на ислямския екстремизъм и тероризъм. И все пак, съществуват два различни и напълно отделни вида политически ислям – деспотичният политически вариант на исляма в страните от Персийския залив и демократичният политически ислям, какъвто е той в Турция и при „Мюсюлмански братя”.
Турският вариант на политическия ислям, т.нар. „турски модел”, си струва да се възпроизведе в целия ислямски свят. Разбирам, че политическият ислям във всичките му форми и проявления е анатема за либералната чувствителност, но такава е действителността в ислямския свят. Либералните диктатури, без значение колко добронамерени са те, никога не са сработвали в миналото и такава ще бъде съдбата им и в бъдеще. Движещата сила на ислямския екстремизъм и войнственост не е умереният и демократичен политически ислям. За какво ще им е на хората да прибягват до насилие, ако могат да упражняват правото си да избират своите управници? Всъщност, истинската движеща сила на ислямския екстремизъм е деспотичният и войнствен модел на исляма от Персийския залив. Западните сили са напълно наясно с този факт. Но защо въпреки това те подкрепят арабските автократи, които подхранват екстремизма и тероризма, докато привидно заявената цел на Запада е да унищожи ислямския радикализъм? Това е така, защото водещият принцип на политиките на западните сили в Близкия Изток е насърчаване на „стабилността”, а не на представителната демокрация. Те напълно осъзнават, че преобладаващото настроение сред мюсюлманите е твърдо против западното военно присъствие и намесата в близкоизточния регион. Освен това, западните политици предпочитат да работят с тесни кръгове от хора с власт и влияние, отколкото да развиват сложни и несигурни отношения с населението. Това е един късоглед подход, който е отличителен белег на т.нар. „прагматични” политици и държавници.
Източник: Foreign Policy Journal
Превод: Антоанета Киселинчева