Общо китайските другари са преброили у „великата и могъща” Русия четири „слаби места”: демографията, многонационалността, икономическите проблеми и „сложната международна обстановка”. По точки три и четири не може да се спори – и международната обстановка е наистина трудна, и икономическите проблеми са налице, но трябва да се обърне внимание на акцентите, които се правят от китайските медии.
Преди всичко се набива на очи, че в КНР са отписали на Русия почетната роля на „основен противник на САЩ”. Това можеше да се приеме дори като дреболия, но такива акценти не са случайни.
И президентът Тръмп, и неговата администрация нееднократно са говорили или давали да разберат, че основната заплаха САЩ виждат именно в Китай. При това съвсем наскоро целият свят следи крайно емоционалната търговска война между САЩ и КНР, от която се очакваха сътресения за цялата световна икономика. И на този красноречив фон китайците назначаваха за главен противник на американците именно руснаците, които с тях имат значително повече противоречия, отколкото самите китайци.
Сред руските китаисти се среща представата за Китай като за горда и идеологизирана държава, вече на практика готова да започне борба за по-справедлив световен ред и която ще постави под отговорност пентагоновските ястреби. Но всъщност Китай е извънредно прагматичен: Америка се приема там като конкурент, но едновременно с това като основен източник на пари. И чиновниците, и медиите старателно избягват да представят САЩ и американците в образа на вековен враг, както се случва често по руската телевизия.
От това може да се направи извода, че Китай по източен начин мъдро „изчаква, съсредоточава се и трупа сили”, което като цяло и съответства на политическите завети на патриарха на местните реформи Дън Сяопин. Но подробно „натрупване на силите” може да продължава още стотици години и да не последва никакъв „решаващ тигров скок” , докато доста ожесточеното противостоене между Русия и САЩ се случва точно сега.
Крайно наивно е да се разчита, че Китай в обозрима перспектива ще води каквато и да е геополитическа война със САЩ. Точно обратното – той предпочита да изчака, включително и зад гърба на руснаците.
Ако Русия фактически осъзнато е поела върху себе си американските санкции, ръководейки се от принципите на историческата справедливост и защитата на родното, то Китай – напротив, готов е да изтърпи много, за да избегне подобни санкции.
Странно е как страната под ръководството на комунистическата партия се е превърнала в такъв отявлен прагматик, но фактите са такива – месианството там не е на почит, а възгледа към света през отчета на счетоводителя, напротив, се приветства.
Като следствие Америка, с нейната колосална икономика, предизвиква сред китайците уважение, а Русия, за жалост, не.
В материала за „слабите места на Русия” се използва в частност следната теза: „Обръщайки се към руската история, можем да забележим, че страната има талант да отвоюва земи, но не и да ги управлява и развива икономически… Тя никога не е била истински богата. В стабилизиращата се световна обстановка днес, когато икономиката става все по-важна, Русия със своето слабо икономическо развитие е обречена на поражение”.
Казано по-просто, Китай не само че ни отстъпва ролята на основен противник на САЩ, опасявайки се да не би да понесе загуби, но и изпитва сериозен скептицизъм спрямо нашите шансове да победим в това противостоене.
Уви, образът на източния брат, който винаги ще ни даде рамо и всеки момент ще ни дойде на помощ в борбата срещу глобалистите и лично с Джордж Сорос – това са същите фантазии, като бушуващите в другата част на руското общество представа за „китайската заплаха”, която често не просто се преувеличава, но и изсмуква от пръстите.
Въпреки това не трябва да се сърдим на китайците. В местната преса доминира уважителното отношение към Русия, като към държава, както и дружествено възприемане на руснаците като народ. Разговорът за руските слабости, реални или мними, е логично да се приеме в рамките на местното странознание, а не като „преход към лични нападки”.
Ние също постоянно пишем за китайските проблеми. Но нямаме нищо предвид.
Китай е направил изчерпателни изводи от своята хилядолетна история и особено горчиви от историята си през XIX и XX век. Богата култура, напредничава научна мисъл, национална гордост, сплотяваща нацията идеология – всичко това може да изглежда безполезно в конфликта с околния свят, ако зад теб не стои достатъчна икономическа мощ.
Както и Русия, в неговата представа, самият Китай също никога не е бил истински богат и развит. И досега количеството бедни в тази страна наброяват стотици милиони. Но Западът, западните пари, западните потребители и западните бизнес-партньори – те са, с които пряко се свързва настоящият период от китайската история, който обещава да стане най-успешният от всички.
От тук и скептицизмът по отношение на идеята за противостоенето със Запада като модел за цивилизационно развитие.
Друг е въпросът, че гледайки на света през призмата на собствената история и собствените проблеми, китайците не съвсем адекватно говорят за слабите места на Русия. Споменатите горе демография и „многонационалност” са примери именно за това.
Когато китайският журналист слуша за „междунационалните проблеми в РФ”, той си мисли за собствените, например, за сепаратистките тенденции в Синцзян, Тибет, а също така за настоящите в Хонконг. За да удържа всичко това „в рамките на приличното”, Пекин изразходва колосални сили и средства. Нищо подобно няма в руските национални републики. Там има съвсем различно равнище на интеграция в руското общество като цяло, отколкото между китайските национални покрайнини с „мандарински” Пекин.
Същото е положението с демографията. В КНР постоянно говорят за застаряването на собственото население и за половата диспропорция като важни национални проблеми. В Русия също има полов дисбаланс, но основно той е свързан с поколенията над детеродната възраст: доскоро мъжете в Русия умираха значително по-рано от жените. В Китай политиката „едно семейство – едно дете” доведе до забележително преобладаване на момчетата над момичетата: според местните традиции (както и в Кавказ например) именно раждането на момче се възприема като основно щастие и продължаване на рода, затова бременните с момичета китайки често си правят аборт. Десетилетия по-късно това се оказа катастрофално за обществото – милиони китайци се сблъскаха с невъзможността да създадат семейство и да продължат своя род.
Нещата си приличат на пръв поглед, но до там. Или с други думи – при нас не всичко е толкова зле, както го представят китайците, а и нямаме намерение да губим в противостоенето с американците.
Но цялата тази съвкупност от акценти трябва да ни напомни, че държавата по източните ни граници е внимателна и егоистична.Тя може да се смята за стратегически партньор и дори за приятел, но възторжените шеги от типа „ние с китайците сме един и половина милиарда” няма да бъдат разбрани в Пекин.
Превод: В.Сергеев
