/Поглед.инфо/ На фона на международната активност се забелязва много сериозно съживяване на руско-китайските отношения. След почти половингодишна пауза Русия и Китай отново имат сезон на положително взаимодействие, съвместни изявления и инициативи. Същевременно основата на тези отношения е доста двусмислена.
Руските власти не се уморяват да повтарят, че не смятат Китай за заплаха, че смятат Тайван за част от Китай, че потушаването на бунтовете в Хонконг е вътрешна работа на Китай и въпросът за третия мандат на Си Цзинпин не подлежи на международна дискусия.
Путин нарече Китай страна, която изпитва незаконен натиск от международни санкции, и обеща да дойде на откриването на Олимпийските игри в Пекин напук на американския демарш, в който Вашингтон призовава за дипломатическа изолация на Олимпиадата.
На практическо ниво се подписват споразумения между Русия и Китай за предупреждения за изстрелване на ракети, провеждат се съвместни патрулни набези в Южнокитайско море и се приема съвместен стандарт в областта на самолетостроенето.
В отговор китайските власти декларират, че не виждат заплахи за никого от Русия, че са готови да разрешат съвместно много въпроси, а китайският външен министър по принцип нарича Русия основен политически съюзник на КНР. Твърде много комплименти и от двете страни.
И по принцип такова сближаване е съвсем разбираемо. Дори Русия и Китай да не искат да си взаимодействат, тогава в контекста на американската дейност, насочена срещу Китай, и последователно срещу Русия (с цел налагане на „приятелство“ срещу Китай), по същество няма друг изход. Само Русия и Китай са съпоставими фигури във военно-политически аспект, за да се създаде някакъв противовес на САЩ.
Но уви, концептуалното развитие на Русия и Китай е в няколко различни равнини. Китай има открито служебно отношение към Русия, като към територията и потенциала, който може и трябва да се използва, но не повече. Русия има партньорство с Китай, но е отхвърлено. Ние искаме собствена сфера на влияние и Китай не може да се впише в тази сфера, а да бъдеш по-млад „брат“ на китайския дракон е неприемливо за руските власти.
Какво тогава виждаме сега в руско-китайските отношения, които напоследък придобиват известно ускорение и положителна динамика? Нека се опитаме да го разберем и да определим кога затоплянето ще приключи със следващия етап на стагнация?
Съвместни планове
Настоящият момент е свързан с общи планове. В същото време повечето от тях са открито демонстративни и едва ли са насочени към нещо по-сериозно. В този случай, разбира се, някои от плановете са от взаимен интерес и се изпълняват въз основа на него.
Първото нещо, което трябва да се каже, е, че и двете страни са заинтересовани от равноправно партньорство помежду си. Поддържат търговски, повече или по-малко културни и научни контакти (въпреки че като цяло Русия не се интересува особено от китайския експортен популярен печат и въпреки че Китай проявява интерес към руския културен продукт, той е много дозиран и не се стреми да приемете го). Политико-военното сътрудничество се развива по отношение на доставките на руски оръжия за Китай. В същото време Китай никога не е криел, че е по-заинтересован от локализирането на производството у дома (и директното копиране), а не от създаването на нови образци.
Съвместната военна дейност, като съвместни учения и патрулиране в Южнокитайско море, не е нищо повече от изпълняване на местни интереси. Русия демонстрира своето знаме и наличието на стратегически способности, Китай не е сам в конфронтацията си със САЩ. Това едва ли е нещо повече.
Най-показателното сътрудничество в тази част е на широкофюзелажен съвместен самолет. В него научната база е руска, а производствената на Китай. Печалбите са наполовина, но много неравномерна. На Китай се пада всичко, което продава на своя пазар, на Русия се пада всичко, което се продава извън КНР, съответно на своя пазар, малко на пазара на ЕАИС (обеми има единствено Казахстан, навярно може би Беларус, но отново за сметка на кредити) и редица страни, които се намират под руски чадър (Такива не са много – Сирия, Венецуела, Никарагуа, Куба, някои африкански страни. Не е достатъчно за пълноценен пазар. Едва ли ще се продава на арабите или в Европа – китайците разбират това напълно.
Съвместен отговор на негативни изявления от САЩ? Да, абсолютно. Само по себе си е очевидно, че страните, подложени на подобен натиск, ще отговорят на този натиск по подобен начин. Но едва ли може да се очаква нещо повече, например съвместни руско-китайски санкции по някои въпроси. Страните все още не виждат формата на подобно сътрудничество. А потенциалите на страните са малко по-различни.
Да, също и нефтения и газовия сектор, разбира се. Тук работата по „Силата на Сибир-2“ се ускори рязко, което до голяма степен се дължи на интереса на Китай към доставките на природен газ и желанието на Русия да диверсифицира доставките и в същото време да дърпа европейски партньори, които упорито забавят сертифицирането на „Северен поток- 2“. Перспективата на този газопровод е очевидна, но дали ще има продължение не е факт.
Тежестта на неосъществените очаквания
Най-големият проблем в руско-китайските отношения, разбира се, е, че през последните десетилетия твърде много общи инициативи не са били приложени или не са изпълнени по начина, по който страните са очаквали. Всъщност Китай винаги е мислил предимно за собствените си ползи, а не за стратегически въпроси, Русия винаги е флиртувала с перспективите, без да забелязва текущите ползи.
В този контекст могат да се припомнят както нереализирани стратегии, така и неосъществени надежди за съюзи и активно непризнаване на неприкосновеността на зоните на влияние (от страна на Китай).
Автомагистрала "Москва-Пекин", не е построена, защото Русия виждаше в нея стратегически транспортен маршрут, а Китай - средство за печелене на пари (и едва ли щеше да върне толкова, колкото инвестира). Доставките на оръжие периодично завършваха със скандали, свързани с китайско копиране. Защото няма разлика за Китай чие е копието, американско, европейско или руско.
Изграждане на нефтохимичен комплекс в района на Волга? От руска гледна точка да, за сметка на китайските заеми, от гледна точка на Китай – само ако им се плаща за това. И в това несъответствие има фундаментално недоразумение. Русия се нуждае, особено в условия на изолация от основните кредитни пазари, от китайски пари, докато Китай не иска да харчи твърде много, не виждайки наистина добри перспективи за инвестиции.
Съвместното развитие на Арктика е една от малкото теми, където положението е някак обещаващо. Китай ще строи ледоразбивачи и танкери леден клас за нефт и газ. Очевидно с перспективите за руската Арктика. Но в същото време ще се опита да спечели по-добро място за себе си и за предпочитане монополна търговия като цяло.
Дори не говоря за положението в бившето постсъветско пространство. Русия вижда себе си и страните от ЕАЕС като надежден транзитен маршрут за Китай, призовавайки го да помогне за разширяването на железопътната си инфраструктура, докато Китай не бърза особено. Пекин е наясно, че самата Русия се интересува от тези пътища и ще ги проправи за своя сметка. Тогава защо да се харчи? Понякога изиграва жестока шега с Китай, когато не можеха да заменят австралийските въглища поради липсата на капацитет на руските железници.
А в Африка положението не е много добре. Русия би се радвала да стане военен компонент на китайската експанзия в Африка, но самият Китай няма охота да отиде под нечий чадър. Явно роля имат факторът на историческата памет и идеята, че всеки, който даде капак, може веднага да го премахне.
Мъгливи перспективи
Като цяло, сегашното ниво на сътрудничество между Русия и Китай, без значение какви епитети дават с него властите на двете страни, има кризисен компонент. И за двете страни приоритет остава добросъседството (за Китай е важна логиката, че конфликтът няма да донесе ползи, а за Русия разбирането, че конфликтът с Пекин е най-малко странен, ако не и опасен), а не стратегическото партньорство.
За Русия, на теория, по отношение на Китай има два начина на сътрудничество. Неутрално сътрудничество в режим „ние ще стоим тихо до стената“ и активно сътрудничество в режим „да се опитаме да направим нещо съвместно“. И това повече от устройва Русия. За Китай Русия е удобен партньор, който не изисква специална политика, а по-скоро слаб, от който нещо може да бъде извадено от зоната на влияние.
Проникването на Китай в Централна Азия, специалните отношения с Минск, на които Лукашенко се опита да разчита в атаките си срещу Москва, а в Украйна има цял куп неща, за които може да се поиска от китайска страна. Достатъчно е да се каже, че Китай активно подкрепяше разколниците от Киевската патриаршия и томос. Освен това връзките между Пекин и Константинополския патриарх Вартоломей са доста стари и много силни, много по-солидни от контактите с Руската православна църква. И по принцип Пекин няма да се поколебае да произвежда сувенири с Бандера за Украйна, без да обръща специално внимание на недоволството на Кремъл.
Защо Китай заема подобна позиция? Просто е. Китай не вижда Русия като страховит и силен играч в дългосрочен план. И в сегашната перспектива той вижда главно ползи и се обръща към Русия, когато плановете му внезапно се сриват. Такава например беше ситуацията с избраната от украинските власти фирма "Мотор Сич". И Китай не е особено насърчен от връщането на Крим (по-скоро това за тях е индикатор за слабостта на Русия, тъй като тя не си прибра всичко, което исторически ѝ принадлежи и, както Китай традиционно прави в своето историческо развитие, просто изрязват всичко чуждо в новозавърналите се територии), или успехи в космоса (Китай също ги има), нито най-новите оръжия (все пак купуват каквото им трябва, но не повече). Русия все още не е убедила Пекин, че е реална сила, с която трябва да се съобразява в дългосрочен план. Пекин никога не е поставял приоритет в руската политика. И дори бизнес отношенията се изграждат между държавите на ясна основа – кой кого първи ще измами.
За пълноценно сътрудничество Китай трябва да види „дракон“ в Русия, който никога не прощава на никого и винаги взема своето (и, ако е възможно, нечие чуждо). И това е изключително смущаващо за Пекин. Може би защото мечката в китайската традиция е всъщност панда, от която едва ли може да се очаква нещо друго, освен да яде бамбук?
Ще успее ли Русия да убеди Пекин в сериозността на своите перспективи в близко бъдеще? Не е сигурно. Освен това в потенциал това не е важно, тъй като Русия се нуждае от Китай сега, а не след десетилетие, когато навлезе в следващата фаза на естествения си разпад. Но това е съвсем различна история.