/Поглед.инфо/ Константинополският патриархат назначи два екзарха за „подготовка на автокефалията на Украинската православна църква“. Светият Синод на Руската православна църква реагира на това решение с непознато по рязкост заявление.
Прозвучаха думи за безизходицата в отношенията между РПЦ и Константинополската църква, а също за заплаха за единството на световното православие. Аргументите, приведени от Константинополския патриарх Вартоломия в защита на неговата позиция бяха наречени лъжливи.
Ако не се вниква в същността на проблема може да се каже, че подобно нещо се е случвало. РПЦ в началото на века вече изрази дълбоки притеснения от действията на Вартоломей в Естония, където той, нахлувайки на каноничната територия на РПЦ също способства църковен разкол.
Сега обаче става дума не за притеснения, а за решителен протест и дълбоко възмущение. Предвид, че църквата винаги подбира думите си значително по-точно от дипломатите и винаги се старае да започва от най-малкото, за да не води делото веднага до дълбока конфронтация, можем да констатираме, че Вартоломей е извършил постъпка, която провеждайки аналогия между църковните и държавните отношения, може да се нарече пряка и неприкрита агресия.
По-просто казано, през 2000 г. в Естония Константинополският патриархат се занимаваше с кражби на дребно. Днес става не за кражби, а за грабеж, дори не за бандитизъм, а за началото на открита война. И не срещу РПЦ, а срещу цялото световно православие.
Ако патриарх Вартоломей просто бе написал томос на някакви абстрактни украински православни, то за неговите отношения с РПЦ това би била беда, но не и катастрофа за световното православие. Борбата за каноническа територия между реално водещата православна сила (РПЦ) и номиналната „първа по чест“ Константинополска патриаршия, би засегнала, разбера се, цялото световно православие, но няма да е толкова критична за него. Това би било конфликт между две православни катедри, подобен на тези, които са били много преди. Той би бил по мащаб по-голям от естонския, защото църковното и политическото значение на Украйна е значително повече, но като цяло би бил в същите рамки.
Проблемът се заключва в това, че Вартоломей е взел не църковно, а политическо решение. Той заяви , че има претенции за „православно папство“. Фанариотският Патриарх еднолично се определи не просто като „първи по чест“, а като началник на всички православни християни, имащ право по свой произвол да се меси в делата на всяка църква и на всяка епархия.
Той не само нахлу в чужда каноническа територия (което само по себе си е лошо). Той обвини РПЦ в провокация на украинския разкол, фактически поставяйки на една дъска псевдопатриарха Денисенко, митрополит Онуфрий и патриарх Кирил. Той заяви, че се съмнява в справедливостта на анатемосването на Денисенко и че има намерение лично да разгледа този въпрос. Тоест за него РПЦ, автономна УПЦ и самозвания патриарх Филарет (Денисенко) са равноправни страни от конфликта, по който той има намерение да съди. За да бъде разбрано това от хората далеч от църковните проблеми, това е по-лошо от това, когато на Запада говорят, че Сталин и Хитлер са равноправни страни от конфликта, по-лошо, отколкото, ако на Запад заявят, че Рузвелт с Чърчил и Де Гол също носят равна с Хитлер отговорност за Холокоста, за геноцида на славяните на окупираните територии, за разразената война, за десетките милиони жертви или дори за репресиите вътре в самата Германия. По-лошо, защото в случая с оценката на Хитлер ще става дума за земен политически пример, за временно явление. В случая си имаме работа с вечността, с проблема на безсмъртната душа. И дори не за една душа, а за милиони православни души, въвличани в разкол.
Вартоломей внезапно реши да си надене такива (че и по-големи) правомощия като на Папата в католическия свят. При това трябва да разберем, че папата не е просто върховен епископ на католическата църква, но и светски господар, управляващ държавата Ватикан. Папата само наполовина (като глава на църква) е монах и наполовина (като държавен глава) политик. Въпреки заповедта за кесаревото-кесарево, а богу-божието, папата се опитва да помести в себе си божественото и политическото.
При Вартоломей е по-лошо. На първо място той няма териториална държава. Той претендира за политическо влияние в границите на другите държави. При това влияние е изначално деструктивно, защото той може да го придобие единствено въздействайки на съществуващите църкви. А достъпния му механизъм за въздействие, правещ го уж „третейски съдия“ е да поддържа разколи. Точно така, както той не може да се добере на каноничната територия на РПЦ, ако не подкрепи псевдоправославния сектант Денисенко, така той не може без подкрепата на аналогични разколници да влияе нито на Сръбската, нито на Българската, нито на която и да е друга православна църква . Разколът е точка на опора. Само изравняването по отговорност на бандита и неговата жертва (или дори оправдаването на бандита) позволяват на турския поданик, работещ (по местното, турско законодателство) не повече от туристическа забележителност, да претендира за статута на върховен всеправославен съдия и едноличен определител на каноничността на всякакви ереси. Ръководителят на структурата, минимум три пъти подписвала уния при папските условия, чието „православие“ се признава от другите църкви преди всичко от милост и нежелание да се създава допълнителен разкол внезапно реши да става „по-свети от папата“.
Той не може да не разбира, че инициира разкол в Православието. В същото време той разбира, че нарушава не само каноните и традициите, но и решенията на Вселенските събори, които установяват не само правилата на връзката между епископските катедри, но и утвърждават символите на вярата. Ако днес може да се пренебрегне някое от решенията на тези събори, то утре е възможно да се пренапише символът на вярата. Освен това Константинополската патриаршия вече три пъти е подписвала уния с римския престол, като всеки път признава собствената си позиция, подчинена на Рим.
Вартоломей не е малко дете. Той много добре знае, че се противопоставя на каноните на световното Православие и че засяга интересите на всички православни църкви, всяка от които има свои собствени разколници, които въз основа на последните изявления на Константинополската патриаршия, Вартоломей (както смята той) може да приеме за напълно канонични.
Вартоломей знае какво рискува. Той разбира, че САЩ са отслабили и не могат да му осигурят цялостна подкрепа и че Турция, чийто гражданин е, няма да се радва от действията си, насочени не само срещу РПЦ, но и срещу политическа Москва, която е съюзник на Истанбул. За не го не е тайна, че на практика всички православни църкви отказват подкрепа и признание на легитимността на действията му в Украйна. Всеки разбира, че може да стане следващата жертва на „миротворчеството“ на Константинопол.
В Константинопол трябва да разбират, че влиянието на слабите и непопулярни ( „проевропейски“, а по-скоро проамерикански правителства в Източна Европа) върху църковната ситуация е минимално. Църквата в тези страни се радва на по-голям авторитет от държавната власт. Политиците нямат шанс да принудят местните църкви да подкрепят Константинопол. Сред местните йерарси със сигурност могат да се намерят поддръжници на Вартоломей, но това само ще създаде допълнителни линии на разкол, разделяйки световното православие по-лошо и от Великата схизма, която разделя християнството през 1054.
За Украйна действията на Вартоломей със сигурност значат религиозна война, в която ще се прелеят вече не потоци, както досега, и реки от кръв, и ще бъдат унищожени не само на украинската държава, която и без това е порутена, но и проживяващият на тези територия народ. Във „Фанар“ знаят това. Те напълно разбират, че предизвикват ужасен граждански религиозен конфликт, заемайки при това страната на разколници и сектанти против истинските православни. Истанбулският епископ не се заблуждава. Той е наясно, че се противопоставя на собствената си вяра, срещу стотици милиони православни вярващи по света. Той жертва безсмъртната си душа, заради моментни политически изгоди. Такова решение може да вземе само един човек, чиято вяра е мъртва, който е престанал да бъде монах, свещеник, епископ, а е станал политик, е престанал да бъде слуга на Бога, но е започнал да служи на княза на този свят. Константинополският патриарх претендира на лаврите на лъжеучителя и лъжепророка, за които Йоан говори в апокалипсиса като за предтеча на Антихриста.
Действията на Вартоломей дори не съответстват на интересите на Съединените щати (които винаги се застъпват за украинския разкол). Това е много повече, отколкото САЩ биха желали. Ситуацията престава да бъде контролирана от Вашингтон. Константинополският патриарх започва да претендира за статута на независима политическа фигура, не по-малко влиятелна от лидерите на най-големите вероизповедания и лидери на водещи държави. Само че този статут, с който той не разполага с подходящи възможности в православната общност, той се опитва да сако разколник. Въвличайки милиони, а понякога и десетки милиони православни в разкол, жертва не само своята, но техните души, заставайки на страната на световното зло, Вартоломей изгражда своята политическа кариера.
Действията му са по-мащабни от разкола, започнато от Денисенко и следователно по-опасни. Лъжепатриарх Филарет в сравнение със стремящия се за статут лъжепатриарх Вартоломей е истинско дете.
Разколът на Вартоломей е причинен от разбирането на Константинопол за простия факт, че Съединените щати, които преди това са служили като основа за амбициите на Константинополската патриаршия и са му предоставили много повече влияние, отколкото позволява неговата истинска тежест, сега са отслабени и се оттеглят като фактори на сила.
Само разкол, само разруха, само противопоставянето на православните вярващи един на друг, както в световен мащаб, така и в рамките на всяка църква, могат да създадат нова точка на опора за Константинопол. Вартоломей не е първият, който се опитва да стане равен с Бога, като се противопоставя на Бога. И той не е последният, който се опитва да размени кръвно купеното влияние в този свят за безсмъртието на душата си. На неговата възраст и ранг хората не вземат спонтанни решения. Той е претеглил всичко. И възможностите за противодействието на другите православни църкви, и вероятната реакция на антиамерикански настроеният Ердоган, която е ситуационен съюзник на Русия в Близкия изток, както и неизбежността на предизвиканите от него кръвопролития в Украйна. Той е претеглил и направил своя избор. И ще стигне до края.
Затова и Московската патриаршия, макар и да не прекъсва веднага отношенията, започва да отговаря със заявления, които са по-категорични от всичко, което се е случило в подобни случаи преди това. РПЦ с основание не иска да поема отговорност за подхранването на конфликта, но демонстрира абсолютно разбиране, че Константинопол ще стигне докрай. Оттук и фразата за отговорността, попадаща на Фанариотската патриаршия и на нейния водач Вартоломей.
Това е констатация на факта, че вторият Рим, след първия Рим, най-сетне (не само политически, но и духовно) се превръща в бастион на световното зло. Рано или късно ще бъде казано открито. Църквата не бърза, защото задължението ѝ е да увещава и да изцелява. Едва на второ място, ако разколниците и еретиците са непоправими и клонят към грях, е наказване и осъждане. Но сега трябва да живее с мисълта, че единството на православния свят отново е поставено на изпитание и поредният разкол става също толкова неизбежен, колкото и стотиците му хиляди, а може би милиони бъдещи жертви.
Превод: Поглед.инфо