/Поглед.инфо/ Известно е, че никоя икономическа или политическа система не може да се разширява вечно. Това стана особено очевидно в периода на широко разпространената криза на съвременния капитализъм, в който глобалните играчи неизбежно влизат в сблъсък помежду си в търсене на начини за подобно разширяване. Зоните на такъв конфликт на интереси стават цели региони на планетата, един от които без съмнение е Латинска Америка.

След разпадането на Съветския съюз САЩ дълги години доминираха в тази част на света. Въпреки това, много се промени през последното десетилетие. Започвайки с факта, че червеният Китай пристигна в региона, буквално пред очите ни, превръщайки се в нов, гладен и безпощаден империалистически хищник, който демонстрира поведението си в Еквадор с максимална яснота. Но Китай е нов за Латинска Америка. На него в момента му липсва основният инструмент за влияние, с помощта на който в региона работят онези, които присъстват в него отдавна - САЩ и Русия. За които Латинска Америка сега все повече се превръща в територия на свободен лов.

И така, кой е основният инструмент за конфронтация между двете световни сили в Латинска Америка?

Фаворити на кралете

Сред всички страни в региона можем да отбележим онези, на които САЩ и Русия винаги са обръщали специално внимание. Страните, които са техният стълб в Латинска Америка, които глобалните сили са направили плацдарми, за да прилагат собствената си програма в тази част на света.

В началото на декември Доналд Тръмп тържествено прие парагвайския си колега Марио Абдо Бенитес в Белия дом. По време на срещата той подчерта колко много двете страни „правят заедно за борба с тероризма, наркотрафика, по въпросите на регионалната търговия и в много други области, което прави отношенията с Парагвай не просто отлични, а специални“. От своя страна Абдо Бенитес нарече „голяма чест“ своя престой в Америка за страната си и „за онези, които твърдо защитават демокрацията в региона“.

Пресконференцията, която последва, се фокусира върху вътрешните проблеми на президента Тръмп, по-специално върху неотдавна започналата процедура за импийчмънт срещу него. Но един от въпросите на външната политика, който все пак беше повдигнат по въпроса, беше Венецуела, където двамата срещнали се президенти се стремят активно да свалят президента Никола Мадуро и да го заменят с лидера на опозицията Хуан Гуайдо - това, което се опитват да направят от януари, когато избухнаха бунтове във Венецуела.

Това беше рядък случай, когато любимите страни и на двете суперсили се проявиха толкова ярко и живо по време на едно и също събитие. Именно такива „опорни страни“ са основният инструмент за борбата на глобалните сили в региона.

Стари приятели

Докато повечето държави от Латинска Америка следват Съединените щати, признавайки Хуан Гуайдо за легален лидер на Венецуела, редица леви държави решиха различно. На хиляди километри от Вашингтон, ръководителят на дипломатическия отдел на един от основните съюзници на Боливарианската Венецуела, Никарагуа, в същия ден също се ръкува със свой колега, външният министър на един от основните световни конкуренти на САЩ - Русия.

Министърът на външните работи на Никарагуа Денис Монкада и делегация от официални лица от Манагуа се срещнаха с руския министър на външните работи Сергей Лавров в Москва, за да отбележат 75-годишнината от установяването на отношенията между двете страни. И дори като се вземат предвид всички промени, настъпили в света и в региона през последните три десетилетия, това бяха преговори между двама стари приятели - традиционни съюзници. Точно като САЩ и Парагвай.

В допълнение към обсъждането на въпросите за засилване на двустранното сътрудничество в различни области, по време на този разговор бяха направени и изявления за чуждата намеса в региона и много остри обвинения срещу тези, които застават зад нея.

„По отношение на настоящата ситуация в Латинска Америка и Карибите отбелязахме развитието на сложни, понякога много разнообразни политически и социално-икономически процеси . Имаме общо мнение, че опитите в този регион на света да се повтори сценарият на скандалните „цветни революции“ са изпълнени с опасно регионално напрежение и не отговарят на интересите за укрепване на позициите на Латинска Америка като единен център на новопоявилия се многополюсен свят”, смята Лавров.

Терминът „цветна революция“ не е познат на западната общественост. Въпреки това той все пак започва да навлиза в американския политически речник. В много отношения именно в резултат на подобни изявления на руското външно министерство и представители на близки до Русия страни. Сега в Америка за този термин казват, че той "се отнася до няколко въстания в постсъветското и постсоциалистическото пространство". Те добавят, че в Русия се използва за „обозначаване на революциите от началото на 21 век в бившите съветски републики и на Балканите“. И призовават да не се бърка това явление с подобни събития, като „Жълтата революция“ от 1986 г. във Филипините. Според американски коментатори, „Москва отдавна обвинява Вашингтон, че подкрепя подобни движения в опит да ограничи руското влияние отвъд нейните граници и все повече критикува американската намеса в други региони на света.“ Вярно е обаче, че в основата си не е уточнено доколко тези обвинения са верни.

По отношение на страните от региона обаче, интересите на Русия не се различават много от интересите на Съединените щати. Най-малкото защото, подобно на американския, руският интерес към тази територия е доста специфичен. И Венецуела е отличен пример.

Специфичен интерес

За Русия възможността да загуби Венецуела означава значителни геополитически загуби. Първо, Венецуела е ключова държава в т.нар “Боливариански алианс” (ALBA) - субрегионален проект за интеграция, който предоставя възможност за влияние върху правителствата на Куба, Боливия, Никарагуа и Еквадор. Във всички тези страни Русия има много значими икономически и военни интереси. Само месец преди да започнат безредиците, Русия обяви намерението си да разположи военната си база на венецуелския остров Орхила в Карибите. Което само по себе си вече говори за ролята на венецуелското направление за Русия в този регион. В допълнение, до 90% от военната техника и оръжия на венецуелската армия са руски. Което отваря за Русия огромен и стабилен пазар както за доставки, така и за модернизация на сумата от милиарди долари. Загубата на такъв голям клиент може значително да засегне предприятията на руската отбранителна промишленост. По-конкретно, става дума за самоходните Ил-76МД-90, на въоръжение в Каракас, летящите цистерни Ил-78МК, различни руски хеликоптери (Ми-17В5, Ми-26Т2, многоцелевите гаубици M-С-С, зенитно-ракетните системи “Печора-2M” (С-125-2M), С-300ВМ ( “Антей-2500”), Бук-2ME, автоматизирани системи за насочване на огъня “Машина-М”, изтребители Су-30MKВ, военно-транспортни Mи-35M). Но въпросът за снабдяването на Боливарианската република с най-новите руски изтребители Су-35 и патрулни катери все още се обсъжда.

Второ, “Роснефт” е много активен във Венецуела. Общият обем на инвестициите му в латиноамериканската икономика вече надхвърля 20 милиарда долара - инвестиции в придобиване на концесии за разработване на петролни и газови находища, както и в рафинерия в Амуя.

Трето, Русия във Венецуела има интереси от чисто политически и дипломатически характер. Предоставяйки преференциални заеми на страните от ALBA за закупуване на военна техника и осъществяване на друг бизнес с тях, Москва получи политическа подкрепа на международната арена: от 2014 г. Боливия, Никарагуа, Венецуела и Куба последователно гласуваха против антируските резолюции на ООН, по-специално за Крим и Сирия. И ръководството на тези страни на международни платформи осъжда политиката на антируските санкции и като цяло дискриминационната политика спрямо Русия.

Русия има сходни интереси в Никарагуа, Куба и другите страни в региона, които не са в настоящия списък на американските съюзници.

Както, впрочем и самите американци имат интереси в онези страни, които са под покровителството им. Желанието за преразпределение на тези интереси всъщност лежи в основата на настоящата регионална политика на двете суперсили. И това е положението не само в Латинска Америка.

Сблъсък на интереси

В допълнение към открития конфликт със САЩ в Близкия изток, настоящата руска външна политика се стреми да взаимодейства по-активно с всички страни извън САЩ, които са скептични към глобалното господство на Вашингтон. И в Латинска Америка този вектор намира най-плодородната почва. Преди това САЩ десетилетия наред активно се опитваха да потискат левите движения в тази част на света. Подобна политика беше особено активна по време на Студената война, оставяйки след себе си много лоша памет. И наскоро тя отново беше използвана от Тръмп.

Само за една година Тръмп започна методично да анулира усилията на своя предшественик Обама за нормализиране на отношенията с ръководената от комунистите Куба, наложи нови санкции срещу правителството на Мадуро във Венецуела, където през следващата година икономиката буквално започна да се руши, засили действията срещу Никарагуа и Боливия, където самият „цветен сценарий“ беше успешно приложен наскоро. През януари 2019 г. Тръмп скъса всички връзки с правителството на Мадуро с надеждата да доведе на власт Гуайдо.

Но Москва беше сред световните сили, които очаквано подкрепяха Каракас, а руските военни продължиха да изпращат персонал в страната, като периодично провеждаха съвместни учения с Венецуела като част от подписаните по-рано споразумения за военно-техническо сътрудничество. Висшите служители на администрацията на Тръмп обвиниха Русия, че уж се намесва, за да задържи Мадуро на власт по времето, когато Гуайдо стартира неуспешен бунт в края на април. Но всичко се свеждаше до обвинения.

Опазването на Никола Мадуро на власт обаче едва ли означава повратна точка в ситуацията. В други страни от региона не всичко беше толкова благоприятно за Москва. Левите (и следователно проруски) лидери бяха загубени в Салвадор и Аржентина, а дългогодишният лидер на Боливия Ево Моралес беше принуден да напусне страната на фона на безредиците, които мнозина описваха като проамерикански преврат. Освен това администрацията на Тръмп засили усилията си срещу Куба и Никарагуа.

Включително в „личния формат“, сега широко известен в Русия. Ден преди срещите във Вашингтон и Москва, на които лидерите на страните поздравиха своите фаворити, Държавният департамент на САЩ обяви нови санкции срещу сина на президента на Никарагуа, като заяви, че „те ще използват всички икономически и дипломатически инструменти, за да привлекат правителството на Даниел Ортега към отговорност за корупционни действия и "безскрупулни нарушения на правата на човека, както и подкрепа на борбата на никарагуанския народ за завръщане към демокрацията." В подобна ситуация фразата е повече от стандартна. И нищо ново няма зад нея. Очевидно Америка се стреми да избие още една страна от лагера на основния си конкурент в региона. И най-вероятно тя ще го направи така, че другият конкурент, Китай, да не вземе тази фигура в ръцете си.

Що се отнася до интересите на самите страни от Латинска Америка, е малко вероятно те да са сериозно заинтересовани от някой от участниците в „свободния лов“ на тази територия. Да, в сравнение с Америка и Китай, Русия изглежда най-изгодна. Първо, тъй като няма такава кървава история в региона, подкрепата на човекоядни военни режими (като САЩ). Второ, защото не се показва веднага като страна, заинтересувана само от циничен грабеж и изпомпване на ресурси (като Китай). Независимо от това, руският интерес към региона едва ли се различава от американския или китайския. Това баналната нужда от разширяване, без която не може да съществува капиталистическа икономика. Така че, страните от този регион като цяло имат много условен избор.

Превод: В.Сергеев