/Поглед.инфо/ През 2017 г. много „говорещи глави” твърдяха, че „популистката вълна” е отстъпила и западният естаблишмънт е започнал тихичко да поема ситуацията под контрол. Изглеждаше, че от 2016 г. не е останала и следа.

Изборите в Холандия, Франция и Германия охладиха плама на антиглобалистите, които се надяваха, че старите лявоцентристки правителства на Европа ще бъдат изметени едно след друго.

Най-впечатляващ бе успехът на контранастъплението на естаблишмънта във Франция, където като от цилиндър на фокусник се появи „политикът от ново поколение” Еманюел Макрон, успял за два тура да победи лидера на опозицията Марин Льо Пен.

Партията на Макрон „Република напред”, създадена от нулата от лидерите на общественото мнение на различните места, събра популярност и в съюз с Демократическото движение и с Движението на прогресистите (блокът получи името „Президентското мнозинство”) завоюва абсолютно мнозинство в долната камара на парламента.

Това стана тежък удар за Националния фронт под водачеството на Льо Пен. Всъщност дясната популистка партия във Франция престана да съществува, а нейният лидер от икона на евроскептиците се превърна в символ на поражението на „проклетите националисти”.

„Алтернатива за Германия“ и холандската Партия на свободата, въпреки че увеличиха присъствието си в законодателните органи на властта, спечелиха твърде малко мандати, за да влияят на политиките на своите страни.

Преобладаващата западна преса побърза да обяви, че „популисткото въстание“ е почти напълно потушено В Италия Матео Ренци се готвеше да си върне премиерския пост, след оставката през декември 2016 г., причинена от загубен референдум. В Австрия управляващата коалиция, водена от социалдемократите, се подготвяше за лесни повторни избори. Във Великобритания правителството на Тереза Мей все повече елиминираше същността на Брекзит, подготвяйки „развод без раздяла” с Европейския съюз (израз на бившия лидер на Партията за независимост на Обединеното кралство, Найджъл Фараж).

Единствено от другата страна на Атлантическия океан „президентът-разрушител” Тръмп продължи да се бори с враговете си. Но Демократическата партия имаше съвсем конкретни планове срещу него. На изборите през ноември 2018 г. те очакваха да получат мнозинство и в двете камари на Конгреса и незабавно да започнат процедура за импийчмънт на държавния глава.

Основните европейски и американски медии в края на 2017 г. направиха недвусмислено заключение - политическата криза приключва и скоро последиците от нея ще бъдат напълно преодолени.

Въпреки това, за да продължи животът „както преди”, не е достатъчно просто да се потискат популистките движения. Дори и оставката на Тръмп, отменянето на неговите икономически преобразования, да се регулират шлюзовете на миграцията и дори да се забрани дейността на евроскептичните партии на Стария Свят, световният елит все пак няма как да се похвали, че наистина се е справила с кризата.

Необходимо бе да се демонстрира способността за ефективно решаване на глобалните и регионални проблеми. Заплахата от разпространението на ядрени оръжия, алтернативните „логистични проекти на Китай в Евразия” (които бяха коментирани с тревога на форума в Давос), горящият Близък изток, гладната Африка, нарастващото геополитическо влияние на Русия - всички тези предизвикателства няма да изчезнат, след като се изчисти политическото поле от националните популисти.

Вътрешните проблеми на Запада също няма да изчезнат - нарастващото неравенство, съпроводено с унищожаване на средната класа, постепенното разрушаване на инфраструктурата и социалната среда на цели градове, провинции и дори страни, изтичането на научен и технически персонал (включително в цифровата индустрия), деградацията на образованието, застаряването на местното население и повишаването на разходите за здравеопазване.

„Популистката вълна” не е природно бедствие, а „популистите” не са орди, които внезапно нахлуха в проспериращия Запад.

Техният електорален успех е пряка последица от неспособността на елитите да намерят отговори на предизвикателствата, които естествено са възникнали в резултат на глобализацията. Гласоподавателите - основата на демокрацията, подхранвани от Запада - започнаха да подкрепят онези политици, които им обещаваха защитата на техните семейства, бизнес и домакинства от страна на националните държави, без които тези избиратели биха останали сами срещу всемогъщите транснационални корпорации.

Освен това нито ТНК, нито глобалният елит представиха ясен план за зрелия преход на човечеството към следващия технологичен ред. „Роботите ще отнемат всички работни места” и „прахосмукачките ще бъдат свързани с интернет” - това, разбира се, не е план.

Нещо повече, избирателите имаха справедливо подозрение, че „глобалните елити” или не възнамеряват да направят такъв преход, или не планират да влязат в „светлото утре”, оставяйки мнозинството „в миналото”. Постоянните разговори на либералите за „множеството отблъснати избиратели”, гласуващи „погрешно“, не помогнаха по никакъв начин да се разсеят подобни подозрения.

Вместо да се опитват по някакъв начин да решат проблемите, възникнали - макар и по свой начин, в рамките на нов, по-справедлив световен ред - западните елити се съсредоточиха върху намирането на виновниците. Това бяха „невъзможният Тръмп”, „национализмът, който надигна глава” и ... разбира се, Русия.

Цяла 2017 г. и по-голямата част от 2018 г. мейнстрийм медиите изразходваха за това безуспешно да убедят хората, че видите ли, трябва да се откажат от национал-популистите и всички отново ще заживеят щастливо. Един от последните бисери на тази неумела пропаганда стана речта на президента на Франция Еманюел Макрон, в който национализмът се противопостави на патриотизма.

„Магията на Макрон” създадена от екип международни консултанти през първата половина на 2017 г., започна да се разсейва през есента на същата година. Рейтингът на доскорошния любимец спадна първо до 40%, а след това до 30%.

Краят на 2017 г. донесе още една неприятна изненада за елитите. На изборите в Австрия управляващата партия беше победена. Силно възстановената Народна партия, под ръководството на новия лидер Себастиан Курц, влезе в коалиция с Партията на свободата и до Нова година в страната се формира популистко правителство.

През пролетта на 2018 г. последва следващият удар. На изборите в Италия управляващата лявоцентристка коалиция беше смазана. Ляво-популисткото „Движение пет звезди” и дясната популистка „Лига”, въпреки съпротивата на президента и постоянните атаки от основните медии, формираха правителство, което напълно лиши естаблишмънта на власт.

През есента правителството на Тереза Мей започва да се разпада. Министрите, които не се съгласиха с преговорите на британския премиер как страната да излезе от ЕС, напуснаха кабинета един по един. В резултат на това парламентът на страната не одобри сделката с Брюксел - решението беше отложено за януари.

И въпреки че Камарата на общините гласува доверие на правителството, в края на декември в пресата се появиха съобщения, че водещите партии на Обединеното кралство са започнали „за всеки случай“ да се подготвят за извънредни избори.

Междинните избори за Конгрес на САЩ, проведени през ноември, донесоха само частичен успех на демократичната опозиция (те получиха мнозинство в Камарата на представителите). Освен това президентът укрепи позицията си в Републиканската партия. Дори враговете му признаха, че тя е станала партия на Доналд Тръмп. И това е много по-фундаментален резултат от американските избори през 2018 г., отколкото промяната на ръководството на долната камара (която републиканците могат да си върнат след две години).

В борбата си срещу антиглобалистите, естаблишмънтът отново се опита да използва специалните служби. Робърт Мюлер, специалният прокурор по „руския случай”, който щеше да представи на обществеността окончателен доклад, нападна бившите помощници на Тръмп Пол Манафорт и Майкъл Коен с нова сила. Освен това той подготви прощален подарък за колегите от специалните служби на Мъгливия Албион, „неочаквано“, проявявайки интерес към британските евроскептици.

Но „новите разкрития“ на Мюлер (като всички предишни) се оказаха буря в чаша вода. Срещу Тръмп и срещу най-активните поддръжници на оттеглянето на Великобритания от ЕС не бяха повдигнати обвинения.

Междувременно „непотопяемата” Ангела Меркел заяви за постепенното си оттегляне от голямата политика. На 7 декември тя отстъпи поста на лидер на Християндемократическия съюз на своя наследник Анегрет Крамп-Каренбауер, запазвайки поста федерален канцлер. Общата политическа ситуация в Германия днес е такава, че е невъзможно да се изключи предстояща правителствена криза и провеждането на предсрочни избори за Бундестаг.

И в края на годината, Париж и другите големи градове на Франция пламнаха. Протестните демонстрации срещу икономическите политики на Макрон бързо се превърнаха в бунтове и сблъсъци с полицията. Президентският рейтинг спадна до рекордно ниско ниво от 20%.

Правителството направи някои отстъпки на протестиращите, но те не бяха доволни от половинчатите мерки и поискаха оставката на премиера и на държавния глава. Вследствие в Интернет се появиха „25 искания на жълтите жилетки” - всъщност революционен манифест, надхвърлящ с радикализма си програмите, както на Националния фронт, така и на „Непокорна Франция“.

Макрон почти изчезна за седмица от погледа на медиите и дори неучаства на годишния конгрес на Френската асоциация на кметовете. На 10 декември той направи телевизионно обръщение към нацията, обещавайки повишаване на заплатите и социалните гаранции и същевременно намаляване на данъците. Но протестите продължиха.

Като че ли всичко се изплъзна от ръцете на „глобалното началство”. Доскоро изглеждащият непоклатим фронт на естаблишмънта се разпада пред очите ни. В същото време единствената глобална инициатива на западния елит остава искането да му се върне пълната власт и да се накажат противниците му.

Превод: В.Сергеев