/Поглед.инфо/ Френският президент Еманюел Макрон се противопостави на "наказанието", което САЩ са подготвили за Китай. Дипломатическият бойкот на Олимпийските игри в Пекин му се струва твърде вреден и твърде мек. Това отразява незавидното положение на лидера на съвременна Франция: той иска да извършва исторически дела, но няма нито ресурси, нито природни данни за това.

Така нареченият дипломатически бойкот на Зимните олимпийски игри в Пекин е измислен във Вашингтон за американски цели, но сякаш е направен задължителен за целия англосаксонски свят. Австралия и Канада вече се присъединиха към акцията. Що се отнася до Великобритания, Борис Джонсън отново се показа като изключителен политик, след като успя да играе заедно с „и с вашите, и с нашите“.

Той каза, че Лондон няма да подкрепи "спортния бойкот", но няма да изпрати представители на правителството на Игрите. И това всъщност е „дипломатически бойкот“, само американците, австралийците и канадците го обявяват с предизвикателен, а Джонсън е много учтив, макар че по много други начини подкрепя антикитайската истерия на Вашингтон.

Интересна е самата реакция на Пекин: тя е категорична, но с хумор. Същността на казаното от служителите на КНР може да се сведе до две точки. Първо, „ама ние не сме ви канили и без това”. Второ, това е политическа провокация - и американците ще трябва да отговарят за недружелюбните си действия.

Създава се впечатлението, че Пекин все пак се страхуваше, че лошият пример ще бъде заразен, че многобройните съюзници ще се присъединят към англосаксонския флашмоб и че впечатлението за изключително важните за председателя Си Цзинпин Игри ще бъде помрачено. Но широкият западен фронт така и не се оформи – тактиката на дипломатически бойкот всъщност беше осмяна от френския президент Еманюел Макрон, който заяви, че „вместо малки мерки трябва да се занимавате с полезни дейности“ и би било по-добре изобщо да не политизират Олимпийските игри изобщо.

След това той си спомни за Олимпиадата в Москва, когато спортистите също бяха принудени да участват в бойкота. И най-после стана ясно какво е имал предвид французинът: преди беше бойкот, а сега само се шегувате.

Макрон е прав. В тази ситуация той казва това, което трябва да каже, и изхожда от националните интереси на Франция. Парадоксът на ситуацията е, че все пак е жалко да се гледа Макрон: Франция вече не е това, което беше, а начело ѝ стои по-вероятно жертва на обстоятелствата, отколкото голям политик.

Невъзможно е да се спори с президента, че е по-добре да не се политизира олимпийското движение, тъй като това вреди на спортистите. Малко хора обаче успяват да избегнат политизацията, а спортните състезания от време на време се превръщат в отражение на конфронтацията между великите сили.

Това се видя ясно по време на последното изостряне на първата Студена война - в началото на 80-те години, когато пламенният антикомунист Роналд Рейгън беше избран за президент на Съединените щати и пълномащабният бойкот на Олимпийските игри се превърна в законно средство за международен натиск.

Вярно е, че не американците станаха пионери на тази политика, а африканците - повечето отбори на Черния континент отсъстваха от Игрите в Монреал през 1976 г. Така те се опитаха да обърнат очите към проблема с апартейда - формалната причина за бойкота беше провеждането на ръгби мач между националния отбор на Южна Африка и Нова Зеландия, който няма нищо общо с Олимпиадата.

През 1980 г., под предлог за вкарване на съветски войски в Афганистан, Игрите в Москва бяха бойкотирани от Съединените щати заедно с техните латиноамерикански (като Аржентина), азиатски (като Япония) и три европейски съюзници - Германия, Норвегия и Турция. Просъветският блок (с изключение на Румъния, която в крайна сметка стана втора в класирането по медали) отговори, като игнорираха Олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 г.

Забележка: Китай бойкотира игрите в СССР, но не и игрите в САЩ. Франция не е бойкотирала никакви игри. И оттогава въобще не се практикуват пълномащабни бойкоти от големите спортни сили – удоволствието е твърде скъпо. Това е меко казано изключително непопулярен начин за провеждане на външна политика, преди всичко сред спортистите. Златният олимпийски медал за тях е най-високото постижение в кариерата, към което трябва да се стреми всеки сериозен спортист.

За повечето от тях самата възможност да се класират за олимпийски метали изпада само два-три пъти в живота им - те се пенсионират рано в спорта. Тренировките, квалификационните шампионати и подготовката за състезания отнемат много кръв, пот и сълзи, често пари. Спортистите, които са принудени да участват в бойкот, се чувстват предадени и виждаха себе си като жертви на борби за чужди интереси. Поуката е следната: ако уважаваш националния си отбор, не се забърквай в бойкоти.

Международната политика от 70-те и 80-те години на миналия век все още запазва обхвата и величието, когато подобни непопулярни и болезнени решения се взимат само заради жест. Но никой друг не е готов да застраши многомилиардната национална спортна индустрия. Затова Байдън измисля мек дипломатически бойкот, от който нищо не се променя, а Макрон се присмива на този провал, но не може да предложи нищо по-тежко от себе си.

Той не може да си позволи широкия жест на истински бойкот. А да се включиш в "фалшив" бойкот означава да се следваш чужда политика и да участваш в борбата за чужди интереси - срещу своите, защото китайците наистина ще измислят нещо и ще си отмъстят някак си. Времената, когато властите на КНР се възмущаваха повече, отколкото действаха, приключиха преди 3-5 години.

Като не участва в англосаксонската авантюра, Франция запазва остатъци от самоуважение – като се има предвид как Вашингтон, Лондон и Канбера се отнасяха към французите при създаването на антикитайския блок АУКУС. Това, което направиха тогава с френската отбранителна индустрия, беше наречено „френски срам“ във френските медии – и не може да се каже, че драматизирани твърде много.

Но да не участваш в заговора на предател не е същото като да отговориш на предателството. Макрон не може да направи това, което могат да направят президентите от калибъра на Дьо Гол или поне Митеран. Те биха видели в конфронтацията между Запада и Пекин не причина за униние, а „прозорец на възможности“ и биха предложили на КНР такива специални отношения, които биха оставили Франция част от Запада, но биха я превърнали в ценен посредник за Изтока.

Съвременната Франция обаче не е достатъчно мобилна за подобни дипломатически завои, твърде привързана към англосаксонския Запад, за да играе самостоятелна игра и да защитава собствения си интерес. Следователно, вместо да извършва собствените си действия, Макрон се оплаква от дребнавостта на действията на съюзници или предатели и не се цели над поста Капитан Очевидност...

Превод: В. Сергеев