/Поглед.инфо/ През 2014 г., когато със затаен дъх проследявах действията ни в Крим с моите другари, подкрепяйки успеха на референдума, все още не знаех, че дядо ми по майчина линия е положил костите си точно там, на полуострова, през май 1942г. Някъде близо до Керч.

По-късно бяха публикувани първични документи, доклади в рамките на проекта на Министерството на отбраната „Мемориал”. Младши лейтенантът е призован на служба от еди къде си, съпругата му е еди коя си и т.н.... Оттогава най-новата кримска история, освен очевидното политическо, придоби и лично измерение. Крим е наш - и това е всичко. Дядо ми даде живота си за него.

"Това, което с нашата кръв, с кръвта ни е спечелено, ние никога няма да дадем на врага." Тези думи от старата, още от съветските времена, песен вероятно са познати на руския главнокомандващ. Всъщност, въз основа на това просто и ясно кредо, действаха в разгара на руската пролет на полуострова нашите вежливи военни, изпратени да защитават избора на хората.

Сега, след годините на мирно изграждане и укрепване на отбраната на Крим, изглежда, че е дошло времето за системни мерки за защита както на самия полуостров, така и на цялата страна. Все пак Крим сега е нещо като ключ към цяла Русия.

Естествено, в дърпането на въже с агресивния, без преувеличение, блок НАТО (а именно така изглеждат взаимните контакти от последно време) Владимир Путин спомена полуострова като пример, илюстрирайки възможните последици от безмисленото разширяване на атлантическия алианс на изток. Киев, припомни той, превърна отвоюването на Крим в своята доктрина. „Нека си представим, че Украйна е член на НАТО, натъпкана с оръжие и започва операции в Крим. Това е суверенна руска територия. Ние какво, трябва да воюваме срещу блока на НАТО? Някой изобщо мислил ли е за това?" оплака се президентът.

Медийните рупори на англосаксонците - ВВС и Радио Свобода - веднага излязоха с изпълнението "Ние какво, да воюваме с блока НАТО?" в заглавията. Предполагам, че в опит да изтълкуват чисто риторичния въпрос като доказателство за предполагаемата неподготвеност на Москва за сблъсък с военната машина на алианса.

Ето, казват, нали разбирате, това е извън силите им. Макар че става дума по-скоро за демонстриране на решителност, ако е необходимо, след това за борба, за нов опит, използвайки изключително тежки аргументи, за да достигне до западняците, да им се посочи, че прехвърлянето на военна инфраструктура към нашите граници е неприемливо.

Путин също така разкритикува препратките на функционерите на НАТО към политиката на "отворени врати", в която според тях всяка суверенна страна има право самостоятелно да решава дали да се присъедини към блока. И Брюксел ще реши дали да го приеме или не. Важно е да говорим за възможност, а не за задължение.

Критерият, очевидно, е целесъобразността. Ако приемането на кандидатстващата страна ще повиши цялостната сигурност - добре дошли. Но ако не, защо да го вземат? Такъв е случаят с Украйна. Кооптирането на Киев в западния военен съюз само ще изостри конфронтацията с Москва.

Друг въпрос е, че никой сериозно и не мисли да приема Украйна в НАТО. Дори само затова, че тази страна има повече от един или дори два териториални спора, както и проблеми със съседите си относно нарушаването на правата на езиковите малцинства.

Виктор Орбан, след срещата с когото Путин обърна толкова много внимание на отношенията със Запада по въпросите на сигурността, няма да позволи да се излъже. Закарпатските унгарци се чувстват съвсем малко по-добре в Незалежната, отколкото руснаците в източната част на страната.

Невъзможно е да си представим, че те с готовност ще кимнат, съгласявайки се в отговор на молбата на Киев за присъединяване към НАТО.

Като цяло страните-членки на НАТО са много различни. Новодошлите в блока, които в своята русофобия се стремят да бъдат "по-святи от папата" - Полша, Чехия, балтийските държави - са напълно балансирани от старата и най-могъща сила в Европа - Германия. „Приемането на Украйна в НАТО не е на дневен ред“, каза говорителят на германското правителство Щефен Хебестайт. А го има и президентът на Хърватия, който току-що заклейми Лондон за безотговорност (Борис Джонсън отлетя за Киев), а преди това нарече НАТО инструмент на политиката на САЩ.

При толкова много скептици приемането на Украйна в алианса може да не се случи дори след половин век. В Киев, разбира се, разбират, чувстват това и се тревожат. Готови са да се присъединят към „великите“ както и да е, ако ще с крайчето на кутрето. Няма как иначе да се тълкува демаршът на група депутати , които наскоро организираха демонстрация на знамената на страните членки на НАТО (САЩ, Канада, Великобритания) направо в заседателната зала на Върховната Рада, в съпровод с викове на английски в благодарност за доставките на оръжие. Подлизурство от най-висок стандарт. Какъв позор за не-братята.

Но Украйна е само частен случай на отношенията Русия-НАТО. Изкуствена конструкция, създадена от Запада, за да дразни Москва. Вече се научихме как да озаптяваме бесноватите. Много по-важни са цялостните рамкови отношения със Северноатлантическия алианс и неговия „контролен блок“ – САЩ.

След като натовските функционери „преметнаха, направо излъгаха” страната ни, като първо обещаха да останат в предишните граници, а след това веднага започнаха няколко вълни на експанзия, в Брюксел и Вашингтон вече няма как да се вярва. Предложенията на Русия за сигурността са последен шанс.

Но и на него не му беше писано да се реализира. Отговорът на Запада не отчита „адекватно трите ключови искания на Русия: предотвратяването на разширяването на НАТО, отказа от разполагане на ударни оръжейни системи близо до руските граници и връщането на военната инфраструктура на блока в Европа до състоянието от 1997 г.“, констатира Путин след срещата с Орбан.

Малко по-късно, след публикуването на документите от испанския вестник El País, това стана ясно и за наблюдателите. Само един щрих: Русия беше помолена да изтегли войските си от Крим, Южна Осетия и Приднестровието. Е, не е ли малко нахално-грубиянско?

Сега още хиляди американски войници също се разполагат в Европа. Столтенберг вече е щастлив. А американски сателити като Полша се борят за правото да ги приемат на тяхна земя. И как трябва да реагира Москва сега? Няма съмнение, че трябва да има реакция.

Особено след загадъчните думи на бившия шеф на Службата за външно разузнаване Михаил Фрадков. На церемония в Кремъл той отбеляза, че следващите решения на главнокомандващия ще изискват смелост и му пожела да продължи да служи на поста си възможно най-дълго, не само като гарант на Конституцията, но и като гарант за сигурността. Фрадков знае ли нещо повече?..

Превод: ЕС