/Поглед.инфо/ Точно преди 75 години, на 27 януари 1945 г., части от 100-та стрелкова дивизия на Първи украински фронт освободиха град Освиенцим и близкия концентрационен лагер. Оттогава думата „Освиенцим“ се превърна в нарицателна за крайни прояви на безчовечност. Как се е създавал и функционирал този лагер на смъртта - и как е бил освободен?

Решението за създаване на концентрационен лагер в близост до град Освиенцим (немското название е Аушвиц) е взето от Райхсфюрера на СС Химлер през април 1940г. Като територия е избран районът на 60 километра от Краков, удобен от логистична гледна точка (железопътната линия и каменовъглените мини на басейна Домбров са на малко разстояние).

Интересно е, че Освиенцим е един от двата големи немски лагера на смъртта (общо са били шест), които директно са били разположени на територията на Райха, а не в Полша (генерал-губернаторството). През 1939 г. град Освиенцим е част от полската държава, но германците не признават превземането на част от Силезия от поляците през 1918 г. и анексират тези земи директно към Германия. В исторически план всичко е било сложно там, тъй като от древни времена територията е била обитавана от поляци и е присъединена към Прусия едва през 18 век.

Първоначално лагерът в Освиенцим е напълно обикновена институция, предназначена да съдържа политически неблагонадеждни. За комендант е назначен опитен специалист - SS Sturmbanfuhrer Рудолф Хьос, който работи в концлагерите Дахау и Заксенхаузен от 1934 г. Тази цифра сама по себе си е много любопитна - по време на Първата световна война Хьос се бие срещу британците в турската армия. През 1923 г. заедно с Мартин Борман той убива брутално учител от училище. Хьос не е член на НСДАП, което не му пречи да направи кариера в СС. През 1945 г. става заместник-главен инспектор на концлагерите.

Първите обитатели на лагера са 30 капо, прехвърлени през май 1940 г. от лагера Заксенхаузен. Капо са служители на спомагателната полиция на концентрационния лагер от непоправимите ("професионални") престъпници (сред тях са например свидетелите на Йехова). Те живеят в лагера, но отделно от останалите затворници, в много по-добри условия. На 14 юни в лагера пристигат 728 постоянни затворници - поляци, които са преместени от затвора в Търнов. През 1941 г. съветски военнопленници масово се внасят в Освиенцим и едва от края на март 1942 г. - евреи и цигани. Тук си струва да се отбележи, че Хитлер е мечтаел да изгони евреите от Европа (което е било подкрепено от полския посланик Липски, който беше удостоен с неласкав отзив от президента Путин за това). Първият акт на масово унищожение е бил, може би, Бабий Яр.

Първоначалният Освиенцим не остава лагер за дълго. През лятото на 1940 г. на мястото на село Бжезинка (Биркенау) започва изграждането на нов лагер. Именно този обект, Освиенцим II, сега е превърнат в музей под името Аушвиц-Биркенау. Освиенцим I става административният център, където се намират канцеларията, гестапо и вилата на началника на лагера.

До края на 1944 г. Освиенцим се разраства до пет лагера и 18 филиала. В филиалите са се намирали 200-300 затворници, които се занимават с производителен труд. Част от затворниците (от есента на 1941 г. - главно съветски военнопленници) се занимават със строителни работи по оборудването на лагера, ремонта и поддръжката на пътищата. Останалите работят в мините и в производството на синтетично гориво и каучук. Това обаче се отнася само за около 5-10% от затворниците, признати за достатъчно здрави и силни. Те обаче достатъчно бързо престават да бъдат такива - лозунгът на Освиенцим „Arbeit macht frei“ („Трудът прави свободен“) трябва да се разбира в смисъл, че освобождава смъртта.

Затворниците, непригодни за производителен труд, са унищожавани. Именно в Освиенцим първо се използва „Циклон В“ - вещество, което при нагряване до стайна температура се разлага с отделянето на циановодородна киселина. През септември 1941 г. 600 току-що доставени военнопленници и 250 обитатели на лагерния лазарет са убити с това вещество. Преживяването е счетено за неуспешно - екзекуцията се провежда в мазето, което е трябвало да бъде проветрявано дълго време, а когато вече е било възможно да се влезе там, труповете вече са се разлагали. По-късно за унищожаване на хората са били използвани моргите на крематориумите. Общо четирите крематориума имат по 10 газови камери, всяка от които побира до 600 души. Пещите на крематориумите не са могли да се справят с унищожаването на труповете и някои от тях са изгаряни в ями.

В допълнение към труда и „Циклона“, лагерът използва огромен набор от различни други методи за унищожаване. Банален глад и антисанитарни условия (съдовете, в които са носели храна, се използва за нечистотии през нощта), не по-малко банални разстрели и по-оригинално въвеждане на отрова. Именно в Освеинцим се занимава с „научни изследвания“ д-р Смърт - Йозеф Менгеле.

Може би най-поразителното е, че немците, очевидно, по принцип не са водили никаква статистика за унищожените хора. Документи от този вид не бяха открити и самият Хьос не можа да отговори на въпросите на следствието (той е свидетел на Нюрнбергския процес, а след това е прехвърлен в Полша и обесен през 1947 г.) - той наистина не е знаел. Изглежда, че това противоречи на представите ни за традиционния немски „ордунг“, но в него има логика - лагерите е трябвало да работят до окончателното решение на многобройните въпроси, поставени пред самите нацисти: евреи, цигани, славяни ... Успехът на тази работа не се определя от количеството “преработени суровини“, а от тяхната наличност. До ден днешен има само много груби данни. Минималният брой на убитите е 1,1 милиона (от които 870 хиляди са евреи). Но някои изследователи наброяват до четири милиона. 650 хиляди души са известни по имена.

Затворниците са разбирали, че имат само един начин да се освободят - през комина на крематориума и докато все още са имали поне малко сила, са се опитвали да избягат. Например през ноември 1942 г. бяга голяма група съветски затворници - повече от 200 души. Хьос дори не съобщава за инцидента в Берлин. Правилата в лагерите обаче са твърди - за всеки беглец е застрелван друг затворник или дори няколко, а върнатите (мнозина се завръщат - местното население не подкрепя руснаците и евреите), са екзекутирани след чудовищни изтезания.

На 12 януари 1945 г. войските на 1-ви украински фронт под командването на маршал Иван Конев минават в настъпление. Започва грандиозната „Висло-Одерска операция“.

За по-малко от месец съветските войски като валяк изминават 500 километра през Полша и Германия, като напълно унищожават групата армии „Център“.

С наближаването на фронтовата линия лагерът е евакуиран - започва демонтиране на оборудването и всички способни да се придвижват затворници са откарани в Германия (при това от 9 до 15 хиляди души загиват). В лагера остават само „окльощавели“, деца и онези, които успяват да намерят убежище в мините - само около 7,5 хиляди души.

Около три следобед на 27 януари 100-та стрелковата дивизия на генерал Федор Красавин освобождава Аушвиц и Биркенау. Има нещо дълбоко символично и утвърждаващо живота в това, че командирът на щурмовия отряд на 106-и стрелкови корпус майор Анатолий Шапиро разбива портите на концентрационния лагер. Според него затворниците не вярвали в освобождаването си - те се криели под наровете и викали, че не са евреи (наистина там евреи не са останали). Едва тогава забелязват червените звезди на униформата.

Буквално в първите часове след освобождаването му в лагера пристигат кореспонденти. Опитните, минали всички ужаси на войната хора се объркват. Капитан Николай Биков просто не е могъл да работи. Първото заснемане в лагера е направено от капитан Кенан Кутуб-Заде, който не е виждал какво снима – пречат му сълзите.

По-голямата част от хората, освободени от нацистките лагери на смъртта, умират за кратко време – твърде са изтощени. Въпреки това, много от тях са живели достатъчно дълго. През октомври 2018 г. медиите съобщават за смъртта на Лело ди Сени на 92-годишна възраст, който се смята за последния затворник на Освиенцим (поне от италианците).

***

Честването на 75-годишнината от освобождението на Освиенцим беше засенчено от скандал с ярък русофобски оттенък - полският премиер Матеуш Моравицки заяви, че Червената армия е могла да освободи Освиенцим още през лятото на 1944 г., но „спасяването на евреите никога не е било приоритет за Сталин и Червената армия“.

Всъщност тази критика е от същия характер като „разобличенията“ от страна на поляците на Сталин, който „не е искал“ в същото време да освободи Варшава.

В действителност просто не е било възможно да се започне настъпление по-рано - преди това 1-ви Украински фронт преминава повече от 300 километра по Галиция и Волин по време на Лвовско-Сандомирската операция. Тогава той се включва в насрещно сражение на Сандомирския плацдарм и в крайна сметка провежда неуспешната Карпатско-Дюклинска операция, опитвайки се да помогне на въстанието в Словакия. Фронтът губи като убити и ранени около една трета от първоначалния си състав. Комуникациите са разтегнати. Между другото, Висло-Одерската операция започва седмица по-рано от планираното - по искане на Чърчил спасяват съюзниците, които попадат под немския удар в Ардените ...

Командването на Червената армия просто не е знаело за мащаба на изтреблението на евреите в Германия. Тези мащаби стават известни след освобождението на Освиенцим. Съвременните изследователи са сигурни, че ако съветската страна разполагаше със съответната информация, Висло-Одерската операция щеше да бъде планирана по различен начин. Между другото, британската страна, както стана известно наскоро, е имала информация за масовото изтребление на евреите, но те не я използват по никакъв начин. Това е една от мрачните тайни на Холокоста, към изучаването на която едва сега започваме да се приближаваме.

И да. Спасението на евреите никога не е било приоритет за Сталин и Червената армия. Техният приоритет беше унищожаването на нацизма.

Превод: М.Желязкова