/Поглед.инфо/ Повод за следващите редове е публикуваната на 17.06.2020 г. статия „Бъдещето на политическите партии през ХХІ век” от Д-р Александър Владимиров, в която авторът основава на предлаганите от него отговори на: „Големият въпрос е каква ще бъде промяната при политическите партии? Как ще изглеждат политическите партии през ХХI век?”, аргументирайки подробно изложената в нея теза. Не отричам, че изглежда привлекателна със своя егалитаризъм, но е заблуждаваща.

Една от дефинициите за идеология е „визионерско теоретизиране”. Ако според науката „теория” означава изработване на рационален модел за описание или обяснение на явления или събития, и в такъв смисъл хипотеза, каквато се нуждае да бъде установена и потвърдена чрез наблюдение или експериментално, възможно ли е такъв модел освен описателен да бъде „визионерско теоретичен”? Така разглеждана, от една страна предлаганата от автора визия представлява теоретично подреждане на наблюдавана реалност, а от друга страна – и едно активно (активистко) подреждане. Които ни казват как изглеждат политическите партии, но заемайки страна така също какво е погрешно в днешно време и как следва то да бъде оправено. Разполагано в бъдещето, такова обяснение е „визионерско”. Идеологията обаче не е просто мечтателство или пожелателно мислене. Тъй като корените на всяка идеология са в наблюдаемата действителност, за което намеква приставката „–логия” (от логос – всеобща закономерност, разумна основа на света, висш разум).

Насочената към бъдното активна страна на понятието „идеология” се съдържа в определението според повечето от речниците като „сбор от вярвания вкл. политически, върху които хора, партии или държави основават своите действия”. Доколкото предметът на цитираната статия касае частен въпрос, какъвто е този за политическите партии, препоръчително би било да се погледне по-общия проблем, който не се свежда до това каква би била промяната при тях и как биха изглеждали през ХХІ или който и да е от следващи векове, или хилядолетия, а какво въобще е тяхното място в политическото устройство на обществото. Защото и по самото си определение като pars – част (група, групировка, организация, сдружение, задруга, сговор, съюз, коалиция, ако щете котерия) те не съставляват цялото общество. В тази връзка от съществено значение е да се има предвид и да не се забравя произходът на съвременните политически партии, емпирично обвързан с установяването на парламентаризма при прехода от абсолютните монархии към конституционни форми на държавно управление, първоизточник на които са „клубовете” или „фракциите” като формирования от отделни групи парламентаристи. Както и на парламента като „народно представителство”. Т. е. партиите като форми, инструменти и механизми за проявление на т. нар. представителна демокрация, която от края на ХVІІІ век постепенно се налага по света, чрез каквито участието на народа в упражняването на властта да бъде практически по-удобно, опосредено и рационализирано. А така също факта, че макар възприета „представителната” и в някои конституции въпреки да не е, а на подконституционно – законово ниво уредена и/или ad hoc практикувана и без да е изрично регламентирана пряката демокрация, „представителната” не е абсолютизирана в смисъл на монополизиране от политическите партии. Достатъчно по този повод е да се вникне в смисъла на не случайно употребения израз в текста напр. на действащата българска конституция, съгласно изр. първо на ал. 3 от чл. 11 на която: „Партиите съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите.”. Няма и как иначе да бъде, след като според ал. 2 и 3 на чл. 1 от Конституцията: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.”. Следователно политическите партии в демокрацията не са повече от средство за участие на една или друга част от народа посредством свои избраници в осъществяването от него на държавната власт. „Законодателната власт принадлежи на народа, и само на народа… Депутатите на народа не са и не могат да бъдат негови представители, те са само негови пратеници… Всеки закон, който не е ратифициран лично от народа, е невалиден и недействителен – на практика не е закон.“ (Жан-Жак Русо). От тази гледна точка, доколкото става дума за власт, без тук да се отклонявам в разглеждане на проблема за приложимостта въобще към тях на мрежова структура, (да не говорим евентуално за такава и спрямо парламента), въпросът дали тя би била по-ефективна, освен че решаването му е автономно право на съответните партии, не е от същностно значение, стига обсъжданата визия да не претендира да бъде наложена като тотален модел, който с оглед на тяхното естество, смисъл и предназначение би довел до ликвидирането им. „Властта е присвояване на чужда воля“ (Г. В. Ф. Хегел). Исторически властта се е установила като упражняване на контрол и право за налагане на решения върху поведението на индивиди и общности. В социалните науки тя се възприема и тълкува в рамките на системата „господство – подчинение“. Затова властта по своята същност, характеризираща се с авторитет, принуда и влияние, не може да има друга освен йерархична структура. Съответно и партиите, конкуриращи се за мандат да упражняват властта, каквато е тяхната цел. Другото е анархия.