/Поглед.инфо/ От 1 януари нов президент на Бразилия е откровено десният политик Болсонаро, който обяснява, че комунизмът няма място в страната, че нейното знаме никога няма да бъде червено и други такива неща. Усилията на САЩ по ликвидирането на алтернативния център на сила в Латинска Америка дадоха своите плодове (или най-малкото съществено снижиха шансовете да се създаде Латиноамериканско-Северноафриканска валутна зона). Защо?
За отговор на този въпрос трябва да си спомним спецификата на Латинска Америка в световната система за разделение на труда. През XIX век тя играе ролята на съвременна Югоизточна Азия за САЩ – тоест източник на суровини и евтина работна ръка. Именно оттук се взима прословутата „доктрина Монро”, която разглежда този регион като фактически колониална територия от гледна точка на интересите на Вашингтон.
От тук и доста специфичната социална структура на обществото в Латинска Америка. Много малка прослойка олигарси (които имат дял в продажбата на природните богатства), много голям, в сравнение със Западна Европа, дял да обслужващия персонал и колосален обем много бедни хора, от които се черпи тази работна сила.
Обслужващият персонал включва в себе си лекарите, учителите, професорите, архитектите, художниците и, което е важно – военните. Техният жизнен стандарт е много по-висок отколкото на аналозите в Европа (защото прислугата на олигарсите винаги получава повече), именно те дават на света прословутата плеяда революционери от 40-те до 60-те години на ХХ век (бащата на Че Гевара е архитект, самият той е лекар по образование), до момента, когато през 60-те и 70-те години не започва постепенният икономически завой на САЩ към Африка и Югоизточна Азия.
В този момент в Латинска Америка започват проблемите. Именно в този период рязко се изострят обществените противоречия, защото съществено се снижава притока на пари в икономиката (тук и кризата от 70-те години си казва думата). Като следствие започва много важен процес: обслужващият персонал (армията на първо място) започва самостоятелна политика, целяща да застави олигарсите да влагат пари в националната икономика. Освен това трябва да се забавят сериозните „леви” процеси (силно засилени от кубинския пример).
Като цяло този процес приключва успешно, различните хунти и полухунти (от Пиночет до Чавес) решават проблема с реалните „леви” движения и САЩ леко се успокояват. Трябва да си дадем сметката, че този Чавес, въпреки риториката си, е именно американски проект, насочен да канализира протестното движение в правилната посока (и в никакъв случай да не го прави конструктивно).
След окончателната победа на банкерите-либерали в САЩ, икономическите проблеми на Латинска Америка/ЛА/ се стабилизират, защото световната икономика е залята от поток емисионни по произход пари. А след началото на кризата, през 2008 г., те се подновяват на нов етап. В този момент се разбира, че банкерите повече няма да отпускат пари, но при това те не искат да се месят във вътрешната политика на страните от Латинска Америка (защото смятат, че вече и без това контролират това, което е нужно). И започват да се проявяват сериозни тенденции, насочени към възникването на нова валутна зона, Латинска Америка с Южна Африка.
Между другото, тази зона е проблематична, защото, ако в САЩ се случи смяна на управляващия елит и в рамките на новите консервативни тенденции се възроди концепцията на „доктрината Монро”, то предвид спецификата на консервативния държавен елит на страните от ЛА (сформиран именно като обслужващ персонал на проамериканските олигарси),ситуацията може да се обърне с краката нагоре.
Всъщност, точно това се случи (както в Австралия, между другото). Банън пристигна и бързо организира „правилните” избори в Аржентина и Бразилия (основните страни на континента, без които не са възможни проекти), след което консерваторите спечелиха. От една страна, това отслаби либералните банкери, а от друга - напълно затвори всички решения, насочени към проекта за създаване на собствена валутна зона. Просто защото нямаше кой да ги приложи на практика.
Новото ръководство на Бразилия е откровено проамериканско (което частично се крие под прикритието на консерватизъм и близост до консервативния Тръмп) и като се вземе предвид новата политика на „изолационизъм” на Тръмп (от тук до „доктрината Монро” вече не е далеч), може да започне да получава големи инвестиции от САЩ (включително тези, извеждани от Югоизточна Азия и от другите региони на света). Тъй като държавните елити на страните от Латинска Америка са готови да се върнат към логиката на „обслужващия персонал” (техните лични доходи ще се увеличат значително), а основната добавена стойност ще бъде получена в САЩ, такъв дизайн ще устройва всеки.
Е, по-точно, той няма да задоволи народните маси (които в момента стремително беднеят, тъй като потокът на емитиран долар намалява), но никой няма да поиска тяхното мнение. Възможно е нивото на „демократизация” в страните от Латинска Америка да падне отново, но като се вземат предвид съвременните технологии, вероятността да се повтори историята на Куба или Никарагуа, става незначителна. Така че, най-вероятно, ако Тръмп не загуби играта си във Вашингтон, тогава американският контрол над Латинска Америка ще бъде възстановен.
Превод: В.Сергеев