/Поглед.инфо/ Авантюрата на кабинета на Б. Нетаняху принуди администрацията на Тръмп да направи труден и по свой начин драматичен избор. До вечерта на 16 юни стана очевидно, че израелският блицкриг се е провалил и Тел Авив поиска спешна помощ от Вашингтон. Целите на светкавично бързата и публично разгласена операция не бяха постигнати,

Армията на отбраната на Израел /ЦАХАЛ/ достигна пределите на възможностите си, цялата израелска система за противовъздушна и противоракетна отбрана се оказа пропусклива и тя трябваше да поеме последствията от иранските удари по своята територия.

Сигурен знак, че всичко се е объркало, беше спешното напускане на Тръмп от срещата на върха на Г-7 в Кананаскис.

Както съобщава американският журналист С. Хърш, Тръмп в крайна сметка е одобрил плана за бомбардиране на Иран, подготвен от военните, но е решил да отложи изпълнението на заповедта до уикенда. 24-48-те часа, които Тръмп е дал на Иран за „капитулация“, отдавна са изтекли.

Изглежда, че дипломацията е приключила, тъй като залозите се оказаха изключително високи и за двете страни. Въпреки че има предложение от Москва за посредничество, днес, петък, в Женева е насрочена среща на ръководителите на външните министерства на „европейската тройка“ с иранския им колега.

Всъщност Тел Авив се е отказал от авантюрата си, на която е бил противопоставен с военните, и е измислил наратив, че е подготвил почвата, включително контрола над иранското въздушно пространство, за последен удар от страна на Съединените щати, които имат изключителни възможности да поразят ядреното съоръжение Фордоу, за което се твърди, че е разположено на 300 фута под планинска верига. Това оставя Тръмп закачен на въдичката. Какви са неговите възможности?

Ако допуснем блъфиращия стил на Тръмп, можем да погледнем назад към военните действия, които той разреши по време на първото си президентство, а именно ракетните удари по две военни летища в Сирия и „супербомбата“ по цел в планините на Афганистан.

Във всички случаи резултатите бяха силно несигурни и податливи на пиар в контролираното от САЩ национално и международно информационно пространство. Този път такъв контрол не е очевиден: Демократическата партия е готова да използва всеки провал, за да сложи край на неговото президентство (Тъкър Карлсън и Стив Банън говорят за тази опасност), а европейските съюзници са замръзнали в подобна поза, нетърпеливи да върнат Америка в лоното на „западната солидарност“.

С други думи, както изглежда, нищо няма да се получи и изкупителната жертва в случай на неуспех ще трябва да бъде или Нетаняху, или самият Тръмп.

Проблемът не е само в това, че съществуващите боеприпаси са проектирани за дълбочина само 60 метра (все пак няколко от тях могат да бъдат пуснати в една и съща точка) и не е ясно дали е взет предвид планинският характер на терена.

Тръмп е изправен пред проблем, общ за войните, определян като „мъглата на войната“, когато реалната ситуация става очевидна едва на практика и никога предварително нямате пълна представа какъв капан или засада е подготвил врагът.

Нещо повече, в този случай Техеран е имал повече от достатъчно време за подготовка, тъй като е можело да планира война с Израел и Америка поне от оттеглянето на Тръмп през 2017 г. от шестстранното (с участието на Москва) споразумение с Техеран за ядрената му програма (СВПД), сключено при Б. Обама.

А това включва нови технологии, включително хиперзвукови ракети, безпилотни летателни апарати и морски дронове, и качествено различна геополитическа ситуация поради откритата политика на едновременно сдържане на Русия и Китай.

Всичко това просто не можеше да бъде взето предвид, когато САЩ изграждаха своята геостратегическа конфигурация в региона, включително базите си, преди всичко военноморската база в Бахрейн и военновъздушната база в Катар.

Впрочем, опитът от войната в Ирак на Джордж Буш показа, че американците не могат да разчитат на Турция, което означава, че Р. Ердоган няма да позволи тяхната военновъздушна база в Инджирлик да бъде използвана в операции срещу съседен Иран (оттук и базирането на стратегически бомбардировачи и танкери за гориво на Британските острови, Италия и Гърция).

Но основното е, че тези стратегически активи в качествено нова среда, тоест в условията на достъпност до средствата за унищожаване на силно мотивиран противник (за това работят декларираните цели за смяна на режима и убийство на върховния лидер), се превръщат в бреме. Тук е уместна аналогия с Европа, която се превръща в заложник във всеки въоръжен конфликт между САЩ и Русия.

Другият фактор е от сферата на постмодернизма, когато САЩ можеха да действат срещу противници, сравними по технологично оборудване и огнева мощ, не толкова с реалните активи, колкото със своите знаци и символи, тъй като никога не се стигна до реален конфликт и дори не се е мислило за него.

Сега всичко е различно и по отношение на Иран самолетоносачите са от особено значение - тъй като те имат засилена символика за представите за американската военна мощ. И то дотолкова, че тяхната защита изтласква на заден план всякакви варианти за бойното им използване и предимствата, свързани с него. Очаква се поне две ударни групи самолетоносачи (УСАГ) да бъдат в обсега на иранските оръжия, включително и на малки подводници, в следващите дни.

Така Израел подготви сцената, за да може светът да види спектакъл, невиждан досега в съвременната военна история. Следователно, в най-добрия случай, не може да се изключи, че Вашингтон – отново в духа на постмодернистичните конструкции (виртуална реалност с нейните симулакри и проста симулация/имитация) – ще намери изход от тази ситуация, може би като обяви, че е успял рязко да отложи изпълнението на предполагаемия военен компонент на иранската ядрена програма.

Страната, която най-много ще пострада в този случай, ще бъде израелското правителство, което ще трябва да обясни на населението си защо е било подложено на настоящите безпрецедентни изпитания. В най-лошия случай обаче може да се стигне до ускорен край на глобалната американска империя, за който говори Тъкър Карлсън.