/Поглед.инфо/ Влиятелният американски държавник и геополитик си спомня драмата, която се крие зад най-великият час на Израел – войната по време на празника „Йом Кипур“

Американският дипломат и носител на Нобелова награда Хенри Кисинджър почина в четвъртък сутринта. В навечерието на празника „Йом Кипур“ той даде ексклузивно интервю за в. The Jerusalem Post.

„В 6 и 30 сутринта Джоузеф Сиско – тогава помощник-държавен секретар за Близкия изток, поиска спешно да ме види. Има криза в Близкия изток – каза той. И ако действате незабавно, все още може да я спрете.“ Така д-р Хенри Кисинджър – легендарният държавен секретар и съветник по националната сигурност на САЩ, си спомня сутринта на празника „Йом Кипур“ през 1973 г.

Той е в Ню Йорк заедно с целия екип на Държавния департамент по повод годишната конференция на ООН. Денят е едновременно празника „Йом Кипур“ и шабат (събота). Започва да се разсъмва. Най-еврейският град извън Израел все още не се е събудил.

Кисинджър продължава: „Докладите бяха неясни. Говореше се, че израелците изглежда са нападнали, защото никой не вярваше, че египтяните са способни да извършат нападение през Суецкия канал. Казах: ‘Единственото, което не е възможно да се случи е израелците да нападнат на „Йом Кипур“. Това е практически почти невъзможно.’ Но към средата на деня стана ясно, че е пълномащабно нападение, че се води редовна война. Екипът ни вярваше, че израелците ще ги разбият за няколко часа. Първото нещо, което направих, бе да се обърна към израелския посланик Симха Диниц. Оказа се, че не е във Вашингтон, беше в Йерусалим.“

В Израел минаваха часове и дни след като началникът на Генералния щаб ген. Давид Елазар бе обещал да „счупи костите на Египет“, дадено в първия ден на сраженията. Но все още нямаше резултат. Израел бе изненадан.

Снимка: Golda Meir and Israeli ambassador to the US Simha Dinitz with Henry Kissinger at the ambassador’s house in Washington. (credit: Moshe Milner/GPO)

Изминаха 50 години оттогава. В ексклузивен разговор Кисинджър каза, че е готов да сподели тази глава от живота си. Разговаряме през Zoom в края на лятото, преди да се е върнал в Ню Йорк от фермата си в Кънектикът.

Заварих го да в кабинета му, заобиколен от рафтове, пълни с книги и папки с все още непубликувани документи. Кисинджър се изразява с лекота. Паметта за детайлите не отговаря на възрастта му. Мисълта му е остра. Мъдрият му поглед е съсредоточен. Преди четири месеца отпразнува своя 100-годишен юбилей. Косата му, която бе започнала да посивява по време на прескачанията между Йерусалим и Кайро в края на войната „Йом Кипур“, вече е сребриста. Облечен в син блейзър върху сиво поло. Жизнен, както винаги.

„Простете, но не нося вратовръзка. Лято е, а и не е телевизионно интервю“, извинява се половинчато.

Нека направя едно откровение: фен съм на Хенри Кисинджър. Възхищавам му се не само като държавник, не само заради способността му да вижда голямата стратегическа картина, не само заради трудовете му или специалния начин да се ориентира и да влияе. Изпитвам дълбока привързаност към него като човек. Харесвам скритото му чувство за хумор. Въпреки критиките, предизвикани от противоречивите му изказвания за юдаизма, вярвам, че паметта за роднините му, загинали в Холокоста, е свещена за него. Вярвам, че юдаизмът му е скъп и че приносът му за съществуването на държавата Израел е бил решаващ в съдбоносен за нашия народ момент. Знаех това от Ицхак Рабин, който говореше за него с голямо възхищение, топлота и голяма признателност.

През годините многократно съм се срещал с Кисинджър, учил съм се от него. Първоначално, като журналист, се интересувах от политическите му анализи, а по-късно – след създаването на Института за еврейска народна политика (JPPI) – се консултирах с него за определяне стратегическите цели на еврейския народ, а понякога, докато разговаряхме, той искаше да анализирам политическата ситуация в Израел.

Д-р Кисинджър, кога беше моментът, когато се ангажирахте със ситуацията в Близкия изток през есента на 1973 г.?

Станах държавен секретар две седмици преди началото на войната, но преди това бях съветник по националната сигурност в продължение на четири години и половина. Разузнавателните доклади, които получавах за нормалния ход на събитията, не съдържаха необичайна информация. Встъпването ми в длъжност като държавен секретар се състоя в събота [през третата седмица на септември] и тогава видях доклади за концентрация на египетски военни сили. Не си спомням да са съобщавали нещо за сирийците, но със сигурност съобщаваха за струпване на египетски войски. Смятахме, че не означава кой знае какво, защото египетският президент Ануар Садат многократно заплашваше през предишни години, но не предприемаше нищо. Казах, ако те се засилват, искам ежедневни доклади за Близкия изток. Но всеки ден повтаряха едно и също. Чувствах се притеснен от развитието на ситуацията, но нямаше новини, които да подкрепят тревогата ми. Израел се опита да ни успокои. Опасяваха се, че ще окажем натиск, затова ни казаха, че не виждат причина за особена загриженост.

В дните преди избухването на войната, новини за съсредоточаване на големи сили на запад от Суецкия канал дойдоха и от Йерусалим. Началниците на ЦАХАЛ (Израелските сили за отбрана) и разузнавателните служби – с изключение на няколко офицери от среден ранг – ги тълкуваха като част от учения и бяха убедени, че египтяните не възнамеряват да нападат. Докладите на военните кореспонденти за струпването на необичайни египетски сили в Синай бяха отхвърлени от военната цензура. Яков Ерез – военният репортер на „Ма'арив“ (по-късно негов редактор), рамкира един от тези репортажи и той висеше в кабинета му, със зачеркнати от военния цензор с черен маркер пасажи. Израелското висше ръководство се опасяваше, че информацията може да предизвика ненужно напрежение сред военните, а и вътре в страната.

Опасенията за истинска война се появиха едва в петък, 5 октомври, в навечерието на празника „Йом Кипур“. В Москва началото на зимата бе зад ъгъла. Червеният площад все още беше забулен в сивотата на брежневските дни, далеч зад Желязната завеса. Кремъл бе наредил на руските дипломати и техните семейства да напуснат Близкия изток и да се върнат по домовете си в Съветския съюз.

В Лондон бе ранна вечер, когато тогавашният шеф на „Мосад“ Цви Замир неочаквано кацна в британската столица. Той не отиде в Голямата синагога, за да присъства на службата „Кол Нидре“. Бе извикан на среща с „Ангела“ – псевдоним на Ашраф Маруан, зет на Насър, който беше сред най-близките съветници на Садат и агент на „Мосад“. Само 14 часа преди началото на атаките в Синай и Голанските възвишения, Маруан предава най-важната информация за часа и координирането на нападенията на египетския президент Ануар Садат и сирийския Хафез ал Асад. Едва по-късно, в средата на поста „Йом Кипур“, започва мобилизацията на резервните сили. Командирите спешно привикват войниците от къщите им. В синагогите новината се разпространява от уста на уста. Много от богомолците бързат към домовете си, за да сменят молитвените си шалове с воените униформи, които бяха в гардеробите им. В Йерусалимския квартал „Меа Шеарим“ и в ултраортодоксалния квартал „Бней Брак“ се образуваха опашки край мобилните екипи на „Маген Давид Адом“ („Червената звезда на Давид“ – израелската национална служба за спешна медицинска помощ, бел.пр.) да даряват кръв за ранените.

Във Вашингтон бе типична октомврийска съботна утрин. Американската столица на политиките и интригите сладко спеше. Потискащата жега на лятото се бе оттеглила. Влагата се разсейваше. Златисто-ръждивите цветове на есента се разстилаха по булевардите и парковете. Едва около обяд кафенетата и ресторантите по брега на Потомак и в стария център на Джорджтаун започваха да се пълнят. През есента на 1973 г. градът почти бе достигнал точката на кипене, но не заради военните ветрове, които духаха откъм Суец. Бурята „Уотъргейт“ приближаваше тогавашния президент Ричард Никсън. А неговият заместник Спиро Агню бе замесен в измама и очакваше обвинение от федералното разследване. Вниманието не беше насочено към Близкия изток.

Кисинджър продължава:

В петък, преди началото на войната, получихме информация, че руснаците изтеглят своя персонал от Близкия изток и едва тогава наистина започнахме да полагаме сериозни усилия, за да успокоим ситуацията. Обърнах се към египтяните, не зная дали изпратихме послание и до Сирия, но смисълът му беше, че ще положим дипломатически усилия и потвърдихме това – както бяхме казвали и преди.

Обратно във Вашингтон събрах т. нар. Специална група за действие и в късния следобед обсъдихме решение за стратегия. Групата ми тогава се състоеше от качествени служители, които доведох със себе си от Белия дом в Държавния департамент, за да подсилят отдела по планиране на политиката. Решението бе да се използва нападението на Египет, за да насърчим политическия процес. Опасенията на американските съветници бяха, че Израел ще реши кампанията бързо. Смятахме, че в рамките на няколко дни ЦАХАЛ ще стигне Александрия преди египтяните да стъпят на Синайския полуостров. Ето защо, искахме да спрем сраженията за да дадем възможност за диалог и да се върнем към предишното статукво.

Кога картината на битката се изясни и кога се оказа, че положението на Израел не е толкова леко, колкото си представяхте?

В края на деня на сраженията – [във Вашингтон] бе неделя, вече наближаваше обяд, беше ясно, че двете атакуващи армии са постигнали значителен успех. От самото начало бяхме решени да предотвратим арабска победа, на която гледахме като на съветска победа. Още от първата секунда обаче бяхме абсолютно убедени, че ще възстановим статуквото, макар до края на първия ден атакуващите армии бяха постигнали значителен напредък.

Сцената на битката беше напълно различна от това, което американските експерти си представяха. Египтяните успяха да пробият линията Бар-Лев и да проникнат в Синай с повече от 100 хиляди войници, около 400 танка и подразделения на командосите, както и да построят няколко моста над канала.

През първите дни на войната Израел губи приблизително по 200 войници на ден. Много от бойците от първата линия са пленени от Египет. Израелските военновъздушни сили не разполагат с адекватен отговор на произведените в Съветския съюз противовъздушни ракети SA6. Пилотите, които са били ранени и са успели да задействат катапултните си седалки, се оказват в плен в укрепленията Бар-Лев. Израелските бронирани колони, които в безпорядък напредват в Синай, са атакувани от въздуха.

През първите три дни на сраженията израелските военновъздушни сили губят 49 самолета, повредени са 500 танка в Синай. В аварийните складове има недостиг на артилерийски боеприпаси. Оказва се, че оборудването е частично ръждясало и негодно за употреба. В Израел [по телевизионните канали], майките и бащите, съпругите и децата виждат танкове, които горят и войници, които са водени в плен.

Правителството бе зашеметено. Министърът на отбраната Моше Даян и министър-председателят Голда Меир бяха на ръба на колапса. Стана ясно, че трябва да се заместят свалените самолети. Бяха необходими боеприпаси, за да компенсират липсите, открити в първите часове на войната.

С изолацията на Израел в света и особената политическа ситуация, която цари във Вашингтон, остава само една надежда – Кисинджър, който заема двата най-важни поста в администрацията на Никсън: държавен секретар и съветник по националната сигурност. Политическото ръководство в Израел осъзнава колко решаващо може да бъде неговото влияние, за да се постигне обрат на фронта.

В Йерусалим преобладаваха мненията, че за Израел би било по-добре двустранните въпроси с чужди държави се обсъждат с висши служители, които не са евреи. Те смятаха, че евреите, които заемат ключови постове в други държави, често се оказват в неловко положение, чувствайки необходимост да докажат липсата на пристрастие в полза на Израел; а това често работи срещу жизнените интереси на еврейската държава.

Аз обаче имам различна гледна точка по този въпрос от личния си опит като емисар на „Ма’арив“ във Вашингтон в средата на 90-те години, като гостуващ сътрудник във Вашингтонския институт за близкоизточна политика и почетен президент на Института за еврейска народна политика. Няма съмнение, че първата лоялност на евреите, които са американски граждани, е към тяхната родина, Съединените щати – и така трябва да бъде, особено ако заемат публични длъжности. Отношенията между държавите се основават на взаимни ценности, но не само. Евреите, които достигат до ключови позиции в различни американски администрации, преследват първо интересите на САЩ и успеха на техните политики. Голямото мнозинство от тях обаче, се чувстват задължени и отговорни като евреи за съществуването и просперитета на Израел също така. Всеки от тях по свой начин се грижи за допирните интереси на двете страни, дори и да не е винаги съгласен с политиката на това или онова правителство, избрано в Израел.

Кисинджър не бе по-различен. По време на войната „Йом Кипур“ американският въздушен транспорт промени съотношението на бойното поле.

Тогава възникна въпросът за снабдяването на Израел, продължава Кисинджър. Спомнете си, че в началото на обсъждането се основавахме на факта, че военното предимство е на страната на Израел. Никога не бяхме обмисляли сериозно наличието на ситуация на подкрепяно от Съветския съюз настъпление в Близкия изток, така че когато това стана очевидно, започнахме да говорим за снабдяване. Пентагонът беше категорично против всякакво снабдяване с американско оборудване. Така че уговорихме израелците да изпратят свои самолети, а ние да ги натоварим. По онова време това беше предимно високотехнологично оборудване, което можеше да се използва веднага.

Кога дойде първото искане от Йерусалим и в кой момент доставките на оборудването става спешно?

До вторник сутринта нямаше спешност от взаимни комуникации на най-високо ниво. Тогава израелският посланик се върна. Симха Диниц, който беше отличен посланик и мой добър приятел, дойде в кабинета ми. Пристигна заедно с военния аташе генерал Мота Гур. Те описаха размера на израелските загуби през последните 48 часа и спешно поискаха подновяване на доставките. Това беше денят, в който вицепрезидентът Спиро Агню подаде оставка по обвинения за укриване на данъци и подкуп и Никсън трябваше да се справи с тази конституционна криза. Самият той бе подложен на атаки. Това бе кулминацията на разследването „Уотъргейт“ и изслушванията, които продължаваха, така че не можах да видя Никсън до пет часа следобед във вторник. Казах на посланика и на военния аташе, че едва тогава ще мога да им дам отговор. Обсъдих го с Никсън и в около 17 и 30 вечерта дадох на Диниц отговора. Имаше два отделни проблема – непосредствената битка и дългосрочната битка. В непосредствената битка Израел трябваше да спре настъплението на противника и да премине в офанзива, преди да може да се осъществи значима американска дипломатическа намеса и аз ги призовах да започнат офанзива на някои фронтове, като казах, че ще действаме дипломатически едва след като успеят.

Междувременно веднага започнахме да организираме граждански въздушен транспорт до Израел и смятахме, че това може да стане много бързо. Това означаваше да се нареди на гражданските авиокомпании да предоставят самолетите си за граждански въздушен превоз под тяхно управление.

Как превърнахте гражданския въздушен транспорт във военен?

Продължихме снабдяването чрез израелски самолети. Оказа се, че да се организира граждански въздушен транспорт е по-трудно. Но човек трябва да погледне на това от някаква рационална гледна точка. Когато казах „трудно“, това означаваше 48 часа за организирането му. И така, израелците трябваше да започнат офанзива в Голанските възвишения, а в същото време обсъждаха предложение за прекратяване на огъня. Бях много против да се постигне прекратяване на огъня, докато битката върви в полза на офанзивата. Разглеждахме го отчасти и като въздействие върху международната система от страна на въоръжените със съветски оръжия държави, които ще получат дипломатически изгоди от военните действия. Когато стана ясно, че гражданският въздушен транспорт не може да бъде организиран толкова бързо, колкото първоначално очаквахме, отидох при Никсън и му казах, че се нуждаем от друго ниво на въздушен транспорт. За да повлияем на ситуацията се нуждаем от военен въздушен транспорт. И тогава Никсън – по характерния си начин, който се изразяваше в това, че след като е взето решение, трябва незабавно да се изпълни – нареди незабавни въздушни доставки за израелците, които започнаха в петък вечерта и достигнаха пълния си мащаб в събота сутринта.

Една седмица след избухването на войната?

Три дни бяха необходими, за да се мобилизира целият американски въздушен трафик за Израел. Всеки съюзник би трябвало да е щастлив, че правим това! Не приемам схващането, че е имало някакво забавяне в тези усилия, защото до вторник сутринта бяхме с впечатление, че Израел лесно ще победи арабското нападение. И затова сутринта в събота се съгласихме с предложението за прекратяване на огъня, което трябваше да бъде внесено в ООН не от Съединените щати, а от някоя друга държава. Опитахме се да накараме Австралия, след това и Англия да внесат предложението. Садат го отхвърли, защото вярваше, че печели и нареди на две бронирани дивизии да преминат канала, считайки, че Израел няма въздушно превъзходство там. След като се оказаха извън обсега на съветската зенитна артилерия, те станаха много уязвими за израелската авиация и Садат загуби няколкостотин танка тази неделя. Тогава битката се измести и израелските сили, мисля, че беше във вторник, пресякоха Суецкия канал. В началото нямаше никакво забавяне, всичко започна още от първата нощ. Преди войната бе немислимо, че Израел ще има нужда от въздушен транспорт, когато започне войната.

Какво предизвика промяната в бойната карта?

Промяната в бойната карта започна да се наблюдава след контраатаката на Голан и изтласкването на сирийците до 40 км от Дамаск. Сирия поиска от Египет да увеличи бойните действия в южната част на страната, за да облекчи натиска в Голан. Египтяните опитаха и не успяха. След това се стигна до пресичане на канала и обкръжаване на египетската Трета армия. Садат ме покани в Москва. По това време израелските сили вече бяха преминали Суецкия канал и когато пристигнах там, настоях за незабавно прекратяване на огъня. От момента, в който помолих Брежнев за прекратяване на огъня, до неговото изпълнение минаха още 48 часа, което подобри положението на Израел на бойното поле.

През февруари, осем месеца преди избухването на войната, се срещнахте със съветника на Садат по националната сигурност Хафез Исмаил. Каква беше предисторията на тази среща? Преди войната, Садат изпрати своя съветник по сигурността във Вашингтон, за да обсъдим възможността за мирен ход. Но това бе инициатива, основана на арабската програма. Тоест, оттегляне в границите отпреди войната от 1967 г. в замяна на арабско признаване на Израел.

Удивително е, че [египтяните] идват в навечерието на войната с предложение да насърчат мирния процес. Вярвате ли днес, че началото на кампанията от страна на Египет и Сирия можеше да бъде предотвратена?

Смятам, че войната можеше да бъде избегната само ако Израел се беше съгласил да се оттегли до границите от 1967 г., което не можеше да се направи, защото това щеше да разкрие пътя между Тел Авив и Хайфа и да го постави под обстрела на противниците. Освен това всяка политическа партия в Израел се противопоставяше на подобен ход. Ние също отхвърлихме подобен ход да бъде наложен на Израел. Но дори при тези обстоятелства не съм сигурен, че щеше да се избегне войната, защото Садат, който след войната се превърна в основен защитник на мира, тогава беше убеден, че арабският свят се нуждае от успешни военни действия. Никсън не пожела да обсъжда подобен ход. Бях напълно съгласен с него.

Поддържахте ли по време на войната канала с Хафез Исмаил?

По време на войната имаше делегация от арабски външни министри, включително египтяни и саудитци, които дойдоха при нас и предложиха оттегляне до границите от 1967 г., като заявиха, че петролното ембарго, което деморализира някои от нашите съюзници по света, няма да бъде отменено, докато Израел не се оттегли. По тази логика войната не можеше да бъде спряна дори чрез споразумение за изтегляне, а трябваше да бъде действително изтегляне. Но ние никога не сме обмисляли това. Трябва силно да се подчертае, че това никога не е било част от нашата политика.

Най-голямото изкуство в дипломатически план бе да накараме другата страна да приеме частично изтегляне в замяна на точни политически условия, които да гарантират по-голяма сигурност на Израел. Говорихме за подход „стъпка по стъпка“ не само в териториален, но и в дипломатически план. Това означаваше да преговаряме с всеки от противниците, който беше готов да направи частично изтегляне или бе готов да направи някои дипломатически или политически отстъпки, които да увеличат израелския суверенитет и контрол върху ситуацията.

След години, пред обществеността се разсекретиха документи и записи от администрацията на Никсън. Някои от изказванията на Кисинджър за евреите, юдаизма и еврейската държава се изтълкуваха като самоненавист, като бягство от еврейските му корени и подкрепа на антисемитските възгледи, характерни за политическата му среда. По случай 100-годишнината му, нюйоркският либерален еврейски вестник The Forward публикува няколко цитата, приписвани на Кисинджър през годините, без да предостави подходящия контекст. Избрах да не ги публикувам.

В началото на 90-те години на ХХ век като журналист имах седмични срещи с покойния Ицхак Рабин в кабинета му в Кнесета, след като той подаде оставка от поста министър на отбраната и преди да реши да се кандидатира за ръководител на Партията на труда и поста министър-председател. Това бяха задълбочени разговори за стратегически решения и тактически подходи за постигане на дългосрочни цели. Наред с другото обсъждахме предисторията на войната „Йом Кипур“ и уроците от нея за Израел.

Рабин се възхищаваше от Кисинджър и като държавник, и на аналитичните му способности. Виждаше в него горд евреин, който като дете е преживял възхода на нацистите в Германия, бил е спасен от ада заедно с родителите си и е успял да се изкачи до висшата сфера на влияние в свободния свят. Рабин отхвърли с махване на ръка изказвания на Кисинджър срещу евреите. Разглеждаше ги като тактика за справяне с враждебната антисемитска среда, за да утвърди влиянието си. Той смяташе за заслуга най-вече на Кисинджър заповедта на Никсън за активизиране на въздушния транспорт и че Кисинджър знаел как да представи необходимостта от израелска победа, за да се постигнат целите на Съединените щати. От своя страна Кисинджър също високо оценява Рабин и способността му да вижда в по-далечното пространство „голямата стратегическа картина“. Харесваше неговата директност и почтеност.

Искам да подчертая контактите ми с Рабин, каза Кисинджър. Освен прозренията, които получих от него, мисля за него с голяма обич и възхищение. Ицхак Рабин беше страхотен анализатор и имаше дълбоко разбиране на историческия контекст. Той беше човешко същество, което съчетаваше изключителна топлота с изключителна сдържаност.

Двамата се сближават преди войната, в годините, когато Рабин е посланик на Израел във Вашингтон, а Кисинджър все още изпълнява длъжността съветник по националната сигурност. Това са години, в които стратегическите отношения между двете страни се задълбочават. През тези години ЦАХАЛ и израелските военновъздушни сили започват да разчитат на оборудване, произведено в Съединените щати, след френското ембарго по време на Шестдневната война.

Рабин и Шимон Перес бяха единодушни в отношенията си към Кисинджър. На първата конференция „Техниката на утрешния ден“, проведена по инициатива Перес – след избирането му за президент, той връчи на Кисинджър първия президентски медал за приноса му към света, към Държавата Израел и към еврейския народ. Кисинджър бе на 85 години, но пътува до Йерусалим специално за събитието и говорейки като син на оцелели от Холокоста, които са възстановили живота си в Съединените щати, изрази съжаление, че родителите му не са могли да присъстват.

Роден е като Хайнц Алфред Кисингер във Фюрт, Германия, в традиционно еврейско семейство. Баща му, Лудвиг, е учител. Майка му, Паула, посвещава живота си на отглеждането на него и брат му. Имат щастливо детство до идването на нацистите на власт. Хайнц се отличава като футболист и като тийнейджър е активен член на младежкото движение „Агудат Исраел“. След идването на власт на нацистите през 1933 г. идилията приключва. Хайнц е изключен от юношеския футболен отбор на Фюрт, нападан е и унижаван заради това, че е евреин.

През 1938 г., в последния момент, семейство Кисинджър успява да избяга в САЩ през Великобритания. По време на Втората световна война се записва в американската армия и благодарение на немския език и интелектуалните си способности се включва във военното разузнаване в Европа. Това е началото на академичния и политическия му възход.

Рабин вярва, че еврейството, корените и домът ти оказват влияние върху политиката ти по време на войната „Йом Кипур“

Трябва да разберете, че това е било ангажимент към Израел, но също така е било част от стратегията за изтласкване на Съветския съюз от Близкия изток. Така че за мен и Никсън от самото начало искахме да използваме войната, за да запазим Израел – но в американския контекст, за да премахнем руското присъствие от региона.

А еврейството ви?

Аз съм евреин, така че не ми трябва повече, за да уважавам еврейския народ. Загубих 11 членове на семейство си в Холокоста и неизброимо количество приятели – може би половината, с които съм ходил на училище. Така че за мен е нещо естествено, че приемам оцеляването на еврейския народ и на израелската държава като лична цел.

Но по това време бях държавен секретар. Бях първият държавен секретар евреин. Бях първият държавен секретар, роден в чужбина, и трябваше да защитавам американските интереси, за да може да ръководя дипломацията, която последва. От самото начало имахме специален подход към мирния процес, различен от всички предишни, както от нас, така и от нашите съюзници. Предпоставката на предишните мирни усилия беше да се постигне цялостно решение като се принуди Израел да се върне към границите от 1967 г. Бяхме убедени, че това е непостижимо, и затова от години твърдях, че дипломатическото сътрудничество трябва да се осъществява на парче, стъпка по стъпка. Смятах също така, че ако Израел бъде принуден да се върне обратно без никакви основни отстъпки от другата страна, моралът на Израел, който е от съществено значение за поддържането на държавата и високата ѝ степен на готовност, няма да е толкова лесно да се поддържа.

Как гледате днес на перспективите за мирно споразумение между Израел и Саудитска Арабия и на активната американска дейност по този въпрос?

Няма да коментирам този въпрос в момента, защото предпочитам усилията да бъдат изчерпани, преди да изразя мнението си. Подкрепям резултата, но се тревожа за отстъпките, които предлагаме. Смятам, че те са много високи и съм обезпокоен. Въпреки това не съм готов да обсъждам това сега, защото искам преговорите да доведат до конкретен резултат, преди да изразя мнението си.

Във всеки случай днес сме в нова ситуация след споразуменията „Абрахам“

Споразуменията „Абрахам“ (двустранни споразумения за нормализиране на арабско-израелските отношения, подписани на 15 септември 2020 г. между Израел и Обединените арабски емирства и Бахрейн, бел. пр.) са значимо постижение и осигуряват основата за израелско-саудитско споразумение. Не искам да казвам повече, защото когато бях държавен секретар, не обичах моите предшественици да се месят, докато провеждах дипломатическите усилия.

Как виждате последиците от израелското възпиране на размириците, които в момента стават в Израел, и на антиправителствените демонстрации от последните месеци?

В ситуацията, в която се намира Израел, за мен е непонятно, че може да се стигне до такова разпадане на политическия процес, без нито едно ръководство от всички партии да осмисли, че не може да допусне условия, подобни на гражданска война. Уважавам Нетаняху за това, което прави за сигурността на Израел. Не мога да преценя управлението му на вътрешните работи, но съм много загрижен за разделението в нацията, което е много опасно за държавата Израел.

Войната „Йом Кипур“ завърши с впечатляваща победа за Израел – въпреки отправната точка, която застрашаваше самото му съществуване. ЦАХАЛ се спря на 101 км от Кайро и на 40 км от Дамаск. В израелското съзнание обаче това събитие остава травматично и болезнено, докато в египетското съзнание то е записано като победа. От една страна, то свали от власт няколко правителства и лидери, а от друга – започна да проправя пътя към мир и взаимно признаване на Израел от неговите съседи.

Нямам обобщение на този разговор. Мога само да благодаря на д-р Кисинджър за интервюто и да пожелая на двама ни още много години съвместен диалог, докато държавата Израел възвръща себе си и процъфтява.

Превод: д-р Радко Ханджиев

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo

Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info 

Така ще преодолеем ограниченията.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.