/Поглед.инфо/ Точно преди 75 години започна Курската битка. Нейната история и досега е обиколена от пропагандистки митове, но едно нещо е очевидно – в неин резултат на германския нацизъм е подписана смъртна присъда, вместо „безпощадна разправа над руснаците“ Хитлер го очаква пробуждане от цяла окупирана от него Европа. Но какво именно прави Курската битка толкова особена?

Първите признаци за прелома във войната историците наричат появата на свежия бруствер на немските позиции край станция Понири в 13 часа и 31 минути на 10 юли 1943 г. Именно той бележи бъдещия крах на Третия райх.

Няколко месеца преди това,  след Сталинградската битка и разгрома на Шеста армия на Паулус немският фронт рухва от море до море, но перспективите на Втората световна война все още не изглеждат неочевидни. Фашистите бягат на Запад, а напред върви войската под командването на Николай Ватутин и Константин Рокосовски (Впрочем, последният по едно време седи в една килия със създателя на първата съветска атомна подводница Владимир Перегудов).

Пълководците изпреварват общия строй с почти 200 км. Фланговете не успяват да се придвижат толкова надалеч и бъдещите маршали са принудени да се спрат. Така в самия център на съветско-германския фронт се образува вдлъбнатина с дълбочина до 150 км и ширина до 200. Това е т.нар. Курска дъга.

По-рано на съвещанията в Мюнхен генералите начело с Хитлер решават дали е нужно групи армии „Юг“ и „Център“ на Източния фронт да започнат лятно настъпление, а ако да, то къде и защо. Според мемоарите на родоначалника на танковите войски на Германия Хайнц Гудериан, идеята да се среже Курската дъга е подета от началника на генералния щаб генерал Курт Цайтлер.  Така той иска да разбие настъплението на Червената армия, да охлади нейния плам, да я застави да премине в отбрана и така да се прехване стратегическата инициатива.

След катастрофата при Сталинград мощта и издръжливостта на РККА вече не са подлагани на съмнение. Затова Гудериан и министърът на въоръжението на Германия Алберт Шпеер са категорично против подобно настъпление. Подкрепят ги генерал-фелдмаршалите Ото Модел и Ерих фон Манщайн, които вече са успели да помиришат руски барут. Но мнението на Фюрера се накланя към мнението на Цайтлер и фелдмаршал Ханс фон Клюге. Струва им се, че в разгрома на частите на Червената армия решаваща роля ще изиграят новите танкове „Тигър“ и „Пантера“. При това фелдмаршал Вилхелм Кайтел заявява на Гудериан:

„Трябва да започнем това настъпление по политически съображения“.

Наистина, след срамното предателство на Паулус и разгрома на Шеста армия обстоятелствата изискват реванш. Затова и доводите, че танковите части все още не са готови, че съветското командване навярно чака настъплението на Курската дъга и че тактиката трябва да се промени, не предизвикват  никакъв ефект. Хитлер дава нареждане да се готви настъпление.

В Кремъл и в Генералния щаб на Арбат наистина очакват атаката на германците. Освен това съветските генерали не виждат нищо принципно ново в стратегията на Вермахта. Според началник генералния щаб на СССР Александър Василевски, германският план е банален. При това германците не си представят реалното състояние на Червената армия в този период и всички последствия от провала на своето настъпление.

Към лятото на 1943 г действащата съветска армия наброява повече от 6,6 млн. бойци и командири (ако не се смятат войските на НКВД и партизанските отряди). 105 хил. оръдия и миномети, около 2200 установки за реактивна артилерия, повече от 10 хил. танка и САУ и примерно толкова бойни самолети. С такива сили РККА сама може да започне широкомащабно настъпление във всеки момент, но на съвещанията при Сталин решават да дочакат германските инициативи, нека първо те сами си разбият главата. И тази тактика сработва – германците сами решават технично да ударят главата си в стената.

Междувременно залозите са извънредно високи. Съветските и западните историци еднозначно имат еднаква оценка за важността на предстоящото сражение. Според плановете на щаба на Хитлер, ако операция „Цитадела“ е успешна, германската войска незабавно ще започне ново настъпление към Москва. След това Вермахта събира да навлезе в Швеция. След това да разгроми войската на съюзниците в Италия. Затова и на Курската дъга се решава съдбата не само на Русия, но и на цяла останала Европа.

Самата операция „Цитадела“ се утвърждава от германското командване през април 1943 г. На войските се дава заповед да ударят по пресичащи се направления „под корена“ на Курската дъга и по този начин да вземат във „войскови котел“ двата съветски фронта. Това е класика във военното изкуство и в случая с частите на Червената армия германците и преди са успявали да направят това неведнъж.

За тази операция Вермахтът приготвя най-боеспособните си подразделения – повече от 50 дивизии, в това число 16 танкови и моторизирани. Като цяло групировката наброява около милион души, повече от 10 хил. оръдия и миномети, 2245 танка и щурмови оръдия и 1781 самолета.

Междувременно в състава на Централния, Воронежкия  и Степния фронт се събират повече от два милиона души, повече от 26 хил. оръдия и миномети, около 5000 танка и самоходни артилерийски установки, почти 3000 самолета. Според свидетелствата на генерал-полковник Олег Лосик „това е седем пъти повече отколкото при контранастъплението под Москва и почти пет пъти повече, отколкото при Сталинград“.

Войската на Централния фронт под командването на Рокосовски отбранява северната част на Курската дъга, войската под командването на Ватутин – южния участък. При това се опират на Степния фронт, където се намират три танкови, три моторизирани, три кавалерийски и един стрелкови корпус под общото командване на генерал-полковник Иван Конев.

В първия ден от битката германците нанасят два мощни, но очаквани удар по тези самите кръстосващи се направления от север на юг по войските на Рокосовски, от юг на Север по войските на Ватутин. Според идеята и двата фронта ги очаква обкръжение и пълен разгром – точката на планираната среща на двете германски танкови лавини е планирана в Курск. Плановете не се сбъдват.

Основният удар на северната страна на дъгата е нанесен върху 13-та армия на генерал-лейтенант Николай Пухов. Жестокото меле трае три дни, земята е пропита с тонове войнишка кръв и когато все пак германците все пак пробиват отбраната и започват неумолимо да се движат напред, Рокосовски хвърля в брой 16-ти танков корпус, който успява да спре танковата лавина на Вермахта.

От отчаяние германците сменят направлението на удара, но биват спрени в глухата отбрана на 307-а стрелкова дивизия. След два дни непрекъснат вой в ротите и остават по 5-7 души и на помощ на стрелците сее хвърлят две гвардейски дивизии въздушно-десантни войски.

На 10 юли съветски пехотинец забелязва на германската страна купчини свежа земя. Това означава само едно – Вермахтът е започнал да се окопава, настъплението е прекратено, противникът на северни позиции се е задъхал, обкръжението на съветските фронтове няма да се случи. Но на южно направление Германските войски  както и преди вървят напред и на 12 юли край гара Прохоровка на срещен бой се сблъскват повече от 1200 танка и самоходни оръдия.

В този момент изводите на историците се разминават. Някои (и то доста компетентни като например Валерий Замурин, по-рано работил като заместник-директор на военно-историческия музей-резерват „Прохоровско поле) оспорват тезата, че това танково сражение е най-голямото в историята на войната. Други (например, Алексей Исаев) отричат самия факт за фланговия удар, подчертавайки, че германците са готови за контраудара на съветските танкове и „само настъпателните действия на другите фронтове позволяват да се избегне катастрофално развитие на събитията“.

Какъвто и да е случаят, вторият германски танков клин е спрян – германците си трошат зъбите в съветската отбрана. И случилото се значи значително повече, отколкото победа в голямо сражение.

След краха на операция „Цитадела“ обезкървените германски части вече не могат да се оправят. От този момент Червената армия неудържимо върви напред и до самата 1945 г. провежда основно настъпателни операции. Германската армия се окопава, контраатакува, но неизбежно се изтласква на Запад, в глуха отбрана. Бойният дух на Вермахта се оказва сломен и резултатът от войната се оказва предрешен.

Като цяло в хода на боевете за Курската дъга съветската войска разгромява 30 германски дивизии, в това число седем танкови. Загубите на противника са 500 хил. убити, ранени или пленени. Загубите на РКК са повече от 860 хил. души, 255 хил. от които загиват или изчезват безследно. При това повече от 180 войници и офицери получават званието Герой на СССР, а 130 съединения и части – гвардейско звание.

Тази победа вдъхновява различните движения на съпротива по цяла окупирана Европа, които рязко активизират своите действия. Това може да се каже и за войските на англичаните и на американците в Италия – те засилват натиска, свалят правителството на Мусолини и заставят Рим да излезе от фашисткия блок. Паралелно Комитета на началник-щабовете на САЩ съставя доклад, съгласно който „руската войска“ е решаващ фактор в предстоящото поражение на страните от оста в Европа“ и Вашингтон трябва да побърза с откриването на втори фронт, иначе, според думите на президента Рузвелт, той може и изобщо да не стане необходим.

Впоследствие в своята книга „Тигри горят“ американският писател и историк Мартин  Кайдън изказва следното мнение: „На карта е поставено значително повече отколкото просто град Курск или придвижването по местностите на север, юг и изток, а именно това, което никога не се отразява на схемите и картите – безпощадната разправа над руснаците и в това се заключва същността на германския план: да се удари, пребие, разсее, убие и превземе“.

Описвайки по-нататъшните планове на Хитлер, той обобщава: „Това не е само руската съдба, която трябва да се реши при Курск, а съдбата на самата война.“

Превод: Поглед.инфо