Във всичко това има дълбока логика. Основното е не само декорирането на историческите образи с напълно актуална тематика, колкото преминали сложни, ешелонирани филтри на съгласувания и разрешения на дълбоко интуитивен избор от много варианти. Макар и окончателният довод в ползата на едно или друго решение да остават тайна. Квинтесенцията и пълнотата на историческата истина рядко съвпадат.
Да си спомним за шедьовъра във Велики Новговор – паметникът на Хилядолетието на Русия: сред повече от стотината велики лица от историята на страната не попадна Иван Грозни. Политическите приоритети и смисли при Петър Велики не благоприятстват появата на барелефа на неговия далечен предшественик от друга династия. А и в наше време около тази фигура се води остра политическа полемика. „Войната с паметниците“ обхвана много страни в Европа и САЩ. При всеки случай това е белег на политическата и идеологическа конюнктура, а и не сам. Издигането и срутването на паметници предшества и съпровожда социалните сътресения, подхранва тенденции и сили, установява нови парадигми.
Нещо подобно се случва и в науката. П.А. Сорокин дори посвещава на тази тема книгата „Амнезията и новите Колумбовци“. Жертви на извънредни амбиции, невежество, „култ към успеха“, „нарцистичен комплекс и вездесъщи социални сили на съперничество“ създават своите групови култури. И работата не е, че това позволява да се продават „старите интелектуални стоки като нови“ на доверчивата публика: „амнезията и заблудите на новите първооткриватели означават подкопаване на историческия ръст на социологията и сродните дисциплини, зачеркват значителна част от знанията, натрупания опит и изследването на много поколения наблюдатели и мислители. Значителна част от творческата и познавателна енергия така се губят напразно“. С появата на световната мрежа обстановката не стана по-добра, много патологии придобиха още по-коварен характер, нежели от времето, когато действа решението за „разстрела на П. Сорокин, ако се появи в пределите на СССР“.
Но не това е най-важното. Както произволното цитиране, груповото мислене в науката, клановете в политиката, така и паметниците създават доминанти на смисъла и критерии за оценки, предопределящи потока действия и техните правила.
Нека си спомним например финансовите реформи на Петър Велики. Те са вдъхновени от редица мотиви, включително такива „никой да не плаща за излишни доходи“, но и „над всички да зари една цел: как да постигне възможно повече и да изпраща пари за погасяване на все по-увеличаващите се неотложни нужди“, особено предвид, че „парите са артерия на войната“. Две финансови обстоятелства застигат Петър Първи след победата над шведите – бюджетен дефицит и спад на населението, плащащо данъци.
Системата от данъци и такси, съпровождащи едва ли не всяка крачка на поданици става в хода на преобразуванията несправедлива и неизгодна в много отношения, включително „голяма обърканост и раздробеност“ на финансовото управление, „хаотичната отчетност“, остарелите данни от преписите и бягството на богатите хора далеч от контрол. Правителството или сменя реда на облагането или увеличава размерите и количеството на самите податели, дори „разваля монетите“. Но нуждата от пари се увеличава.
Бюджетният дефицит през 1710 година е половин милион рубли при очакван доход от 3,3 млн. Невъзможно е да се покрие със заеми – „победителят при Полтава няма никакъв кредит“ и се слави с „безцеремонност по отношение към собствеността на частните лица“. Остава единствено пътят на новите данъци. Но „платежните сили на населението са напрегнати до крайност“. Освен това преписът на населението показва намаляване на платежоспособното население. Кълбо от проблеми – трън на всеки ръб.
„Отново се изправя зашеметяващия със своята безизходност въпрос какво да се прави?“.
Кръщават на Петър проекти, „мемориали“, „препозиции“. Той „винаги с желание приемаше такива проекти и сам ги четеше, веднага намирайки интелигентен проектор, който представи разумна мисъл, подходящо място за него и изпрати неуспешния проектор да му каже, че в бъдеще няма да „лъже с глупости“ . Проведени са преобразувания, които се отнасят до системата на управление, съда, стопанството, данъците, системата за отчет. Едва в резултат на проверката на достоверността на преписите и уточнението на данните броят на данъкоплатците скача двойно. През 1724 година доходите превишават номинално 8,6 милиона рубли, практически тройно. Но рублата става по-евтина. Разходите скачат. Недоволството на народа и неговото бреме – също. „Платежните сили на населението“ са просто изтощени.
Никакви мерки, нито при Петър Велики, нито при новите правителство не успяват радикално да променят структурните дисбаланси. Безкрайните административни „реформи“, „утайката на държавните подавания на едри и малки чинове“, „обширната преписка“. При наложилото се устройство на финансовото управление нещо не остава, освен „да се изпълняват многобройните разпоредби и да се делят резолюциите на множество доклади, доноси и молби. А как да се подобрят разорените стопанство и финанси на страната и да се повиши благосъстоянието на поданиците… никак не се мисли“.
Петър не успява да поведе гражданските дела до желаните резултати. Както и финансовото, така и съдебното управление все повече и повече ще опростяват за удобство на бюрокрацията, оставайки в ръцете на „воеводите“, чак до Екатерина Велика…
... По някаква причина нашата памет е склонна да изтръгне от най-сложните исторически процеси нещо, което изглеждаше за момент важно. Разбира се, първият президент на Русия съвсем не е това, което е имал предвид тук, след като е дал съгласието си за увековечаването на Петър Велики в неговата резиденция в Кремъл.
