/Поглед.инфо/ Историята на ноемврийските празници в съвременната история на Русия е разнообразна.
За последен път седми ноември се чества на държавно ниво през 1990 г. На следващата година вече не е така тогава честването на революционната годишнина (още повече - началото на новата ера в историята на човечеството) стана напълно без значение. В същото време 7 и 8 ноември продължиха да бъдат почивни дни - нещо като "песен без думи".
Безумното състояние продължи 15 години, докато на 27 декември 2004 г. беше приет закон, с който 4 ноември стана Ден на народното единство - в памет на прочистването на Москва през 1612 г. от нашествието. Седми ноември беше премахнат. Така вече през 2005 г. беше отбелязан нов ден - и оттогава са изминали 17 години.
Но дори вече напълно конституираният нов празник се отличава с еволюционна неяснота. Неговите критици, от комунисти до либерали, подчертават, че събитията от Смутното време са напълно неуместна и неразбираема археология. И то с явно монархически оттенък. Който е еднакво чужд и неприятен и за комунисти, и за либерали.
Въпреки че фактът, че ръката на Всевишния спасява отечеството, е толкова важен, че може да се разбере - дори след четири века. Подвигът на Орлеанската дева, която спасява Франция, е вече на шест века, а чудодейното вдигане на английската обсада от Орлеан все още остава най-великото събитие в историята на страната.
Същото и при нас. Към 1612 г. Рус е обгорено пепелище, през което бродят орди. Преодоляването на Смутното време с големи народни усилия заслужава да остане в паметта на народа, докато Русия изобщо съществува.
Но благодарната памет от 1612 г. има два компонента - вътрешен и външен. Вътрешният е просто единството на народа, внезапно идващо от нищото и преодоляващо цялата ужасна (и огромна) инерция на разложението. Представители на тази инерция са както крадецът Гришка Отрепиев, така и онези широки народни маси, които “отидоха при самозванеца, проклинайки Борис и излязоха от огън в огън”, така и почти напълно провалената висша класа, символизирана от печално известните седем боляри. Русия ще бъде вечно благодарна на гражданина Минин и княз Пожарски, които успяват да отклонят руската земя от крайния път към пропастта.
Но има и външен компонент. Кой храни и издържа самозванеца? Чии войски влизат с него в Москва? Кой обсажда Троице-Сергиевата лавра? Кой се отдава на човекоядство в Кремъл? Кой изпраща войски да превземат костромския Ипатиевски манастир, където се намира новоизбраният цар Михаил Романов? Стигат ни, разбира се, и собствените разбойници, братята украинци (думата "запорожец" през 1612 г. означава изнасилвач и разбойник), но чии чужди банди крачат през Русия подобно на татарите?
Това е добре известно през XVII век - споменато е в аналите. Същото е известно и през XIX век по време на самодържието , православието и народността. В операта “Живот за царя”, в полския акт, рицарите пеят между балните танци:
“Храбро воюваме с надменна Москва:
Ходим навсякъде широко със гръм!
Смазахме с крак упоритите московци
И така московците възрахме навеки!
Как смее да се съпротивява тази държава,
Над която виси нашата бойна слава,
Като меч Дамоклев, за мъст се готвещ!”
Но дори и днес, ако Дуда и Моравецки се сетят да устроят бал във Варшава, гостите ще повтарят дума по дума либретото на барон Е. Ф. Росен и няма да има нужда да пренаписват нищо.
Един век след петербургската премиера либретото е пренаписано от С. М. Городецки, темата за спасението на царя е напълно изчистена, операта се казва „Иван Сусанин“, но и в нея са изобразени полските бойци на бала на крал Сигизмунд:
“Към севера далечен ще насочим всички сили,
Ще палим ний градове, ще палим ний села!”
Може би единственият период от време, когато съседната страна се явява на руснаците в по-благоприятна светлина, са 60-70-те години на ХХ век. Полско кино („Пепел и диамант“, както и историческите филми, в които обаче се избягват болезнените теми от общото минало), полонофилските песни на Окуджава:
“Протритите костюми ни седят прилично
И плачат нашите сестри, както Ярославна,
Когато под крясъка на акордеона си тръгваме по навик
Борейки се за свобода на своите седемнадесет години."
Но веднага след като съветската империя се разпада, руско-полските отношения бързо започват да се развиват към обичайното състояние на равновесна омраза. До сегашния премиер Моравецки, който смело се бори срещу „упоритата Москва“ – днес и всеки ден.
Силата на традицията е толкова голяма, че във Варшава днес, 4 ноември - датата е добре избрана - се открива конгрес, на който емигрантите, водени от сегашния жител на Киев И. В. Пономарьов, ще разработят средства за по-нататъшна въоръжена борба срещу " московчани“. Точно както при крал Сигизмунд.
Въпреки че същият смел Пономарьов може да си спомни и церемонията по погребението на Лъжедмитрий I:
“С останалата пепел напълниха топ
Гръмнаха към земята полска.
Останалите самозванци да изпитат страх,
Вятърът понесе на Отрепиев праха”.
По принцип темата за полските панове не трябва да надделява в дискусиите за значението на 4 ноември за миналото и настоящето. По-важно е да си спомним великодушните руснаци, които успяват да преодолеят привидно необратимото разлагане на руската земя. А полските панове са само външна проекция на това пагубно разложение.
Но докато полските рицари са в сегашното си състояние на изключително високомерие, трудно е да се избегнат неконтролираните асоциации, когато се разглежда темата "Руснаците през 1612 г.".
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com