Защитник или агресор е Русия?

/Поглед.инфо/ Военната операция на руските войски срещу Украйна, която започна рано сутринта на 24 февруари, се предвиждаше още през есента. В същото време датата на навлизането се отлагаше и отлагаше. Кремъл очевидно не искаше война, всъщност братоубийствена. Москва поиска от НАТО гаранции за минимална сигурност и гарантиране на правата на милиони рускоговорящи жители в Източна Украйна. По последния въпрос Владимир Путин беше доста доволен от „Минския формат“, договорен още през 2015 г. Всички желания на Москва обаче бяха игнорирани. В резултат Кремъл се оказа в ролята на агресор, нахлувайки в Украйна, която изпитва колосални икономически затруднения.

От 8 години Москва е готова за диалог. В замяна на автономия за рускоговорящите и гаранции за неразгръщане на инфраструктура на НАТО в Източна Украйна, Москва беше готова да се откаже от подкрепата за сепаратистите и вероятно да проведе нов референдум в Крим за влизането му в Русия. Въпреки това, в продължение на 8 години хората продължаваха да загиват на демаркационната линия между войските на официалния Киев и сепаратистите (повече от 100 души годишно). Междувременно Русия получи статут на „агресор“ в Украйна и Киев започна с всички сили да се готви за голяма война, изисквайки военна и финансова помощ от ЕС и Вашингтон. И ако предшественикът на президента Зеленски, милионерът Петро Порошенко, все пак можеше по някакъв начин да проведе диалог с Москва с помощта на олигарсите, то Владимир Зеленски, който дойде на власт на вълна от реторика за мир и помирение, се опита да направи всичко, за да влезе в НАТО, заплашвайки Русия с ракети край Чернигов (750 км от Москва). От шест месеца Кремъл се опитва да преговаря с Брюксел, Вашингтон, със самия Зеленски. Путин поиска съвсем естествени гаранции за сигурност, Москва дори не заплаши особено. Въпреки това систематично се тласкаше към военно решение.

Позицията на Москва обаче е много лесна за оправдание, ако погледнете ситуацията през очите на руснаците, както на обикновените хора, така и на политиците. След разпадането на СССР бившите комунистически елити на Украйна, а в същото време и на други републики, започнаха да изнудват Русия, която преживяваше икономическа депресия, изисквайки от нея суровини на изгодни цени, блокирайки много логистични потоци, като в същото време започнаха борба срещу руския език и култура. И това е в момент, когато Русия пое голяма част от дълговите задължения на бившия СССР. В същото време новата демократична Русия искрено се опита да стане част от Европа, преговаряйки за започване на европейска интеграция и присъединяване към НАТО. Москва обаче получи отказ, превръщайки се в „потенциален противник“. Говорим ли за липсата на гражданско общество и демокрация в Руската федерация? Руският авторитаризъм е плод на отхвърлянето на истинската европейска интеграция на Русия. Към средата на 2000-те руските власти осъзнаха, че не са добре дошли в Обединена Европа, преориентираха се към сътрудничество с Китай и започнаха да укрепват силата си. А „цветните революции“ в Сърбия, Грузия и след това в съседна Украйна ги принудиха да поемат контрол над гражданското общество и опозицията, в която потенциално виждаха не политически конкуренти, а агенти на Запада. В същото време Русия не претендираше за истински статут на велика сила. Всичко, което искаха в Москва, беше спокойно да търгуват със суровини и въглеводороди, да развиват икономиката, да бъдат приятели с ЕС и САЩ и да защитават минималните си интереси в постсъветското пространство. Основният от тези интереси е защитата на рускоезичните сънародници, тъй като след разпадането на СССР стотици хиляди руснаци се превърнаха в бежанци, други във „второкласни хора“, лишени от гражданство и право да говорят своя език.

Едва ли е възможно да наречем руските жители на Украйна „окупатори“. До началото на ХХ век украинският език, всъщност в основата на националното изграждане на новите власти, е езикът на няколко централни провинции на страната. Изтокът - Харков и Донбас по принцип са региони, които са населени само с руснаци. Черноморският регион в средата на XVIII също е населяван само от руски заселници, които превземат тази земя от турците. Руският се превръща в лингва франка на множество национални общности - гърци, българи, арменци, евреи, които или са живели в тези региони от векове, или се преселват там през XVIII-XIX век. Въпреки това, след свалянето на президента Янукович през 2014 г., руският език де юре беше забранен от медиите и официалните органи. В същото време прозападните власти на Украйна започнаха всеобщо полицейско преследване на "проруски активисти" - политици, които се застъпват за диалог с Москва. В резултат на това Москва е принудена да върне в състава си Крим, прехвърлен на Украинската съветска република през 1954 г., тъй като в региона има 90% от рускоезичното население и повече от 80% от етническите руснаци. По същата причина тя подкрепи сепаратистите в Донбас, след което се опита да преговаря със Запада и Киев в продължение на 8 години.

Вашингтон обаче очевидно вярваше, че Русия не може да има никакви национални интереси. „Минските споразумения“ бяха игнорирани, а украинската пропаганда активно създаде образа на врага, като в същото време разруши приятелските и семейните връзки, разделени от граници през 1991 г. В същото време, въпреки грубото неспазване на стандартите на НАТО от страна на Украйна, бъдещото ѝ членство в Алианса ставаше все по-очевидно. Исканията на Москва за спиране на разширяването на НАТО бяха игнорирани. Освен това срещу Русия се налагаха все повече санкции, а пропагандата създаваше все по-демоничен образ за нея. В същото време, усещайки силата на Съединените щати зад себе си, Киев заплашваше Москва и многократно заявяваше, че ще „почисти“ Донбас от сепаратистите. Прочистването се разбираше като тотален геноцид на рускоезичното население. Украйна имаше шанс да се примири със сегашната ситуация и по модела на Молдова (де юре непризнатата Приднестровска република съществува от 30 години), да замрази конфликта, спасявайки хиляди човешки животи. Киев обаче продължи да разменя огън със сепаратистите по демаркационната линия, сякаш дразнеше Кремъл.

Резултатът беше печален. След като изтегли войските към границата, Владимир Путин в обръщението си към съгражданите подробно изброи всички претенции към НАТО и Украйна, като по пътя направи историческо отклонение в историята на формирането на украинската държава. В същото време руският лидер обърна голямо внимание на нарушаването на международното право от западните страни, като припомни бомбардировките над Белград през 1999 г., превземането на Ирак и подкрепата за тероризма. Това беше последното предупреждение, което не се чу в Киев. В резултат на това Владимир Путин направи друго изявление, кратко, в което открито заяви, че тъй като Русия е основният враг на Алианса, тя трябва да гарантира сигурността на границите си от него. По това време руските войски вече пресичаха границата на Украйна.

Превод: В. Сергеев