/Поглед.инфо/ Информация за размисъл

Ладислав Фарго (разузнавач, историк, писател): Разузнавателните служби са оказвали и оказват много по-голямо влияние върху хода на историята, отколкото политиците и военните. Зад всяко голямо събитие, зад всеки държавен деятел, причастен към тия събития, стоят разузнавачи, но авторите на научни хроники - било от високомерие, било от некомпетентност или недобросъвестност - игнорират техния принос и не споменават дори имената им. Дори политиците, генералите и дипломатите, на които разузнавачите са оказвали неоценима помощ, обикновено ги премълчават в мемоарите си…

Питал съм Борис Афанасиев, за когото е този разказ, не е ли несправедливо всичко това? Той, литераторът, един от основателите на списание „Факел”, отговори с думите на Омар Хаям:

Ти  пренебрегнат си и без награда. Забрави.

А дните отминават. Пак забрави…

Небрежно вее вятърът: Жизнената книга

отгръща на неудачна страница… може би.

За всички, които ще се хванат да оспорват написаното по-долу – искам да припомня, че има закони в разузнаването:

Първият от тях е: всяка истина в разузнаването, е предпоследна;

Вторият е: нищо не е така, както изглежда.

А ето и думите на Рудолф Абел (Уйлям Хенрикович Фишер):

„Разузнаването не е увеселителна разходка в чужбина, не е низ от приключения, а труд, изискващ огромни усилия и напрежение, упоритост, воля и издръжливост, сериозни знания и голямо майсторство“.

Брежнев е разочарован

През 1974 г. генералният секретар на КПСС Леонид Илич Брежнев, като един от милионите зрители на сериала „Седемнадесет мига от пролетта”, е възхитен от безстрашния, интелигентен и красив съветски разузнавач Щирлиц. Той извиква при себе си шефа на КГБ Юрий Андропов и изразява категоричното си желание да бъде незабавно издирен героят-разузнавач и да бъде награден с най-високото държавно отличие на СССР.

Андропов обяснява, че Щирлиц е роден от авторовото въображение. Брежнев е разочарован. Тъжно поклаща глава и казва: „Жалко!”…

Не ни е известно дали от неосведоменост или от недобросъвестност Андропов е премълчал, че завладяващият образ на Щирлиц е имал действителен прототип, и че той е българин. В резултат, Борис Афанасиевич се разминава с възможността да стане носител на най-високото държавно отличие на Съветския съюз. Той бе кавалер на ордените „Червено знаме“, „Отечествена война“ - първа степен, „Червена звезда“, Почетен знак, както и „Народна република България” - първа степен. Освен това бе и заслужил деятел на културата на РСФСР.

Кой?

Руският писател и мой добър приятел, родом в Молдова - Алексей Казаков - в бестселъра си„Шпионаж и писатели”, е отделил цели 20 страници на въпроса, който е занимавал мнозина: Кой е прототипът на Щирлиц? На съветския разузнавач, както той бе представен на милионите хора, които гледаха и гледат забележителния филм „17 мига от пролетта“ и обявеният за прототип на Щирлиц съветски разузнавач Максим Исаев?

Андрей Казаков бе изчел огромна литература по въпроса и въпреки това нямаше своя задоволителен отговор кой е бил онзи разузнавач, който се е добрал до върха на нацистката вертикала. Юлиан Семьонов - създателят на литературния образ на супергероя Щирлиц, винаги е отговарял с неохота на поставения му в този смисъл въпрос. Най-смисленият негов отговор е бил: „Ако писателят добре познава работата на разузнавачите, които изнесоха на гърба си Втората световна война, героят който ще създадат, макар и измислен и събирателен, ще бъде жив и конкретен“.

Красиво, но не удовлетворява. Веднъж в разговор с Алексей му подхвърлих: „Не си ли си задавал въпроса, защо Юлиан Семьонов бе толкова голям приятел на България?“

Освен в мои публикации и в „Шпионаж и писатели” на Казаков, има още няколко реда в една книга на журналиста от сп. „Огонек” Юрий Корнилов, който споменава за разговор с уважавания в Русия български писател Богомил Райнов, състоял се в страната, в която„Карлсон живее на покрива“. Там той споделил с него, че сред прототиповете, които Юлиан Семьонов използвал за образа на Максим Исаев – Щирлиц, е и българинът Борис Афанасиев. Черти от неговия характер сам той използвал в образа на Емил Боев, героят на знаменитата му книга „Господин Никой“.

Един необяснен подвиг

Курската битка е най-решаващата в хода на Втората световна война. Алфред Йодъл, началник на Оперативното командване на Вермахта, прави следното признание пред съда в Нюрнберг: „Сталин получи документите за нашето настъпление при Курск, много, много по-рано, отколкото тези планове се оказаха на бюрото ми. По-рано дори и от прочитането им от фюрера…”

Ще добавя още, че заедно с тия документи по операцията „Цитадела”, Кремъл получава и чертежите, и техническите характеристики на новия германски танк-чудо „Пантера”.Единствено, което и досега се знае е, че тия секретни и най-строго охранявани документи, са предадени на агент с псевдоним „Вертер”. В печата се появиха несъстоятелни публикации, че това бил личният фотограф на Хитлер - Хенрих Хофман - човекът, който през 1929 г. запознава фюрера със 17-годишната Ева Браун.

Любителите на сензации видяха в образа на Щирлиц сътрудника на Гестапо Вили Леман. Той наистина е бил вербуван от ГПУ през 1920 г., но след като през 1942 г. немското разузнаване разбива някои от съветските шифри, Леман е разкрит и разстрелян. Не, не е той. Валтер Шеленберг в спомените си дори стига дотам да сочи като съветски шпионин самия началник на Гестапо – Хайнрих Мюлер, но и това не е сериозно. Шефът на разузнаването на ГФР Райнхард Гелен прави  фантастичното предположение, че за съветското разузнаване работил самият Мартин Борман, вторият човек в национал-социалистическата партия след Хитлер. Синът на Борман обаче опровергава: „Това е чиста глупост. Гелен е лакей на американците и приказва простотии, за да трупа актив. Баща ми вярваше в Хитлер, за него той беше Бог. Три седмици преди падането на Берлин той ми каза, че Германия ще удържи победа, че един дори умиращ лъв може да нанесе с лапа смъртоносен удар…”

Сега вече сме близо до отговора. „Вертер” е човек от най-близкото обкръжение на Мартин Борман. Само такъв човек би могъл да има достъп до тайните на операция „Цитадела”. Кой е той?

Човекът на Борман

В епохалното си изследване „Външното разузнаване на Русия”, основано на архивни документи, А. Колпадики и Д. Прохоров пишат: „През  юни  1942  година   Борис  Афанасиев пристига  в  Берлин,  за   да възстанови (курсивът мой – Б. Ц.) полезни за разузнаването връзки в това число и задача да се добере до райхслайтера на НСДАП Мартин Борман”.

По този повод Алексей Казаков пише: „Да възстанови” – значи вече е имал връзка с Борман!…

Мартин Борман и българската връзка

Когато през 1930 г. Борман е все още никому неизвестен редови функционер на националсоциалистическата партия, той живее край Виена в един пансион, принадлежащ на фрау Бехщайн. Тогава там живее и студентът по философия Борис Афанасиев. Живее под прикритие, с турски паспорт. Оттогава са и първите характеристики, които получават в ОГПУ за Мартин Борман  (ОПУ - 1923-1934, НКВД - 1934-41, НКГБ – след 1941).

През 1930 г. Борман се жени за Герда Бух, идейна привърженичка на националсоциализма, дъщеря на висшия партиен съдия Валтер Бух. На сватбата кумува самият Адолф Хитлер. Като близък познат от пансиона е поканен и Борис Афанасиев. Той ще присъства и на кръщенето на сина на Борман, на което кръстник ще бъде пак Адолф Хитлер…

За съжаление тази връзка навремето не е оценена подобаващо от ОГПУ. На Афанасиев са възложени други задачи, също важни – проникване в Белогвардейския център в Париж, отвличането на генералите Кутепов и Евгений Милер, връзка с атентаторите в Марсилия и други.

Пропуснатият шанс

По-късно в НКВД решават, че възможността да се проникне близо до втория човек в Райха, е реална и важна, но това става само броени дни преди нападението на Германия над СССР. Борис Афанасиев получава задачата да се добере до Борман. През 1941 година той не успява да извърши това.

През 70-те години на миналия век Кирил Ковалджи, отговорен редактор на списание„Советская литература” на френски език, в своите „литературни бележки”, разказва за Борис Афанасиев, който по това време е заместник главен редактор на списанието: „Борис Афанасиев беше работохолик. Обичаше изящните обувки и нескафе с каймак. Понякога разказваше невероятни истории…”

Веднъж Ковалджи отваря дума за Мартин Борман. И Афанасиев, между другото, подхвърля:„Ааа, Борман, дето умря в Кострома!” Но не продължил и не развил мисълта си. Отклонил темата… Според Ковалджи това било просто желание Борис Афанасиев да подчертае, както и друг път го е правил, че не е случаен човек, че владее много тайни, и много информация…

В моето познанство с Борис Афанасиев разбрах, че това не беше онова, за което пише Ковалджи. Това си беше похват на бай Борис. Той беше приказлив човек, обичаше да разказва, но никога докрай. И никога в пряк текст не обясняваше невероятните си истории. Оставяше слушателя сам да си прави изводите или да разчита подтекста…

След обнародването на книгата на Ковалджи, неочаквано журналисти от „Московский комсомолец” откриха във Веденското гробище в Москва, надгробна плоча, на която с готически шрифт бе издълбано името MARTIN BORMAN 1900-1973. Публикувана бе и снимка на плочата. Това се превърна в голяма сензация. Когато след публикациите специална комисия отива в гробището, не намира плочата. Тя изчезнала така загадъчно, както неочаквано и изненадващо бе открита във Веденското гробище. В духа на бай Борис Афанасиев няма да доразказваме историята. Ще оставим читателя сам да направи своите заключения… Вместо това предлагаме

Отклонение за размисъл

Борис Афанасиев е роден като Борис Манолов Атанасов на 15 юли 1902 г. в гр. Лом. Вече знаем, че е бил прототип на майор Деянов от първия епизод на сериала „На всеки километър”. И никак не е случайно, че първият епизод започва със събития в гр. Лом.

Баща му е бил прошенописец в общината, но умира, когато Борис е на 6 години. За да изхранва петте си деца, майката започва да пере и готви в дома на един адвокат. Помага й Борис, от малък. Работи отначало в чужди лозя, а после и в тухларната в града. Като ученик в гимназията и педагогическото училище, учител му е бил Тодор Павлов. В лозята Борис укривал по-големия си брат Атанас, който ще емигрира в Съветска Русия след Септемврийското въстание. Там ще стане авиатор. Като летец ще участва във войната. След 9 септември се завръща в България, стига до звание генерал-лейтенант, заема и длъжността зам.-министър на Народната отбрана.

Самият Борис ще замине с партийно поръчение за Съветска Русия през 1922 г., с документи на войник на барон Врангел - казак с рубашка, с колан и казашки калпак! Ще бъде привлечен в органите на ГПУ като скромен студент по философия. С турски паспорт ще бъде изпратен във Виена, по онова време център на международния шпионаж. Ще се настани в пансиона на бившата съпруга на наследника на световноизвестната фирма за пиана и рояли „Бехщайн”. За този период Борис Афанасиев споделя:

„Трябваше да бъда артист, но не можех да разчитам на аплодисменти. А и артистът ако сгреши на сцената, не може да има последствия, каквито би имала грешката на разузнавача…  Фрау Бехщайн беше властна жена, имаше наследствени имения и в Австрия, и в Германия. Беше много информирана за всичко, което ставаше в Австрия и в Германия. Освен това майката на мъжа ù имаше замъци и вили, които беше предоставила на видни хитлеристи. Самата тя бе безкрайно активна и имаше достъп до най-секретни документи на набиращата скорост национал-социалистическа партия. В добавка другарувах с Мартин Борман, също квартирант на фрау Бехщайн. За съжаление, ръководството на ГПУ не оцени както трябва всички тези  възможности… Получих задача да замина за Париж като млад литературовед, да усъвършенствам френския си и да защитя докторат в Сорбоната. Документите ми бяха на чешки емигрант, живеещ в Канада… Изпълних и двете задачи, като същевременно живеех и втори живот – като казашки офицер в леговището на Бялата емиграция в Париж...“

Свръхсекретно и до днес

Само по оскъдни данни от изследванията на биографа на тайните служби Колпадики, Афанасиев участва активно в разгромяването на центъра на троцкистите в Париж. И до днес не е известно в детайли как Москва успява да изземе целия архив на Лев Давидович Троцки, заедно с документите на Четвъртия интернационал. Върхът на разузнаваческото изкуство на съветските агенти, е доставянето на бюрото на Сталин на всички адреси и лица на троцкистки шпиони в СССР. По този повод Алексей Казаков пише: „Е, какъв по-добър подарък за Сталин, а!“

При всичко това в Борис Афанасиев не е преставал на живее човекът с душа, човекът  от кръв и плът. В разузнаването има закон: първо да умрат чувствата!… Но този закон истинският разузнавач се стреми никога да не изпълнява…

Жак Натан, 1936 г., Париж: „Веднъж бях изненадан на улицата. Една луксозна кола внезапно спря и от нея излезе млад представителен мъж. Приближи до мен и любезно заговори на български…Чак сега познах в него приятеля ми от Москва Борис Афанасиев. Той тогава дружеше и с Благой Попов. Качи ме в колата, заведе ме в луксозен магазин, купи ми хубави дрехи… После прекарахме целия ден в разговори“…

Борис Афанасиев: „Разбира се това беше противопоказано за разузнавача. Крайно рискована постъпка. Но не можах да издържа на изкушението да помогна на сънародник…, на приятел.“

Класика в Париж

И до днес в големите шпионски централи изучават отвличанията на белите генерали Кутепов и Евгений Милер като класика в изкуството на разузнаването. Кутепов е отвлечен като до генерала спира полицейска кола и от колата излизат двама френски полицаи, които го поканват да посети префектурата. Спокоен, генералът влиза, упоен е и е откаран на пристанището. Дозата приспивателно обаче е била  прекалено голяма. Не пристига жив в Одеса. Взети са мерки това да не се повтори при втория по важност след Кутепов белогвардейски генерал Евгений Милер.

Борис Афанасиев: „Написах писмо на бланка на германска организация в Париж, като канех от името на Генералния щаб на Вермахта Милер на среща с генерали от Щаба. Той тръгна като взе със себе си най-близкия си помощник. Това бях аз. Много по-късно разбрах, че съм надценил себе си и съм подценил генерала. Преди да тръгне с мен той написал писмо, в което обяснява: „Отивам на среща с представители на Генералния щаб на Хитлер заедно с моя помощник… Помощникът - казашки офицер преминал огън и вода… Ако не се върна след осем часа, значи нещо се е случило с мен. Вземайте мерки!“ Оставя го на бюрото. На дежурния офицер казва, че ако не се върне след 8 часа да отворят писмото, оставено в кабинета му. Минават 8 часа, писмото е отворено, бие се тревога. Още щом ме извикаха в щаба разбрах, че нещо не е вред. Прочетоха писмото на Милер. Запазих самообладание. Казах че бяхме заедно при германците, обсъдихме важни въпроси, които сам генерал Милер ще им предаде, че сме се разделили след срещата и толкова… Поехме към Сюрте женерал - френското контраразузнаване. Излезли веднъж на улицата, отклоних вниманието им, метнах се в колата наблизо и офейках… В същото време генерал Милер, по мой план, приспан, облечен в униформа на заместник капитан на съветски кораб, влачен от моряци като препил, е качен на кораба без да се прави проверка от френските власти, присмивайки се  на кьор кютук пияния руснак…“

Този похват е използван от израелските разузнавачи, отвлекли Адолф Айхман през 1960 г., за да го качат безпрепятствено на самолет, с който го отвличат от Аржентина…

Когато белогвардейците в Сюрте женерал се оплакват какво е станало, в щаба им се присмиват: „Ами в ръцете ви беше човекът, който знаеше къде е Милер, изпуснахте го, а искате ние да знаем“…

На журналистите с любов

Борис Афанасиев: „Прибрах се в хотел „Лютеция” и взех вестници. Всички бяха изпълнени с информация за атентата в Марсилия – убийството на сръбския крал Александър и Луи Барту – министър на външните работи на Франция. Светкавична работа. И пълни подробности. До ден днешен съм благодарен на френските журналисти: там бяха написали дори номерата на паспортите на терористите – чехи с канадски паспорти, серия, номера… три паспорта. Изтръпнах - моят паспорт на канадец с чешки произход бе от същата серия с поредния номер. Отчайваща грешка на бюрократите в НКВД. Но нямаше време да се умува. Пред хотела видях вече агенти на Сюрте женерал. Имах разбира се и други документи. Поех веднага за Москва, като планирах: Копенхаген, Стокхолм, Хелзинки… В Малмьо видях преследвачите си. Лачени обувки, редингот, черни бомбета… разглеждат снимки - явно моите… На гарата започнаха проверки на паспорти, сравнения със снимки… Във влака пътуваше с мен една дама. Поприказвахме си, поканих я да пием кафе, тръгнахме като на слизане от обкръжения от всички страни влак подвикнах на полицаите: проверете ни де, дамата настоява да пием по кафе… Полицаите взеха документите ми, вгледаха се в лицето ми, усмихнах се всепрощаващо, кимнаха ми да вървим към кафето… После като седнахме, жената ме попита: ”Кого търсят?”, отвърнах „Мен!” Тя се разсмя от все сърце…

Зрителите на сериала „На всеки километър” вероятно ще си спомнят, че сценаристът Георги Марков, е използвал този случай в един от епизодите …

(следва)