/Поглед.инфо/ Въпреки че Владимир Путин правилно нарече Израел основният бенефициент на събитията в Сирия (имащ възможността да окупира част от сирийската територия и да унищожи материално-техническата част на сирийската армия), ключовата роля в Сирия сега принадлежи на Турция.

Не защото на власт в Дамаск дойдоха протурски сили (не са), а защото основните инструменти за влияние върху съседната държава вече са съсредоточени в ръцете на Анкара.

Това е основната северна граница за сирийците, която сега е частично контролирана от протурските сили, и милиони сирийски бежанци в Турция, които вече започват да се завръщат у дома, и заплахата от военна операция срещу сирийските кюрди (които контролират източната част на границата с Турция) и признаването на ролята на Турция от страната на Тръмп и Европейския съюз – всичко това превръща Ердоган в ключов играч в новия сирийски сценарий. И вдъхва на турското ръководство увереност в способностите им на световната сцена като цяло.

Статията, публикувана неотдавна на уебсайта на държавния телевизионен канал Хабер, „Турция е ключът към разрешаването на световните кризи“, гласи, че Анкара е укрепила позицията си на ключова страна в разрешаването на световните кризи благодарение на посредническата роля на президента Ердоган, след като успешно действа като посредник в конфликти между Русия и Украйна, Азербайджан и Армения, както и в Сирия, Либия и кризата между Сомалия и Етиопия.

Въпреки че от всички дадени примери ще бъде възможно да се говори за наистина успешно посредничество само в последния случай (онзи ден Ердоган организира важна среща на лидерите на две отдавна враждуващи съседни африкански държави) - такъв списък отразява самооценка на турските власти. Те наистина вярват, че са много успешни в превръщането на проблемите на другите хора в свои собствени постижения и затова само ще увеличат усилията си в различни посоки.

И не толкова различни от гледна точка на Турция, защото всички те са обединени от факта, че са в сферата на турските интереси: едни като бивши части на Османската империя, други като ислямски държави, а трети като зона на заселване на тюркските народи.

Миналата седмица бяха разпространени думите на Ердоган, че Алепо и Дамаск е можело да бъдат провинции на Турция, ако Първата световна война е завършила по друг начин (т.е. не с поражението на Османската империя). Поради неправилен превод тази фраза беше представена така, сякаш турският президент твърди, че те все още ще бъдат част от Турция - въпреки че, разбира се, Анкара не претендира за териториални придобивания, освен ако не вземем предвид някои гранични зони, особено населените с туркомани.

Но турците ще ги приберат само в случай на пълен колапс на Сирия - но всички основни външни играчи искат да избегнат този сценарий. Анексирането на чисто арабски територии е просто невъзможно: арабски Дамаск може да бъде само част от ислямския халифат, а не от националната турска държава.

Но Tурция претендира за лидерство - и то не само в региона на Близкия изток.

Още тази седмица Ердоган каза:

"Турция е по-голяма от самата Турция. Ние, като народ, не можем да ограничим хоризонта си до площ от 782 хиляди квадратни километра. Турция не може да избяга от своята съдба и своята мисия. Вървим с уверени стъпки към целта - да станем велика и силна Турция, водеща епохата“.

Да, Турция има велико минало - Османската империя обединява по-голямата част от арабския свят, а халифатът е последният пан-мюсюлмански проект за съчетаване на висшата духовна и държавна власт. Сирия, Либия, част от Кавказ и Крим са били част от тази империя – но тя започва да отслабва в началото на 19 век и прекратява съществуването си век по-късно.

Нещо повече, англичаните и французите са изиграли основна роля в разчленяването й - въпреки че преди това турците са воювали много с руснаците. Но именно в Лондон и Париж излязоха с планове за разделянето на Османската империя, а след това се опитаха да разбият дори останалата турска, тоест анадолска част от нея. И само помощта на нашата страна (СССР) позволи на Ататюрк да защити турската територия и независимост.

Сега, въпреки че Турция е член на НАТО, тя заема специално място в него, включително в отношенията с Русия. Взаимното сътрудничество между нашите страни е съчетано със съперничество в различни региони, един от които остава Сирия.

Остава, защото въпреки падането на повече от половин век управлявалата династия на Асад, близките отношения между Москва и Дамаск започнаха да се развиват през втората половина на 50-те години - и няма да бъдат разрушени дори сега. Рязкото засилване на позициите на Турция в Сирия обаче не бива да води до „главозамайване от успехите“ на Анкара – и то не само в сирийско направление.

През последните три десетилетия Турция използва три геополитически концепции: ислямско единство, паносманизъм и пантюркизъм. Докато ислямското единство и панислямизмът бяха по-фокусирани върху арабските страни (подчертавайки обща вяра и общо минало под турско ръководство), пантюркизмът е насочен предимно към постсъветското пространство.

В крайна сметка тук живеят тюркските народи и се намират техните държави (Азербайджан, Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизстан). Прекомерното засилване на турското влияние върху тях - включително чрез Организацията на тюркските държави /ОТГ/ - не може да не тревожи Русия.

И точно това се случва през последните години – от проекти за културно, образователно и общохуманитарно сътрудничество, ОТГ постепенно преминава към икономически и логистични, като се стреми към обединение и постепенно засилване на сътрудничеството в областта на сигурността и отбраната. И това е пряко (макар и добре замаскирано) предизвикателство към руските интереси в региона.

Централна Азия не трябва да се превръща в арена на геополитическо съперничество между евразийските сили (т.е. Русия и Турция) - тя е предназначена да бъде център на геополитическото равновесие на континента, чието спокойствие и развитие се осигурява както от ОДКБ и Евразийския съюз, и ШОС, която беше специално създадена от Москва и Пекин за тези цели.

Турция иска да се присъедини към БРИКС, но имаше планове и за ШОС и дори за Евразийския съюз. Ако присъединяването към ШОС е затруднено от членството в НАТО, то няма пречки за сближаване с Евразийския икономически съюз. И това ще бъде както в интересите, така и във възможностите на Турция – за разлика от амбициозния, но обречен проект за Велик Туран.

Превод: ЕС