/Поглед.инфо/ Най-голямата текуща криза на България е масовата бедност и нарастващата социална поляризация. Най-голямата криза със стратегически последствия обаче е демографската криза, започнала преди 50-60 години и нарастваща по мащаби и скорост през последните десетилетия. Нашето население достигна почти 9 милиона души през 1990 г. Сега сме около 6,5 млн. Ако демографските процеси продължат със сегашните темпове към края на настоящото и началото на следващото столетие ще спаднем до около 3,0-3.5 млн., при влошаваща се етническа структура. Най-голямата етническа общност ще бъдат циганите, следвани от турците и най-малка - българите. Бързото намаление на населението се дължи на драматичния спад на раждаемостта и растящата емиграция на българите.
Ние българите сме силно загрижени от тази демографска структура. В мои публикации през последните десетилетия съм споделял мнения за смекчаване, а след това, за овладяване на демографската криза, която придобива катастрофален характер.
Напоследък научихме за демографските предложения на последния български цар Симеон втори. Той предлага да привлечем около 300 хиляди имигранти от Африка и Близкия Изток за компенсиране на тревожния спад на населението. Такова решение обаче ще създаде повече и по-сложни нови проблеми, отколкото да реши старите.
Овладяването на мощните демографски процеси ще бъде много трудно. То не може да се постигне с административни, силови, пожелателни и други подобни мерки. Още по-малко с внос на стотици хиляди имигранти, повечето без подходящо образование и практически опит. Съмнявам се дали полезни за нас имигранти ще дойдат в България, поради непревликателните за тях условия за живот тук. Опитът през последните десетина години показа, че идващите през Турция имигранти от Африка и Азия ни превърнаха в транзитна за тях страна, в стремежа им към по-привлекателните държави в Централна и Западна Европа.
Освен това, тези хора идват със свой манталитет, свои отношения между поколенията, между половете в обществото, вътре в семействата-между мъжете, жените и децата. Повечето от тях са без образование. Имат много висока раждаемост – 2-3 пъти по-висока от нашата. Това ще им позволи в течение на няколко десетилетия да се изравнят по брой с местните обитатели на нашите земи и дори да ги изпреварят. Сегашното местно население ще се превърнат в малцинство. Те могат да бъдат наричани българи, но няма да имат нищо общо с българщината. Това ще създаде нови, още по-сложни напрежения в обществото. България няма да излезе от кризата с такава имиграция. По-скоро обратното.
Опитът на западноевропейските страни (Франция, Германия, Белгия, Холандия, Испания, Скандинавските страни и други) показва, че имигрантите много трудно се интегрират и дори отказват да се интегрират с общностите, които заварват в европейските страни. В повечето случаи те не се интегрират със завареното тук население, а в рамките на съществуващите селища и етнически общности създават нови общности, със свои правила на живот. Доста често местните служители, които събират таксите по отоплене, осветление, здравеопазване, данъци и други комунални услуги са принудени да влизат в техните квартали, придружени от полицаи, за осигуряване на безопасността си. Фактите за това в Европа са многобройни.
Главните средства за относително бързото ограничаване на последствията от настоящата емиграция на много стотици хиляди българи през последните десетилетия са в подобряването на условията за живот в България. При по-добри условия на живот местните хора няма да емигрират.
Буди силна тревога почти пълната пасивност на българските управници спрямо растящата криза. Те изобщо не се тревожат от кризата. Дори прилагат управленски мерки, които изострят кризата. Тревожат се повече от бюджетните дефицити и растящата публична задлъжнялост, отколкото от все по-острата демографска криза. Необходими са много бързи подобрения в условията на живот на останалите тук все по-малко българи и на перспективите за по-добър живот на техните деца и внуци, ако останат по родните си места. Това може да се постигне чрез бързи и мащабни подобрения в политиката по доходите, в здравеопазването, в образованието, в повишаването на сигурността, намаляване на престъпността и корупцията, в несправедливостта, в пенсионното дело, в перспективите за бъдещето и във всички други аспекти на живота.
Трябва да се пристъпи към масово откриване на нормални български училища в чужбина за поддържане на връзката с родината. Особено в страните с големи общности от български емигранти. Трябва да се увеличат рязко доходите на инженерите, лекарите, учителите и на другите важни специалности в България, така че техните носители тук да не чувстват големи изкушения за емиграция, както е сега. Как е възможно нашите настоящи управници да не се тревожат от анкетите всред студентите по медицина, например, които още преди завършване на обучението си тук заявяват, че веднага след дипломирането си ще заминат на работа в чужбина. Условията на живот на тези най-важни специалисти в България трябва да станат конкурентни с тези в чужбина, а след години и по-добри от тях. На тези завърнали се в България специалисти да се осигуряват специализации и постоянни връзки с колеги от други страни, за поддържане и повишаване на квалификацията си. Да се създадат много по-добри условия на български учени за кратко- и средносрочни специализации в други страни.
Трябва да се вземат мерки за привличане обратно в България още през следващите години на част от емигриралите българи по целия свят с най-важни за страната ни специалности. Тези български специалисти трябва да почувстват, че ще е по-добре за тях и техните деца да започнат да се завръщат по родните места не само краткотрайно при дядо и баба и да намалява потокът на емиграцията.
Още през 2025 г. в държавния бюджет на България да се предвидят поне 50 млн. лева за спешни мерки за финансиране на завръщащи се в България емигрирали в миналото, завръщащи се изследователски, инженерни, медицински, образователни и други кадри. Тези средства трябва бързо да нарастват през следващите години. Може би е целесъобразно в министерствата да се създадат малки групи от специалисти, които да се насочват към особено подходящи българи, емигрирали някога в чужбина, да се грижат за завръщането им в България и за настаняването им на подходяща работа тук. Защото понякога дори и това се оказва проблематично. Често пъти завърнали се от чужбина българи с добро образование трудно си намират работа тук. От сега нататък бюджетите ни трябва да се оценяват не само по финансовите измерения, но и по приноса им за привличане на завръщащи се български емигранти от чужбина. А също и за постепенно ограничаване на отлива на наши специалисти към чужбина, веднага след дипломирането.
Известно е, че отдавна изпитваме крещяща нужда от лекари по някои специалности и от медицински сестри, но техните заплати в България продължават да са между най-ниските в света. Не изключвам по света да има повече медицински сестри - българи, отколкото тук в България. Специалистите твърдят, че останалите тук медицински сестри са половината от необходимите и това затруднява лечението, но нашите управници не се трогват да го подобрят. А работата и съдбата на българските болници се оценява главно по финансовото им състояние, а не по качеството на лечението. Специалистите говорят, че това е безобразие, но управниците не се заемат с отстраняването му. Вероятно има мощни заинтересовани сили, които го поддържат от десетилетия. Никакъв внос на стотици хиляди неграмотни имигранти от Африка и Азия не може да ни помогне при това положение!
