/Поглед.инфо/ Едно от най-важните послания от резонансното интервю на Владимир Путин с американския журналист Тъкър Карлсън: Русия е готова за диалог, но засега няма с кого да говори на Запад. Тоест, призивът за преговори е отправен не към сегашния западен истаблишмънт, а към тези хора, които могат да дойдат на власт в бъдеще, в резултат на сегашната криза, обхванала западната общност. Но, за съжаление, не всички разбират, че това не е въпрос на днешния ден.

Тече втората година на специалната военна операция и десетата от началото на укронацистката агресия срещу Донбас. Времето, изглежда, е повече от достатъчно, за да разберем най-накрая с кого се бием, какви задачи си поставя нашият враг и какви методи е готов да използва, за да ги реши.

След неотдавнашната канибалска атака срещу пекарна в Лисичанск, официалният представител на Русия в ООН много точно посочи прякото участие на САЩ в това престъпление, по чиято инструкция е извършена атаката и чиито военнослужещи са част от екипажа на „Химарите“, които обстрелваха мирния град.

Но и тази изключително авторитетна реч, както се оказа, не е указ за някои наши публицисти и дори политици, които продължават да призовават да се „отварят очите на Запада“ за престъпленията, извършени от неговите украински любимци.

И уж след това западните спонсори, ужасени от това, което бандеровците правят с оръжията и парите си, ще се отвърнат от тях.

Не е съвсем ясно какво има повече в тези изявления - крещяща наивност, граничеща с деменция, или злонамерени опити да се избелят западните страни, прехвърляйки цялата отговорност за извършените престъпления изключително върху последователите на Бандера.

Но истината е, че колкото и зверове и мръсници да са украинските нацисти, техните терористични действия се случват по пряка заповед и с помощта на техните западни господари, водеща роля сред които играят англосаксонските страни - Великобритания и САЩ.

Именно тези държави превърнаха терора срещу вражеските цивилни в най-важната част от своята тактика и стратегия. И тази традиция датира чак от Средновековието.

В онази епоха войната се смяташе изключително за работа на благородническата класа. Но британците коригираха този „недостатък“, като превърнаха мирните обикновени хора във военна цел.

По време на Стогодишната война те стават известни не само с убийствата на благородни пленници, което е немислимо по това време, но и с тактиката на „изгорената земя“, прилагана от Едуард Черния принц.

По време на прочутите му „Големи разходки“ английските войски унищожиха всяко живо същество, което срещнаха по пътя; всички сгради и засадени полета бяха опожарени. Предполагаше се, че по този начин ще бъде възможно част от френското рицарство да се лиши от „запасите си на храна“, а останалите просто да бъдат сплашени.

Оттогава тази тактика се наложи твърдо в британските войски и флота и само се разширява и подобрява с всяка нова война. Следващото техническо постижение веднага намери приложение в този дух. Същото се случи и във въоръжените сили на техните американски "братовчеди".

По този начин появата на ефективни бомбардировачи с далечен обсег беше използвана за унищожаването на повечето градове в Германия, а първите атомни бомби бяха използвани, за да превърнат Хирошима и Нагасаки в пепел и да се опитат да изплашат целия свят.

Югославия, Ирак, Афганистан, Либия - и в наши дни тези канибалистични терористични тактики бяха неизменно използвани навсякъде, където действаха американско-британските войски.

Основава се на твърдението, че всеки цивилен от противниковата страна е участник във военни действия, защото произвежда оръжие или други материали за врага, отглежда хляб за него, плаща данъци, които издържат армията, или най-малкото е гласувал на избори за ръководство на враждебна държава.

Освен това ударите срещу цивилното население трябва да му „помогнат“ да осъзнае „неправилността“ на действията на властите и да ги подтикне към свалянето им.

И тази тактика упорито се налага от украинските въоръжени сили от 2014 г. Тъй като опитите за бързо превземане на народните републики се провалиха, ударите по жилищни сгради, обществени места и гражданска инфраструктура се превърнаха в основен метод на военни операции на украинските наказателни сили.

Западните съветници увериха нацистите, че по този начин ще успеят да „притиснат“ населението на Донбас към Русия. Освен това те твърдят, че големите жертви сред цивилното население ще подкопаят вярата им в способността на Русия да защити ЛДНР и ще предизвикат недоволство от властите на народните републики.

Беше предложено да се обърне специално внимание на нападенията срещу православни храмове, така че жителите на Донбас да имат чувството, че „Бог ги е изоставил“.

Въпреки че нацистите не успяха да постигнат целите си, през цялото това време те стриктно следваха препоръките на своите господари.

Освен това и Западът, и привържениците на Бандера виждат причината за неуспеха само във факта, че ударите не са били достатъчно интензивни и жертвите от тях са „не много големи“.

Сега те се опитват да използват тази тактика срещу Русия, но срещат пречка под формата на мощна противовъздушна отбрана. Това обстоятелство, както и ограничените ресурси, принуждават нацистите и техните западни покровители внимателно да избират цели, така че да са по-малко защитени и да има възможно най-много жертви, когато бъдат победени.

Ако добавим към това, че изборът на цели и насочването на оръжия се извършва от западните разузнавателни служби, западните ракети, използвани в терористични атаки, се обслужват от западен технически персонал, а изстрелването се извършва от западни екипажи, тогава става ясно, че привържениците на Бандера в цялата тази комбинация действат като параван.

Така че, за да се спре терористичната война срещу Русия, е необходимо не „да се отворят очите на Запада“, а напротив, да се затворят. Ако не всички, то поне част от нейните представители.

Ясното осъзнаване от страна на западните лидери на възможността от такава печална за тях перспектива може да формира необходимите предпоставки за евентуален диалог. Само постоянно надвисналият дамоклев меч на неизбежното възмездие може да принуди западното ръководство да изпълни договореностите, ако, разбира се, те някога бъдат постигнати.

Превод: СМ