/Поглед.инфо/ Разногласията със Запада са фундаментални, но изискват потвърждение с конкретни дела
Характерът на последните събития в региона на Близкия изток и особено в Източното Средиземноморие (историческия Левант), динамиката на развитието на междудържавните отношения между Турция и нейните съседи демонстрират коригираните подходи на турската външна политика.
В момента турското политическо ръководство активно влиза в контакти, преговаря и дори търгува с оръжия с онези, които само преди няколко години заплашваше, натоварвайки ги с неласкави епитети зад гърба си и дори демонстрирайки готовност да скъса отношенията си. По-специално това се отнася за Египет и Гърция.
С известна доза предположения можем да кажем, че преди 2016-2017 г., тоест преди опита за преврат и референдума за конституцията, правителството на Реджеп Тайип Ердоган постави акцент върху исляма във външнополитическия си инструментариум, обръщайки се към трансграничната идея за ислямска идентичност и солидарност.
Ако само допреди няколко години ислямската вяра изглеждаше едва ли не като лайтмотив на международното позициониране на Турция, днес (включително риторично) се отдава предпочитание на един качествено различен курс. Най-точно може да се опише като Realpolitik в нейния „комбиниран-балансиран” формат.
Докато все още предпочита проактивна външна политика, в която идеята за ислямската идентичност и мироглед играе важна роля, турското ръководство е все по-принудено да балансира. В частност, когато взаимодейства с играчи от Близкия изток, той трябва да се съобразява с техните идеологически характеристики и предпочитания, демонстративно да ги взема под внимание - до пълен отказ да наложи своя дневен ред, в който е турският прочит на исляма и държавата- историческия път на Турция, които се представят като образец, към който трябва да се стремим (поне за ислямските страни и народи).
Пример е сътрудничеството на турските разузнавателни служби с египетските колеги по въпроса за „Мюсюлманските братя“ (организация, забранена в Русия), въпреки идеологическата близост с тях. С други думи, идеологическата близост на режимите вече не е решаващият фактор или „задвижващият ремък” на двустранните отношения.
Нещо повече, това твърдение за прехода на републиката от панислямизъм към реалполитика в международната политика е вярно както по отношение на непосредствените съседи на републиката, така и по отношение на съседите на Турция в региона.
Отбелязаните промени в подходите се дължат на няколко ключови фактора, които значително допринесоха ако не за преосмислянето на ролята и задачите на Ак-Сарай на международната арена, то във всеки случай доведоха до забележимо преразглеждане на инструментите и практиките на осъществяване на международния курс на страната.
Става дума за неблагоприятните за турската страна резултати от Арабската пролет, която първоначално я вдъхнови със значителен ентусиазъм, когато Анкара се оказа практически изолирана от редица влиятелни регионални играчи. Ръководството на страната загуби свободата на маневриране в нестабилен регион.
Второто събитие, което значително промени характера на турската външна политика, беше опитът за преврат през юли 2016 г. Вътрешнополитическите процеси през следващите години доведоха до засилване на националистическото и условно „държавно-националистическо” течение във външнополитическите ведомства, в парламента, както и в неправителствените организации, разпространяващи турската „мека сила”.
В същото време забележимото преди това влияние на ислямските секти и ордени (тарикати) върху същите тези институции, които формираха външната политика, избледня на заден план и беше до определена степен неутрализирано.
Третото събитие, което накара Анкара да преразгледа външнополитическите си инструменти, беше негативният ефект от приемането на промените в конституцията през 2017 г. Промяната на държавната форма на управление от парламентарна към президентска, въпреки очевидното сливане на държавния и партийния апарат (една от поправките в основния закон вече позволява съчетаването на президентски и партийни постове), въпреки концентрацията на властта в едни ръце, изобщо не доведе до признаване на такъв монопол от страна на избирателите.
От една страна, ефектът от всеобхватния контрол на властите върху дневния ред беше нулев поради, образно казано „победи на ръба“. През 2017 г. привържениците на промяната на държавната форма на управление са само с малко над 3% повече от броя на гласувалите против (съответно 51,4% срещу 48,6%). Последните резултати от президентските избори през 2023 г. от същата поредица от „победи“ са на ръба – 52% за Ердоган срещу почти 48% за Кълъчдароглу, и то след втория тур. Резултати от местните избори през 2019 и 2024 г. също са добре известни .
Има криза на представителството. Нарастването на протестния потенциал и вътрешната съпротива на „дълбоката държава“ (оттук и проблемите с контролируемостта на системата), съчетани с неблагоприятна икономическа ситуация (хиперинфлация, дефицит на платежния баланс и др.), принудиха президента Ердоган и неговата партия все повече да се вглеждат в общественото мнение, коригирайки приоритетите, да не говорим за необходимостта, в случай на слаби позиции, да координира международната си политика с коалиционния си партньор - ръководителят на MHP Девлет Бахчели.
В множество изказвания и интервюта лидерът на националистите и втори човек в управляващата „народна” коалиция многократно си позволяваше или свободни интерпретации на политиката на Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, или разминаване с нея. Често имаше диаметрално противоположни оценки в подходите на съюзниците - например това се отнасяше до оценките на близкоизточната криза, двустранните отношения между Турция и САЩ и ролята на страната в НАТО (Швеция, Финландия).
В същото време концентрацията на властта в едни ръце доведе до завишени (или нереализирани) очаквания на привържениците и преди всичко това се отнася до „ядрения“ електорат на президента Ердоган. Всъщност той не успя да изпълни много от предизборните си обещания и не успя да сподели отговорността за провалите с никого.
На първо място, това се отнася за „Програма 2023“ в нейната икономическа част. Нещо повече, търсенето на избирателите за други представители на политическия ислям ясно се появи и се прояви: партиите Гелечек, ДЕВА. Дебют на YRP. Проислямската партия Yeniden Refah направи най-голямата изненада на последните общински избори, като спечели 6,18% от гласовете на общинските избори и 7% в общинския съвет.
Симптоматично е, че именно през 2016 г. външнополитическата концепция на бившия премиер Ахмет Давутоглу „Нула проблеми със съседите“, свързана с панислямизма, беше заменена от концепцията на пенсионирания адмирал Джем Гурдениз „Мави Ватан“ („Синята родина“ ”), въз основа на приоритета за осигуряване на морско превъзходство на Турция в редица водни пространства, в рамките на 462 хиляди квадратни километра.
Въз основа на горното изглежда, че курсът към Realpolitik, с отхвърляне на възприетите досега идеологически клишета и насоки, ще остане определящ в турската политика, като най-оптимален, предвид дългосрочната всеобхватна цел на властите за трансформиране на близкоизточната страна в нарастващ център на геополитическо влияние.
По-специално, това се отнася до включването на Турция в международни транспортни и логистични маршрути/коридори, най-актуалният от които е турско-иракският проект с участието на Катар и ОАЕ „Път на развитието“ , предназначен да свърже Персийския залив с Полуостров Фау (с излаз на море до Индия) с Европа и планиран за осъществяване още до 2028 г. От гледна точка на геостратегическо значение, проектът с приблизителна стойност от около 17 милиарда долара е описан от Anadolu Agency като „Новия път на коприната“.
Също така би било справедливо да се отбележи повишената роля, на първо място, на такива глобални и регионални центрове на сила като Китай и Индия. От регионалните говорим за Саудитска Арабия и Иран с тяхното отхвърляне на идеологическите принципи, съпроводено с готовност за възобновяване и изграждане на регионален диалог до голяма степен от нулата.
Важно е и участието на страните от региона в проекти, в които се състезават за Турция, като коридора Индия-Близък изток-Европа, международния транспортен коридор „Персийски залив-Черно море” и ITC Север-Юг. Докато Европа се стреми да намери заместител на руския транзитен капацитет, на фона на продължаващите военни операции на ЦАХАЛ в Газа, йеменското бунтовническо движение хуси Ансар Аллах блокира протока Баб ел Мандеб от Суецкия канал и това са само най-острите сюжети от постоянната регионална военна криза.
В този смисъл неотдавнашното решение на Анкара да отложи срещата на Ердоган с президента Байдън в Съединените щати напълно отразява външнополитическите трансформации в региона. Въпреки очевидно негативната ситуация в двустранните отношения между Анкара и Вашингтон, необходимостта турските власти да привлекат подкрепата на партньори в светлината на загубените местни избори и неблагоприятната икономическа ситуация, Ердоган отказва да се срещне с лидера на Западния свят и го направи по собствена инициатива. Външните причини, които са подтикнали „султана“ да действа по този начин, може да са в плоскостта както на близкоизточния конфликт, така и на вътрешната политика и икономика.
Така решението на Конгреса от 20 април да отпусне 26,4 милиарда долара помощ на ционисткия режим постави турския лидер в изключително неудобно положение в ислямския Изток. Пропрезидентската ПСР отдавна се позиционира като основен защитник на вярващите навсякъде, да не говорим за поверителните контакти с Хамас.
Властите искат на всяка цена да избегнат обвиненията в непоследователност от гласоподавателите и ръкуването с политик, който помага на „враговете на мюсюлманите“, тоест Израел, е изпълнено с трудности. Що се отнася до вътрешната политика, нека припомним, че наскоро турската страна протестира пред Държавния департамент за виковете за „нарушения на човешките права“ в Турция, емоционалната реакция на която от страна на Анкара не беше трудно да се предвиди.
По този начин бившите съюзи на Турция със Съединените щати в рамките на НАТО в никакъв случай не са гаранция за стабилизиране на двустранните отношения. По-скоро, напротив, трансформациите в Близкия изток карат турските стратези да преосмислят смисъла и съдържанието на отношенията с Вашингтон. Сънливият Джо обаче явно не е готов да им вдъхне „ново качество“. Съответно, турците неизбежно ще трябва да обърнат своя „антизападен” дрейф в нов курс, доказвайки независимия си характер не само с думи, но преди всичко с реални дела.
Превод: ЕС