/Поглед.инфо/ В разгара на пандемията от Ковид-19, на агресивната ваксинна пропаганда, на поредното изостряне на тона срещу Русия, на политическите сътресения в Европейския съюз и китайския санкционен отговор срещу САЩ и Канада, руският министър на външните работи Сергей Лавров излезе извън предела на злободневните теми. В интервю в предаването Голямата игра той очерта най-значимите глобални проблеми, маркиращи стратегическите хоризонти на посткризисния свят.

Макар с драматични последствия за световната икономика и социалните системи, пандемията рано или късно ще бъде преодоляна и тогава на дневен ред отново ще бъдат глобалните противоречия, съпътстващи трансформацията на системата на международните отношения. Няма как да не бъдем разтревожени, че думата „война” започва все по-често да присъства в информационния поток, дори в сериозно страдалата от това явление Европа.

Макар Лавров да твърди, че конфронтацията е достигнала своето дъно, агресивната категоричност на новата американска администрация дава основание да смятаме, че все още има какво да се направи в ущърб на мира. Наистина, този процес стартира още през 2001 г., когато САЩ започнаха демонтажа на глобалната архитектура за сигурност, в чиято основа лежат редица договори, десетилетия гарантирали нейната устойчивост, като едностранно напускат Договора за противоракетна отбрана. След последната вълна разширяване на НАТО към руските граници и особено след войната в Украйна, балансът на военните сили в Източна Европа сериозно се променя, като този натиск принуждава Русия да напусне Договора за обикновените въоръжени сили в Европа през 2017 г. Две години по-късно САЩ излизат от Договора за ограничаване на ракетите с малък и среден обсег.

Няма как да не се съгласим с Лавров, че след разрушаването на основните темели на архитектурата на сигурността, вече дори не се прави опит обществеността да бъде убедена, че военните приготовления и така наречения ракетен щит в Европа и Азиатско-тихоокеанския регион са насочени съответно срещу Иран и Северна Корея. Затварянето на обръча около Русия и Китай несъмнено вече доведе до нова студена война, в която са налице и първите прокси конфликти. По фразата, че всяко ново е добре забравено старо, в идеен план отново на първа линия са понятията „приятел-враг” , „авторитаризъм-демокрация”, „права на човека”, „свобода на словото”, като само комунистическата идеология изглежда изпаднала от словесния арсенал на новите архитекти на глобалното противопоставяне.

Разбира се, за трите десетилетия от края на Студената война Западът не успя да убеди света в преимуществата на трансфера на демокрация и институционалното изграждане, особено когато те са доставени на крилете на военната авиация. Лавров отбелязва лаконично, че ако зад новите-стари символни слова се крие желание Русия да бъде обвинена за последствията от безразсъдната политика на Запада, то сериозен разговор едва ли би могъл да се състои. Отделен въпрос е дали подобна реторика има реално значение за междудържавните отношения или е по-скоро насочена към вътрешно потребление с цел втвърдяване на определени електорални групи. Конкретни действия, свързани със санкции, превъоръжаване, геополитически натиск и т.н. обаче имат значение и те са двигател на ескалиращото противоборство. Целта санкциите да доведат до вътрешни сътресения и протести явно не е изпълнена, което налага преминаването към по-твърди мерки.

Доколко всичко това е от полза за Европейския съюз е твърде спорен въпрос. Многократно опустошаваната от войни Европа явно не разбира сериозността на случващото се, защото доброволно се превръща в плацдарм, но този път не за своите армии. Икономическата изгода от подобни действия също е крайно спорна, което поставя под съмнение ефективността на съвременния европейски рационализъм и утилитаризъм. Това, което Лавров нарича „клетва за вярност” на Европа към САЩ, започва да изглежда все по-унизително на фона на реалните проблеми, съпътстващи развитието на Европейския съюз, за които едва ли Русия е виновна. Военните интервенции около европейските граници, икономическите санкции срещу Русия, изострянето на напрежението на източната граница на ЕС и т.н., определено не са от полза за европейското единство, а и за нормалния живот на гражданите на континента. Случващото се в Украйна пък е най-категоричният пример в тази посока. Все по-честите разговори за война оставят впечатлението, че ролята на Европа вече е предопределена. Тя е елемент в стратегическите планове на САЩ, където още преди повече от две десетилетия ясно е формулирана и фактически обоснована тезата за разделянето или разпадането на постсъветската украинска държава.

Въпреки че Лавров препоръчва да мислим „с категории от съвременната епоха”, все по-отчетливо светът се завръща към ограниченото мислене на биполярния свят от периода на Студената война. Днес обаче нещата не са толкова прости и опитите Русия и Китай да бъдат поставени в „една лодка”, следвайки модела на блоковото противопоставяне, съвсем не отразяват характеристиките на многополюсния свят. Стратегическото партньорство между Русия и Китай е налице както в рамките на двустранните отношения, така и в интеграционни обединения като БРИКС и ШОС, но следва ли от това да кажем, че светът е в нова фаза на блоково противопоставяне? Това е изгодна теза, за тези, които опитват да открият колективен враг, за да могат да легитимират собствения си стремеж към доминация. Многополюсният свят все още трудно се осмисля като реалност в някои столици и наистина е крайно време доминираният от САЩ колективен Запад да започне да мисли със съвременни категории. Неслучайно Лавров цитира първопроходеца на китайската политика на САЩ Хенри Кисинджър, който точно отбелязва, че САЩ трябва да имат отношения с Китай, които да бъдат по-добри от отношенията на Китай с Русия и обратно. Преди повече от четири десетилетия американската администрация явно е осъзнавала нуждата от многостранна дипломация с цел търсене баланса на силите, който да гарантира равновесието на системата на международните отношения, но днес изглежда тази формула е забравена, което е най-прекият път към разрушаването на мира. Всяка политика, неотчитаща интересите на всички актьори и изхождаща от позицията на силата е обречена на неуспех и несъмнено ще доведе до пореден период на остра глобална конфронтация.

Отделно внимание трябва да бъде обърнато на тази част от интервюто му, свързана с опитите за налагане с всякакви средства на псевдноуниверсалната западна култура. Този аспект заслужава внимание не само заради сериозните опити за промяна на ценностните системи на много държави и приравняването им към някакъв уж общоприет стандарт, но и заради превръщането на културните и ценностни различия в причина за вмешателство във вътрешните работи на страните, а в някои случаи дори и за агресивни действия към инакомислещите. Лавров точно отбелязва, че универсални са принципите и ценностите на ООН и всякакви други ценности, които претендират за универсални трябва да бъдат предмет на договореност между държавите. Проблемите в това отношение са ясно забележими в ЕС, където редица държави често са обект на атаки заради своите позиции срещу вносните псевдолиберални ценности. Едва ли за техните позиции може да бъде обвинена отново Русия. Те просто търсят своя път на развитие, извън дошлите отвъд океана политически коректни ценностни стандарти. Лавров твърди, че Русия е заинтересована от силен и самостоятелен ЕС, но ако трябва да вникнем в дълбочина, става ясно, че това е невъзможно без намирането на общоевропейска културна идентичност, която не се съобразява с неприсъщите либерални клишета. Тук Европа би могла да намери общ език с Русия, защото автентичната европейска култура в много отношения намира допирателни с руските традиции.

Културната революция, която протича през последните десетилетия в САЩ вече намира своите реални изражения в Европа. Политическа коректност, позитивна дискриминация, ограничаване на свободата на словото, са все от водещите характеристики на новия модел. Но как всичко това се вписва в прокламираните демократични стандарти? Русия винаги е изхождала от прагматизма и политическия реализъм в международните отношения, което прозира в думите на Лавров, отправени към Запада – „хайде да седнем, да обсъдим, да намерим баланса на интересите”. Именно в баланса на различните интереси и тяхното представителство в обществата се съдържа и една от основните характеристики на демокрацията. Но демократичната хоругва и универсалните либерални ценности, които се развяват от САЩ къде ли не, остават встрани от процеса на демократизация на международната система. Крайно време е да се сложи край на двойния стандарт между добрата демокрация в държавите и лошата демокрация (хегемония) на международно ниво. Краят на глобалния авторитаризъм е най-важното последствие от развиващия се многополюсен свят.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели