/Поглед.инфо/ Отвлекли се за известно време от взаимните шамари през лицето, измислянето на нови антируски подлости и други подобни увлекателни и продуктивни занятия, депутатите от украинската Върховна Рада достигнаха дотам да приемат постановление №9234. За почуда става дума не за съществуващото само във възпаленото съзнание на тамошните народни избраници „война с Русия”, а и за дълбоко вътрешни дела. Или по-точно - за разписанието на държавните празници, което планират да отбележат в Украйна през настъпващата 2019 г. Струва си да се запознаем с някои откъси от там – за да имаме по-пълна картина какво представлява държавата Украйна в настоящето си състояние.
Списъкът на официалните „светци” на постмайданен Киев, състоящ се от цели 135 точки, както е указано в пояснителната записка към постановление – не е нищо друго освен списък с „най-важните събития в живота на страната” и юбилейните дати на „най-изтъкнатите ѝ личности”. Почитането им, твърдят украинските законодатели, съставя „основата на държавната политика в областта на националната памет”, на свой ред не служеща за нищо друго, освен за „консолидация на обществото”. Само че за човек, донякъде запознат с историята на Украйна, половината „паметни дати” и „изтъкнати личност” ще предизвика истеричен смях, а втората половина гримаса от погнуса. Хайде, нека преминем накратко към най-интересните.
Преди всичко в Киев имат намерение (без съмнение с голям размах) да отбележат столетието на „провъзгласяването на обединението на Украинската народна република и Западно-Украинската народна република”. Цялото събитие е подписване на документ, предизвикващ асоциации със заводски жаргон, отколкото с терминологията на дипломати, от 22 януари 1919 г. Да се обединят имат намерение националистите от Галиция с петлюровците в Киев. Първите са разгонени от поляците в компания с румънците и унгарците по-малко от половин година след това, а в Киев Червената армия влиза две седмици след подписването на „акта”.
Най-забележителното се заключва в това, че успелият да се роди трогателен „жълто-син” алианс се разпада не под ударите на вражеските армии, а поради взаимната омраза. Галичаните влизат в схеми с Деникин, а Петлюра с поляците, което за „високите договарящи се страни” е взаимно неприемливо. Седейки на топящите се пред очите парчета украинска територия, нейните „управници” се лаят помежду си, докато не изгонят всички до един.
Друг „исторически юбилей”, очакващ жителите на Украйна, е 90-годишнината от друго, много по-страшно събитие. А именно Първият Конгрес на украинските националисти", на който е създадена Организацията на украинските националисти, опозорила се през вековете ОУН. Именно оттук води началото си дългата, кървава и мръсна история на бандеровците с нейните убити деца, изклани евреи, руснаци и поляци. А най-вече с ужасяващата нацистка идеология, която уж погребана дълги десетилетия, като смъртоносния вирус на някаква чума успя да избяга на свобода, отново заразявайки и убивайки хора. Може само да си представим колко мащабно нацистко сборище ще бъде въпросният „юбилей”, превърнат със старанията на управляващите в Киев в бал на ОУНовските последователи. Украйна приема с безумна гордост и представя на показ най-срамното и ужасно от собствената история, това, от което другите народи се срамуват и за което те се стараят да забравят колкото се може по-скоро. Интересно ми е, впрочем, ще поканят ли поляците на празника?
Впрочем, сред „паметните” дати на Украйна през 2019 г. се отбелязват и… пет години от „освобождението на Славянск, Мариупол, Краматорск и другите населени места в Донбас”! Разбрахте ли от кого е „освобождението”. Това тук е с цел да се раздуха антируската психоза в Киев.
За „паметните дати” поговорихме, да преминем към личностите. Изтъкнатите, разбира се. За 200 години от премиерата на пиесата на Иван Котляровски „Наталка Полтавка” не е ставало дума. Нормален човек е бил Котляровски – руски офицер, храбро воювал в Руската императорска армия в Кримската война. И пиесата е наистина добра. Никакви призиви за „независимостта от проклетите москали” никога не е изказвал. При това той може да се нарече украинец. Но ето, че празнуват 130-годишнината на Игор Сикорски, който в Киев упорито се опитват да причислят към „своите”! Трудно може да се измисли по-голям абсурд.
Сикорски се ражда в Киев, учи там в гимназията. И… да, построява няколко от първите си модели на самолети. Целият му останал живот е наистина значим, но е свързан с Русия, с руската армия, наука, аеронавтика. След това, след Революцията, бяга в САЩ. Сикорски може да се нарече украинец със същото основание, с което отчаяно се опитват да направят от Булгаков украинец. Бащата на Сикорски е член на Клуба на руските националисти, в който произнася, в частност, реч за това, че етнографският термин „украинец” няма право на съществуване предвид отсъствието в природата на такъв народ! Игор Сикорски също така е убеден руски националист и в Америка членува в съответните организации. Какъв, по дяволите, „украинец”?
Действията на постмайданните власти на Украйна, които градят своето битие и цялата си политика изключително на русофобията, сами ги приклещват в ъгъла. При отсъствието на собствени национални герои от някакъв значителен мащаб, те се опитват да „прекръстят” на украинци всички, които са родени, работили или дори за известно време прекарали на териториите, заемани от днешната държава. Най-ярък пример сред „националните празници” за следващата година е „хилядолетието от началото на управлението на украинския княз Ярослав Мъдри”!. Същият този, заради чиято дъщеря украинските „дипломати” постоянно устройват безобразни истерии във Франция, доказвайки нейното „украинство” с пяна на уста. Бедни, бедни, Ярослав! Трудно е дори да си представим колко глупости ще бъдат изречени по твой адрес на „честванията”, колко заявления ще бъдат направени, които ще са способни с дивата си нелепост да те накарат да въртиш кости в гроба.
Не, може все пак да се каже, че Украйна си има запас от свои собствени „исторически личности”! Но що за персонажи са това? В приличното общество не е прието да се говори за тях! През 2019 г. се изпълняват 380 години от появата на този свят на Иван Мазепа и съвсем явно ще споменат анатемосания от Руската православна църква изменник, довел на украинска земя чуждестранни завоеватели, позорно бит и безславно изгонен в чужбина. И също така 140 години от рождението на кървавия Симон Петлюра, влязъл в историята с епитета „погромчик”.
Той също лиже ботушите на чуждестранните завоеватели – не шведски, а германски и австрийски. Той е бит по същия начин позорно и изгонен от украинската земя от собствения ѝ народ. И смъртта си намира в далечен Париж – от справедлив куршум, станал разплата за еврейските погроми, по своите мащаби и жестокост сравними единствено с тези, които се правят в последствие от хитлеристите. Много говори това, че не съветски, а френски съд разглежда процеса на застрелялия Петлюра и го оправдава. В днешна Украйна героите са нацисти, погромчици, клетвопрестъпници и убийци. „
И така съвсем естествено, редом с името на Мазепа от списъка с датите, които в Украйна непременно трябва да бъдат отбелязани на държавно равнище, всенародно и повсеместно ни гледа това на самозвания „патриарх”, също анатемосан – Денисенко – „Филарет”. Същият, който е един от основните инициатори и „двигатели” на окончателния църковен разкол на Украйна, идеолог, обрекъл на преследването на територията на страната на каноничното православие, който няма как да не бъде почетен от Киев за своята 90-годишнина.
Подобни празненства в никакъв случай не могат да доведат до „консолидация” на народа на Украйна, а единствено до още по-голямо разделение, взаимно неразбиране и озлобление. Наистина ли мислят в Киев, че нормалните хора, отбелязващи 9 май и 23 февруари (а те в Украйна са милиони!) ще се приемат изведнъж „да празнуват” столетието от създаването на бандеровщината?! Или вярващите в каноничната църква, най-многочислените миряни в страната - деня на рождението на основния ѝ враг и предател? Впрочем, датата на църковния разкол, на разбойническия „събор”, след който страната е на ръба на религиозната война, също се планира да стане „всенароден празник” в Украйна.
Държавата, опитваща се да култивира и насади подобна „национална памет”, ще трябва да се признае за окончателно загубила и памет, и съвест, и разум.
Превод: В.Сергеев