/Поглед.инфо/ Когато за първи път чух за „евакуацията“ на украински войници от лабиринтите на “Азовстал”, потръпнах. Веднага си спомних историите, чути в Манила, за „евакуацията“ на пленените американци и техните филипински съюзници през 1942 г., която остава в историята като „Батаанския марш на смъртта“. Погледнах снимките от Мариупол и си спомних снимките от музея на крепостта Корехидор в столицата на Филипините.
Някои снимки почти съвпадат и говорят за ужасите на войната и за страданията на живите хора, които са оставени да плащат за нечии войнствени планове. Ето един превързан войник с безпомощно висяща ръка, облегнат на другар с изцапана с кръв дреха. Ето небръснатото, присвито лице на куцащ възрастен мъж.
Но ето няколко напълно различни снимки. Избръснат млад мъж, удобно настанен на седалката на автобуса, нагло гледащ в обектива. Ето същият добре поддържан мъж на съседната седалка. Те явно не са уплашени и не очакват, че ще бъдат третирани по същия начин, както наскоро се отнасяха към пленниците от другата, нашата страна. Те са убедени, че са оставили оръжието за кратко и просто ще бъдат "евакуирани" според изявленията на висшите власти в Киев. Но евакуацията е нещо различно. За да сравним хуманизма на Донбас и руските победители по отношение на затворниците с други известни „евакуации“, нека ви напомня някои случаи от историята.
На 9 декември 1941 г., само два дни след атаката срещу Пърл Харбър, първите японски парашутисти слизат на Филипините. Командването на американските войски, окупирали страната, започва да събира сили към Манила. Крепостта Корехидор, която защитава столицата от морето, с високите си стени, мощни кули и цял подземен град от тунели изглежда непобедима крепост. Освен гарнизона, част от американците и съюзническите филипинци се струпват наблизо, на полуостров Батаан. Съюзниците претърпяват поражение след поражение и след няколко дни, през декември1941 г., Манила е изоставена. Филипинските власти и американското командване са разположени в тунелите на Корехидор. В огромен подземен град, построен от испански майстори, имаше щабове и казарми, болници и складове за боеприпаси. Корехидормного скоро се оказва напълно откъснат от "континента" и комуникацията с него се поддържа само благодарение на подводници. Те носят лекарства и боеприпаси и прибират висши служители и генерали, техните семейства, както и запаси от злато и сребро.
До март 1942 г. съдбата на американците и техните съюзници е ясна. Генерал Макартър предава командването на генерал Уейнрайт и заминава със семейството си в посока Австралия. Сраженията за крепостта и нейните изби продължават още няколко седмици, но на 6 май Уейнрайт предлага на японците капитулация, която е приета на 8 май. Някои американци и филипинци обаче продължават да се съпротивляват на повърхността, в Батаан. Те също бързо са разбити и заедно с останките на защитниците на Корехидоррешават да ги изпратят в концентрационен лагер на около 100 километра северно от Манила. Затворниците с колона, много от които са ранени, са карани пеша в тропическата жега по разбити, прашни пътища. Японците смятат пленниците за по-нисши същества, недостойни за снизхождение – в края на краищата, предаването е несъвместимо с кодекса на честта на самураите. Затворниците не получават вода и храна. Изтощените са добити, охраната им прерязва гърлата или ги застрелва. Затворниците са изнасилвани,мушкани с щикове, коремите им са разкъсани. Японските танкове от конвоя мачкат падналите напред-назад. Мотоциклетистите поставят щикове на нивото на врата и карат покрай редицата хора, която пъпли по пътя, нанасяйки смъртоносни рани. Маршът на смъртта продължава 6 дни. 54 000 от 72 000 затворници достигат до концентрационния лагер. Но дори и от тези „късметлии“, малцина оцеляват до 2 септември 1945 г., когато идва редът самата Япония да се предаде. Факт е, че японците прехвърлят военнопленниците в метрополията за принудителен труд в мини и опасни производства - по време на войната няма достатъчно мъже, изпратени са на фронта. Въпреки това корабите, превозващи роби, често са мишена за американските подводници,без да знаят за товара, който превозват. Затова в историята те стават известни като "адски кораби".
В японските исторически писания "маршът на смъртта на Батаан" все още понякога се нарича "евакуация". И след капитулацията на Япония през 1945 г., генерал Макартър командва американските окупационни сили. Той дори се състезава с генерал Айзенхауер, който воюва в Европа, за поста президент на Съединените щати. Но споменът на американците за неговия героизъм по време на „евакуацията“ от Батаан и Корехидор пречи на плановете на амбициозен аристократ.
Все още не е известно дали е имало американски съветници сред капитулиралите в “Азовстал”. Но те определено присъстват сред кадровите офицери, които планираха операции в Мариупол. Обикновено не много добре образованите американци са добре запознати с някои епизоди от своята история. Сред тях са Денят на срама в Пърл Харбър и Батаанският марш на смъртта. Разбраха ли какво може да се случи с украинските „киборги“ след поражението и последвалата „евакуация“? Може би са разчитали на традиционния хуманизъм на руските войници? Или може би, следвайки японските самураи, те предварително са презрели военнопленниците и не ги смятат за заслужаващи състрадание?
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ, защото има опасност да ни блокират във Фейсбук заради позициите ни:
Telegram канал: https://t.me/pogled
YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube
Поканете и вашите приятели да се присъединят към тях!?