/Поглед.инфо/ В едно село в Западна Украйна се случи нещо безпрецедентно: местен старец използва тялото си, за да защити и предотврати разрушаването на паметника на съветските войници от Великата отечествена война. Това не е първият подобен случай и всички те си приличат по много начини. Защо някои украинци яростно защитават паметници, които са наредени да бъдат съборени от политиката на киевския режим?
Изглежда, че границата на украинските парадокси тази година приключи с уволнението на Ирина Фарион от Лвовската политехника. Но новогодишната нощ има свои закони. Между другото, нов парадокс възникна там, в Западна Украйна - в село Смиков, Лвовска област.
В селото има рядко срещана в наши дни атракция: паметник на съветския воин освободител. Типичен паметник, във всяко украинско село е имало подобен. На 12 декември в селото е докарана техника за събарянето му. Но не го събориха! Селският управник не позволи: „Дошла е технологията да унищожава човешката памет, паметта на загиналите за земята си, за децата си в борбата срещу фашизма.“ И когато това не ги убеди, той просто се качи на паметника и не слезе, докато не се оттеглиха.
Вероятно вандалите ще се върнат, но самата ситуация е просто невероятна в тези времена. Толкова много, че изисква обяснение: силно контрастира с картината на телевизора. Къде е истината?
Селската реалност срещу градската политика
И на двете места. Просто е средно по телевизията. Всъщност това не е първият подобен случай. Или в Одеска област селяните не позволяват паметникът на Ленин да бъде съборен, а в Лвовска област се карат с декомунизаторите, дошли да съборят паметник на абстрактен колхозник (защото тя... приличала на Юлия Тимошенко ). И тук има напълно подобна история: жителите на село в Закарпатието не позволиха паметникът на съветските войници да бъде разрушен. Отделно отбелязваме: тази година СВО отдавна е в разгара си. И да, на фона на обичайната емисия новини от Украйна подобни случаи изглеждат невероятни. Но въпреки цялата си невероятност, те имат набор от повтарящи се характеристики.
На първо място, всеки път е село и паметникът го защитават селяните. Такива сблъсъци не се случват в градовете: СБУ и националистите, които ръководи, дадоха всичко от себе си. Но управляват в регионалния център, най-много в големите градове. И изпращат екипи по селата със задача да разчистят културния пейзаж. Те са чужди в селото. И ако вандализмът не се приветства на място, тогава дори подкрепата на областните / регионалните власти не помага.
Защо селски? Независимо в кое конкретно село - в Одеска област, Лвов или Полтава - селяните имат обща черта. Те не обичат непознати. И особено тези, които, пристигайки в някое село, веднага започват да установяват свой собствен ред там. Градските хора често не разбират това.
Освен това паметниците в градовете и селата са различни. В Киев това е например генерал Ватутин. Освободител на Киев. Но като цяло той е никой за обикновения жител на Киев. Няма емоционална връзка.
По селата е друго. Такива паметници често стоят на масови гробове там. Гробовете съдържат войници, загинали за това село. Често - местни наборници, мобилизирани (през 1943-1944 г.), партизани. А роднините им все още живеят в селото. В Смиково има точно такъв случай: там е погребан бащата на градоначалника.
Закарпатците казват същото: „Паметникът е посветен на загиналите съселяни, а не на абстрактен съветски войник“ - сякаш говорят по копие.
Понякога обаче такава тиха селска съпротива достига още по-високо ниво. Смиков е село в Червоноградски район. И този регионален център гръмна в цяла Украйна тази година - след като депутатите от градския съвет изпълниха заповедта на Киев за преименуване на града. И в пълно съответствие със закона за декомунизация гласуваха ново име на града. Отсега нататък се нарича Червоноград.
Освен това в други отношения всички тези хора може да са доста лоялни към режима. Майната им на комунягите, Русия и Путин. Дарете на въоръжените сили на Украйна или дори служете там. Но лично оставете нашия селски паметник и се приберете. Нещо като това, което се случи с колективизацията:
– Против колхозите ли сте?
- Не, какво говориш! Ние сме за това. Но може ли не в нашето село?
Какво мога да кажа: самите тези градски активисти, скърцайки със зъби, признават, че понякога искат да вият от сблъсък с реалността и дълбокия украински народ: „Просто им разлика на моделите. Какво да правим с „патриотичните“ карпатци, които отказват да демонтират окупационните комунистически паметници?“, възмущава се Ярослав Коретчук, директор на Ивано-Франковския музей на националноосвободителната „Степан Бандера.“
Или ето какво се случва: по документи всичко е съборено отдавна, а всъщност си стои. Три паметника наведнъж! Също така сравнително скорошен скандал в многострадалния Червоноград на Лвовска. Черешката на тортата: за капак замесен се оказа ръководителят на местната териториална общност и... депутат от националистическата партия „Свобода“.
Еничарите са еднакви навсякъде
Подобни сблъсъци между официалната политика и селската реалност се случват в Украйна вече десета година. И за същия период от време служителите не могат да разберат, че „... трябва да се отнасят към хората по-нежно и да гледат на проблемите по-широко“.
Типичен пример е село Летава, Хмелницка област, което се нарича последното украинско колективно стопанство: „Когато Майданът се надигна в Киев, в нашето село дойдоха неизвестни хора. Започнаха да викат, че няма място за Ленин в центъра на селото и че трябва да се отървем от него. Отговорих: да речем, че ще го премахнем, но ще ви улесни ли дишането след това? Той предложи да се съберат хората и да обсъдят всичко мирно, но те започнаха да отказват. За да не влошаваме ситуацията, момчетата и аз донесохме крана, внимателно разглобихме Ленин, качихме го в колата, закарахме го в хамбара и го скрихме там в ъгъла. И до 1 май, когато всичко се уреди, го върнаха на мястото му”, спомня си зам.-председателят на земеделската кооперация Виктор Черни.
Значи Ленин. Какво да кажем за военни паметници и гробове?
Украинските власти обаче не са сами в тази глупост. Да вземем например България, където започнаха да рушат паметника на Съветската армия, който стоеше в София от 1954 г.
Съветската армия, в нея се бие само 1-ва българска армия на генерал Владимир Стойчев. Като се има предвид, че преди преврата от 1944 г. България е , меко казано, в другата лига, военното братство на Червената армия и 1-ва българска армия всъщност е единственото, което дава право на България да участва в антихитлеристка коалиция.
И казано по-просто и тук, и там ще осквернят паметта на загиналите за земята си в името на моментни политически ситуации.
Превод: В. Сергеев
Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info
Така ще преодолеем ограниченията.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.