/Поглед.инфо/ Заглавието е взето от филма на Годар Pierrot le fou („Лудият Пиеро“) и романа на Джон льо Каре „Шпионинът, който дойде от студа“. Годината започна с две посредствени пиески на абсурда. Първо френският президент социалист, предполагаемо и интернационалист, инсценира глупашки глобален „епатаж“ (скандализиране) на над милиард мюсюлмани – повечето от които умерени, порядъчни хора – с детински, волтерианско-ленинистки карикатури в богоборчески стил „даешь культурный, безбожный быт!“ и масово антиислямско шествие. Оланд демонстрира анахронична колониална надменност и bigotry, застраши Франция, Европа и света с разпалване на религиозна война и наля вода в мелницата на Саркози и Льо Пен.
След това Джон Кери долетя в България като персонаж от театъра на абсурда, с безцелна от реалполитическа и икономическа гледна точка, но явно неотложна за режима на Борисов психотерапевтична визита.
Разкошни бяха снимките от птичи поглед на инсценировката на „марша“ на световните лидери – каква метафора на „свободата на словото“, в защита на която уж манифестираха, какво класическо Потьомкинско село, какъв Бодрияров симулакр! Синът ми се обади възмутен, че никой не казал нито дума за двете хиляди избити същия ден в Нигерия, за взривените от мина в автобуса в Донбас. На мене още ми държи влага безумието на корпоративните медии покрай всеизгарянето в Одеса и МН17. Cложих на Фейсбук лозунга Je suis Donbass. Je suis Lugansk. Je suis Odessa. Свободата на словото е или за всички по равно, или изобщо я няма. Съчувствието към жертвите на терора – също.
Charlie est fou! (Шарли е луд!)
Никой не може да ме обвини в симпатии към тероризма или пренебрегване страданието на жертвите му. Преживях 11и септември съвсем отблизо. Синът ми учеше – втори учебен ден – в нова гимназия, „Стайвъсънт“, приет с толкова труд на цялото семейство и гордост. На 300 метра от Световния търговски център, децата видели от прозорците на класната си стая как рухва южната сграда и към тях се понесли вихри, които им изглеждали смъртоносни и момичетата се разпищели. Близо два часа с майка му не го знаехме жив ли е, училището беше скрито в облака, щурахме се из улиците, по кея покрай другите пощурели хора, докато детето не ни се обади от месния пазар в Челси, дето ги евакуирали. Разбира се, смятах и смятам теориите за 11 септември – заговор на американските служби – за глупост.
Но и в най-прозападния си и „антиислямистки“ период – до началото на световната криза в 2007 г. – не забравях, че дълбоките причини за 11-и си бяха у самия Запад – Осама каза, че присъствието на американски войски в светите места било главният му мотив, няма основания да се съмняваме. А нима без близостта на Бин-Ладенови със семейството на Буш можеше изтърсакът Осама да развие самочувствието и увереността за такъв сюрреалистично дързък план?
Ислямистките бойци и тогава, и сега са въоръжени и обучени от западни служби. Френският журналист Омар Арфуш тези дни разясни, че днешните френски ислямски бойци са въоръжавани и обучавани от френските служби за борба с Асад. След осуетяването от Русия на западната инвазия в Сирия и обръщането на Запада срещу нововъзникналата „Ислямска държава“ много от френските граждани, дотогава бойци на антиасадистката „Ан Нусра”, се върнали във Франция през порестата турска граница, решени да отмъстят за предателството на Запада. Насилието на Запада в Арабската пролет, особено в Сирия, сега рикошира съвсем разбираемо по улиците на западните столици. Разбира се, и израелското насилие в Газа, и войната на Обама с дронове срещу мирното население имат огромно значение.
Отношението ми към карикатурата и комиците изобщо е доста сложно. Разбирам ужаса на задължението всеки ден да пишеш/говориш/рисуваш нещо много смешно дори когато ти се плаче („смей се, палячо!“). И изкушението, в творчески недоимък или в гонитба за тиражи, да посягаш към теми, които мъдрият обикновено не пипа. Хората са различни, ужасно различни – много често различията им не зависят от волята им, както признава и Тило Сарацин, и от началото на човешката история различията будят противоречия, страх, враждебност, конфликт. Хората, особено когато в другото не им върви, често приемат културните си различия ужасно сериозно, губят всякакъв хумор. Много млади мъже мюсюлмани в парижките банлийо (предградия) или в Газа нямат – и по независещи от тях причини – друг смисъл и опора в живота освен петте молитви дневно и уважението си към имама и шахидите от телевизора.
След 11 септември Буш II си счупи устата да повтаря, че ислямът е религия на мира, че САЩ не воюва с исляма, и разбира се, в САЩ никога не е имало, нито са възможни такива карикатури, които веднага ще бъдат признати за hate speech, или пък такива антиислямски шествия. Наистина, греховете на Америка в двете Бушеви войни, в Гуантанамо и другите тайни затвори за „терористи“ са големи. А и скорошен доклад на Human Rights Watch в Ню Йорк показа, че почти всички разкрити „ислямистки“ терористични заговори след 11 септември в САЩ са инсценировки на провокатори от ФБР и тяхна жертва често са безобидни сами по себе си американски маргинали.
Като педагог в българско неделно училище в Ню Йорк, в което учат етнически българчета от всички видими „раси“, а също с различни втори (и трети) етноси, религии и социален произход, пък и като бивш ООН дипломат по правата на човека и просто като жител на Ню Йорк, чувствам с кожата си, че добрият лидер (родител, учител, религиозен наставник, идеолог, началник, политик...) не изтъква различията на хората, а гледа да ги направи колкото може по-незабележими – той учи децата (и възрастните) да не ги забелязват, увлечени, пленени от общото, което ги свързва. В нашия случай то е да учим с радост българския език и култура като израз на обичта ни към родителите (родителя) ни българи и на гордостта ни да сме живи носители на една стара, достолепна култура на равна нога с всички други световни култури в световния град Ню Йорк.
Но нали такава е и идеята на християнството – за което „няма юдей, няма елин“ – и на други световни религии, и на европейското Просвещение, към което трябва с много такт и уважение да приобщаваме още непросветените етнически общности по нашите земи и новодошлите от патриархалните общества на Третия свят преселници. Тук всяко рязко движение, всяка проява на неуважение е опасно. Разбира се, чиновническото тъпоумие може да дискредитира и най-добрата политика, както става с т. нар. политкоректност. По замисъл това е просто уважение към всеки човек и общност, избягване на неуважението и жестокостта към всеки човек и общност – и нищо повече. Тук ролята на добрата власт е като една добра и разбираща майка, която помирява и изглажда противоречията в едно голямо и разнородно семейство, като един невидим, но вездесъщ и ефективен директор на протокола в едно дипломатическо събрание, който дава възможност на враждебните партии да преговарят цивилизовано и да постигат съгласие поне по отделни неща.
И т.нар. мултукултурност, която според Меркел била „пропаднала“, не е нищо повече от това – хората в големите, по необходимост културно разнородни градове да могат да изразяват свободно културата си, разбира се, наравно с другите и без да ги притесняват и обиждат – точно това, което ние българите правим в Ню Йорк от години със своите училища, хорове, църква, културни събития, празници на открито. Този 24 май за първи път предвиждаме и български уличен празник (block party) на улицата пред нашето генерално консулство (62-ра улица между Парк Авеню и Лексингтън Авеню), която е доста оживена – минават тълпи пешеходци към парка и магазините по Лексингтън. Човечеството е разнородно, глобализацията е обективен процес, миграцията освен важен исторически и социален е и основен биологичен фактор на еволюцията на видовете – наред с мутацията, естествения отбор и генетичния дрифт.
Кой е виновен?
Горните са общочовешки, очевидни за свободомислещите и просветени хора положения. Каква е обаче дълбоката причина за надвисналата тъкмо сега над Европа заплаха от гражданска война на религиозна основа – с кръстоносни антиислямски походи във Франция и Германия и ислямистки градски партизани (каквито именно бяха братята Куаши – в стила на „Червените бригади“), с общата истерия около мюсюлманите и бежанците?
Разбира се – на първо място „the economy, stupid”, „икономиката, глупчо“, но за това – малко по-долу. Спомняме си, че bigotry, омразата на религиозна, етническа, расова, културна, полова и т.н. основа, е класическо оръжие за масово баламосване (weapon of mass distraction) на масите от страна на олигархията и нейната пропагандна машина. По-слаба икономика, повече неравенство, бедност, несигурност, конкуренция между бедните – повече bigotry, насъсквано и двете страни, самоиндуциращо се. Видяхме, че и корените на „национализмите“ в Европа са икономически и социални и че успешните „националистически“ лидери като Путин и Орбан, независимо от приказките си, решават успешно „социалистически“ задачи.
Причините за кризата са освен това почти изцяло западни, а не внос от Третия свят. Бежанците са всъщност друга криза, съвсем различна от тази на местните западни мюсюлмани, но предизвикана също от войните на Запада, от икономическите несгоди на Трети свят, за които Западът най-малкото има пръст, и от климатични промени, за които може да се каже същото. Първородният грях на Запада в Третия свят е в насилственото разрушаване на местните обществени отношения, които, оставени повече на себе си, биха могли да еволюират в нещо по-управляемо и самодостатъчно. А също и в изкуственото крепене на архаични отношения като в монархиите от Персийския залив, които отравят своите общества и света и които без западната подкрепа отдавна щяха да са в небитието.
Но бунтовните алжирци във Франция са в голяма степен и старо местно население, второ-трето поколение френски граждани. От тях към един милион са потомци на „харките“, лоялните на Франция алжирци, избивани от събратята си алжирски националисти и прогонени от родината си след деколонизацията й, но никога неприети достойно и в метрополията. Войната за независимост на Алжир продължи над десетилетие с изключително ожесточение. Французите изтребиха безжалостно милион и половина алжирци с авиация и артилерия в гъсто населените арабски квартали. Преживяха погрома на три френски департамента – а не задморски колонии – и няколко големи оживени френски града, наводнени бяха от милиони „чернокраки“ французи бежанци („съплеменници“ на Албер Камю и Жак Дерида).
Четвъртата френска република се сгромоляса под тежестта на алжирската война, страната бе на косъм от военен преврат във франкистки стил, а после дълги години се тресеше от терористични атаки в стил Ку Клукс Клан. България взе активно участие в освобождението на Алжир, като на два пъти с голям риск достави оръжие на въстаниците с българския кораб „Бреза“ (т.нар. „Oперация „Bapha” – което с главни букви се чете и „Варна“). Дали Петата република ще издържи една нова, вътрешна алжирска война?
Това са стари истории, за които при по-добро икономическо положение никой днес нямаше да се сеща. Но икономическото положение на Европа е повече от лошо – катастрофално. „Цунамито“, предизвикано от Швейцарската национална банка в четвъртък с решението за курса на франка, ми изглежда като вълничка, предвестяваща „деветия вал“. Европа затъва в дефлационната фуния, Швейцария направи – засега неуспешен – опит да се измъкне от нея в последния момент. Почти никой не вярва на официалното им обяснение – че реагират на отслабващото евро, т.е. спират да изкупуват неограничено количество еврооблигации, за да държат курса на франка фиксирано нисък, защото ЕЦБ идната седмица започва „печатане на пари“, т.е. ще наводни пазара с твърде много еврооблигации. Стъпката на Швейцария е катастрофална за туризма и износа им към еврозоната. Изглежда нещо друго е причината за швейцарския сакатлък, например таен мощен прилив на еврофондове, панически търсещи тихо алпийско убежище, както в 2008 г., който прилив твърде оскъпява поддържането на неестествено ниския курс на франка.
Между другото стана ясно, че подготвяното от Франкфурт тази седмица „печатане на пари“ (quantitative easing) ще бъде German-friendly, манипулирано от Меркел и Бундесбанк, тъй че централните банки в еврозоната ще могат да купуват само дълг на собствените си правителства, т.е. натискът за остеритет няма да отслабне съществено. Това е много лоша новина и заедно с ината на Брюксел – Вашингтон по руските санкции и с (разбираемо) все по-грубите, изнервени руски ответни мерки тя вещае ни повече, ни по-малко от надвисваща икономическа катастрофа за Европа. Пред която и „мюсюлманският въпрос“, и „бежанският“ утре може да почне да ни изглежда безобиден. Предстоят и изборите в Гърция след малко повече седмица, които може да бъдат спечелени от „Сириза”. Събитията ще се развият много бързо.
Не хиперинфлацията от 20-те години, а остеритетът и дефлацията от началото на 30-те доведоха Хитлер на власт и направиха „крайното решение“ мислимо дори в най-образованата в света тогава страна. Спомняме си също, че „крайното решение“ започна отдалече, с „безобидни“ лозунги като „три милиона евреи – три милиона безработни немци“, „евреите – 80% от дилърите в Берлинската борса, 75% от директорите на берлинските театри, 50% от лекарите и адвокатите в Германия“. Не случайно евреите днес се измъкват от Франция към Англия – все пак Франция е страната на аферата „Драйфус” много преди възхода на немския антисемитизъм.
Евреите са свикнали да бъдат като канарчетата във въглищните мини, които първи надушват газ гризу. Дето има шествия срещу мюсюлмани, утре ще има и срещу евреи – дето има държавно спонсорирани карикатури, кепазещи пророка Мохамед, утре ще има и за „дългоносите“ евреи – я каква традиция има, качена е в интернет. Колкото и скептично да приемаме поначало и руските оплаквания за нацисти в Прибалтика и Украйна, и те в горната светлина добиват напълно реална плът.
Знаем, че според Тома Пикети народното благосъстояние и относително икономическо равенство (както и относителният социален мир и „мултикултурна“ толерантност) в Европа след Втората световна война е аномалия, резултат от стечение на много специфични обстоятелства, сред които двете световни войни с огромните човешки жертви, разрушения и унищожено реално и книжно богатство. Още се надявам, че днешна Европа ще може да повтори успеха си от това време без нова война с милиони жертви и унищожаване на богатство, както и без резки сътресения от еклектично прилагани от националистите крайно леви и крайно десни мерки. И да не забравяме – въпреки слабостите на държавата на благоденствието големият икономически проблем на века, на капитализма изобщо е растящото неравенство.
Абсурдната визита на Кери
Като държавен секретар Кери изглежда все по-абсурден – вече никой не помни, че като кандидат за президент в 2004 г. противниците му го карикатуряха като ‚Джон льо Кери“ заради швейцарското му детство, френския му език и цялостна европейскост, неамериканскост. Но живеейки двайсет години в САЩ, виждам ясно и илюзиите на българските коментатори като Ч. Николов и В. Вацев, вещаещи нова Кримска война между Запада и Русия, че и от българска територия, с български „прокси“ сили. Ив. Кръстев, който получава все по-противоречиви указания от „центъра“, отново допуска руска намеса или агресия на Балканите. Но това е абсурд – Русия очевидно няма да отиде по-далече от Крим, няма да се намеси открито дори в Новорусия. А и САЩ се намират в процес на сериозно съкращение на въоръжените си сили, пък и преди съкращението никога не са планирали война или сериозна конфронтация с Русия в Черно море. Това е немислимо за Обама и по икономически, и по вътрешнополитически, и по психологически причини. Америка и технически не може да спечели една конвенционална война с Русия в Черно море, а и няма как тя да не ескалира за часове в глобално ядрено взаимоунищожение.
Отдавна е ясно също, че САЩ нямат сериозни икономически интереси в Черно море, нито дори в Украйна. Различните от утопични по-утопични „планове“ за геополитическо заобикаляне на Русия през Турция като „почините“ при социализма никнат като гъби и мрат като мухи. Те обаче докараха нещата дотам, че и Русия поде в същия издевателски тон и блъфира с невъзможния си „Турски поток“.
САЩ тъй и не можаха да се отърват от късогледото си, използваческо отношение към България, което не излиза извън самоцелния утопичен стремеж за избутване на Русия и за търсене на ренти (rent seeking) за американските корпорации. Разбира се, не е тъй само към България, същото е и другаде, в самата Украйна, на несравнимо по-висока за украинците цена. И това, знаем, е и въпрос на ограничен интелектуален капацитет на американския външнополитически естаблишмънт. И в резултат на това и на късогледата неоколониална подкрепа на САЩ за криминалния режим на ГЕРБ, българите са вече 75–80% антиамерикански народ като гърците и сърбите.
Посещението на Кери изразяваше обаче и съзнанието на Вашингтон за прекалената икономическа вреда, нанесена на България със спирането на „Южен поток“, макар това съзнание, видяхме, да бе проявено и от режима на ГЕРБ, и в Брюксел. Затова и потиснатото настроение у българските десни. Кери разбира, че САЩ не могат (дори и да искат, а не искат) да заменят Русия като икономически партньор на България. Междувременно ще е наистина добра идея на фронтоните на българските държавни институции да се изсекат със златни букви думите на Буш II, казани в София през лятото на 2007 г., че „България не трябва да избира дали да е приятел със САЩ или Русия, а може да е приятел и с двете“. Могат да се турят и на герба вместо анахронизирания в самата Белгия неин девиз за съединението и силата.
Не бива да се преувеличава също интересът на САЩ от създаване на хаос в Европа. Определено заплахата от дефлация в Европа е сериозна заплаха и за САЩ, чиято икономика в резултат от седемгодишната кейнсианска икономическа политика на стимулиране на търсенето сега наистина е в подем, но доходите на американците не могат да стигнат предкризисното си равнище. Та един бърз европейски колапс в комбинация с възможна дефлация в Китай може веднага да обърне нещата и в Америка.
Външната политика на Обама е в състояние на пълен, безпросветен хаос. Той не върши нищо проактивно, а реагира на събитията със закъснение и обикновено погрешно. Изключено е например САЩ да са инсценирали под някаква форма кризата с „Шарли”.
Задачата на САЩ сега всъщност е как да се премине контролирано от глобална хегемония посредством превъзхождаща hard power и тотално икономическо превъзходство към глобално лидерство посредством soft power в условията на възникващ военнополитически баланс с други суверенни велики сили поне в някои региони и на относително спадаща икономическа тежест. Това е сложна задача и засега Вашингтон не се справя с нея, а само дългосрочно си вреди, но няма избор – ще трябва да се учи.
Лидерството на САЩ в света засега си остава обективна даденост, която не зависи от използването на долара в търговията с въглеводороди, нито дори от позицията му като световна резервна валута. Нито от quantitative easing на Фед, което вече е минало и доларът поскъпва, нито от държавния дълг на САЩ, който не е астрономически като гръцкия, японския или белгийския, а и намалява, нито от търговския дефицит или държаните от Китай трилион американски облигации.
Нито от това дали и колко време още САЩ ще е най-голямата световна икономика по номинален БВП, или дали ще харчи за военни цели повече от всички останали страни в света или само повече от двата си най-големи съперника. Другаде е силата и привлекателността на Америка. Паническата външна политика на невежия Обама, глобалните му конвулсии – от това да изтика Русия от Паша дере до това да осуети строежа на Никарагуанския канал – изразява и неверие в тази сила и привлекателност и в лидерството на Америка и е дълбоко антиамериканска по природа.
Може ли България да извлече и полза от антиислямската истерия на Запада?
Би могла, ако имаше вменяемо ръководство и независима външна политика. За съжаление няма, но все пак, когато цяла Европа цитира Тило Сарацин, че и турците трето поколение в Германия не учели немски и не се интегрирали (нещо, което се потвърждава и от Орхан Памук в „Сняг“), а Брюксел е гневен на Анкара за „Турски поток“, може би е време Западът да осъзнае, че демократизацията в Турция води еднозначно към ислямизъм. Управляващата АКП въпреки приказките за демокрация всъщност се стреми към ислямска република по законите на шариата. За АКП демокрация означава власт на мнозинството, а не политически плурализъм и либерализъм. Мнозинството в Турция вече е ислямистко, също и в бизнес средите, които се доминират от хора от дълбокия Анадол, а не от истанбуллии с балкански, европейски корени.
Прозападният курс се крепи донякъде само от професионалния елит – армията, съда и университета, но Ердоган бързо подрива и трите стълба на кемализма. Армията вече не може да се намесва в защита на кемализма – отслабена е, а и мнозинството от народа не е с нея. Турция е пряко застрашена от дестабилизация и при разливане на сирийския сектантски конфликт между шиити и сунити, в който могат да бъдат въвлечени и турските шиити, и при по-нататъшна активизация на кюрдските националисти. Това прави Турция крайно ненадеждна като транзитна страна от Русия за Европа и превръща окончателно България в югоизточна граница на ЕС и Запада, която трябва да бъде подсилена. Но едва ли вече нещо смислено може да се направи, докато са на власт Обама и Кери – остава само да се надяваме да не направят прекалено много бели дотогава.
Разбира се – българската граница да бъде подсилена в сътрудничество и с Русия, естествения съюзник на Запада срещу ислямизма, която предлага и много полезни образци на държавническа работа с мюсюлманското население, което в Русия е 20 милиона заедно с гост-работниците. Направеното от Москва в Чечня в последните десет години например е истинско постижение и пример за Европа. Не е за пренебрегване и опитът й в Поволжието и Урал, а също в последно време и в Крим.
Макар война с Русия от българска територия да е практически невъзможна, посещението на Кери дава повод да се поставят и много други въпроси. Вече е говорено доста за хипотетичната възможност за евроавтономия на българския черноморски регион – по примера на Венето или Бавария, т.е. не на етническа основа като в Каталуния, а според желаните посоки на регионално сътрудничество. В Черно море това значи повече сътрудничество с Русия и Евразийския съюз, отколкото САЩ сега разрешава на „съюзника“ си България. А защо не също и автономия по отношение насоките на икономическата политика като цяло – към реиндустриализация и пълна заетост, впрочем като в САЩ на Обама, а не към остеритет като в ЕС на Меркел.
Миналата седмица варненци събраха за часове хиляди подписи срещу готвеното според слуховете от ГЕРБ закриване на първата (и най-перспективна с оглед възможен бъдещ международен трафик) българска железница Русе–Варна и успяха да го отменят – или отложат. Ние си философстваме как между бъдещите мултимодални транспортни центрове в Русе и Варна трябвало да има модерна жп връзка като Betuweroute от Ротердам до Рур, а гениите от ГЕРБ в Министерството на транспорта между туй решили тайно да закрият и старата жп линия. И народът се вдигна на съпротива. Варненци видяха също, че газовият „хъб“ на Борисов, за който се дигаше пара от шест седмици насам, се премести в устата на премиера само за миг от Варна на „българо-турската граница“. Приказките на Борисов за „хъба“ бяха само израз на големия му страх, че Варна отново ще излезе на улицата както преди две години. От премиерските страхове – в Божиите уши. Чакам с трепет и упование.