/Поглед.инфо/ Това изложение може да започне с обещанието да бъде посветено на лявата култура в епохата на постмодерността, но вероятно по-точно би било едно заглавие от типа на „5000 груби думи за Лявото”, още повече, че така се печели време.

Редно е да се почне със Смисъла – т.е със смисъла на лявото: вероятно можем да се замислим поне над това, че този смисъл умее да живее пълноценно извън речниците дълго време, а когато стигне до сигурността и безпроблемността на речниковата фиксация, то това вече не е смисъл, а музеен експонат. Сигурно това е имал предвид Витгенщайн, когато е твърдял, че значенията са в употребата. Ницше също е бил сигурен в това – той е знаел съвсем ясно как Волята за власт огъва Истината.

А за тези, за които модерната философия не е интересна, ще разкажа многозначителната притча за великия и страшен император Цин Ши Хуан Дъ (Дъ – това е звание, което сочи, че неговият носител управлява със силата на Небесната благодат). Този император веднъж се разсърдил и заповядал да погребат живи неговите интелектуалци (т.е. книжниците, сиреч съветниците). Причините за такава извънредна жестокост от страна на толкова благ император са били напълно уважителни. Книжниците са си го заслужили – подели са кампания за „завръщането на истинските имена на нещата”. За великия император е било очевидно (а и за нас би трябвало да бъде), че този замисъл, макар и под формата на безобидна интелектуална игра, е представлявал брутално посегателство срещу най-святото право на императора: да определя смисъла на думите, т.е. срещу Властта му. Това, че думите имат своята властна съдба, че играят своите роли в спектакъла на властта, че са натоварени с властни функции е било известно още тогава; известно е било и по времето на Шекспир, който описва как укротената Катерина се съгласява с Петручио, че утрото е вечер, а вечерта е утро. Разбира се, това е известно и за нас днес, и затова можем да формулираме така: истинската власт всъщност е онази невидима, но и непреодолима сила, която свързва думите с нещата, коята именува нещата с думите и която - когато бива оспорвана - всъщност бива оспорвана именно като Власт.

Защото да свързваш или да разделяш думи и неща означава просто да си на власт.

Това, което е вярно за думите изобщо, с пълна сила е вярно за една отделна дума, която ни интересува днес – думата Ляво. В българската властна мистерия, която се разгърна пред очите ни през последните 30 години, думата Ляво беше и едновременно е и предпоставка, и резултат на „отхвърлянето на комунизма”. Да се подмени комунизма с Лявото – всъщност това беше не очевидната, но истинска многослойна идеологическа и властна стратегема, т.е. хитрост. Зад концептуалната мътилка на лявото се прикриваха непреодолими, полярни противоречия. За някои Лявото беше просто новото име на комунизма, а за други беше учтивото наименование на антикомунизма. Терминът се появи неинтерпретиран и събра в една политическа общност хора, които искаха комунизма да бъде преименуван - и други, които искаха той просто да бъде унищожен. Това беше непреодолимо противоречие, върху което балансираха в своите властни позиции тогавашните аятоласи и духовни ръководители на социалистическата партия.

Между идеолозите също имаше непреодолими противоречия. Андрей Луканов имаше предимството на откровеността – само социалдемокрация, само хардкор, т.е. никакъв комунизъм вече. Така между А.Луканов и г-н В.Кръпков цареше пълно съгласие, да, комунизмът си отива днес и не може, и не трябва да се завръща. Под социалдемократи Луканов разбираше естествено не ленинските „ес-деки” и съвсем не сталинската „революционна социалдемокрация”, а нещо съвсем друго. Това друго стана ясно в последната година на живота му, когато той открито споделяше съжалението си в широк кръг, че в България не сме създали голистка, т.е. дясна партия. От социалдемокрацията на дядо Димитър Благоев до републиканството на Шарл Де Гол - този идеен път беше извървян от А. Луканов с ускорени темпове за не повече от 5 год., и това беше пътя от некомунистическото ляво към антикомунистическото дясно.

Малко повече загадки, макар и привидни, имаше в лиловското понятие за Ляво. То живееше в неговата идейна конструкция за „Модерна лява партия”.

Всичко в тази формула беше и остана енигматично, иносказателно, завоалирано-езотерично, изговорено с особено намигане и придружено с особено ръкостискане, с потриване на пръсти, характерен блясък в очите и опознавателни жестове не за всички и не към всички. Сигурно е субективно усещане, но в семантиката на това недоизговорено ляво аз долавях отгласа на един призив – призивът към единство, творчество и красота и необходимостта да се мисли за това ляво като за огън. По този начин това разбиране на Лявото се заявяваше с неразкрити дълбини и се проявяваше като обещание да бъде обяснено, когато трябва и на когото трябва. Във формулата „модерно ляво” така си и остана една неразкрита загадка: кое тук е субекта и кое е предиката: модерното ли е ляво или лявото е модерно, или това са две думи за едно и също нещо, или и двете са имена на нещо трето, което, обаче, ще ни се каже по-късно.

Всъщност, лявото в България стана шиболет на един особен, не вулгарен и не уличен, а салонно-езотеричен антикомунизъм. Това беше началото. По този път се стигна до много неща, които не бива и не мога да изброявам тук, но не мога поне да не си спомня т.нар. социален президент на България, който, от една страна, наистина беше социален (каквото и да значи това), а от друга страна - най-сигурният начин да го обидиш беше да предположиш на глас пред него, че има или дори че някога е имал нещо общо с комунизма.

В края на този път, който, впрочем, беше извървян сравнително бързо, „българските леви хора”, т.е. парламентарната група на БСП, приеха Наредбата-закон на парламента за това, че българският комунизъм е престъпление.

И така, лявото тук и днес в България – всъщност това е един особен ляв антикомунизъм. Под знака на това ляво и с неговия патос децата на комунистите в парламента оскверниха гробовете на бащите си, обявявайки ги за исторически престъпници. Така се появи окончателната и безвъпросна очевидност: лявото днес в България представлява не нещо друго, а обикновен, банален, вулгарен и пошъл ляв либерализъм. От Димитър Благоев до Джорж Сорос – това е актуалната траектория на развитие на българското ляво.

Този гъсто замесен и примитивен идеологически илюзионизъм, който, макар и отслабвайки, продължава да държи в идеологическа наркоманска зависимост стотици хиляди почтени хора, може да бъде преодолян с един прост понятиен преход. Навременно и необходимо ще бъде да се премине от релативна към абсолютна политическа адресация. С прости думи това означава да се осъзнае, че т.нар. „ляво” и „дясно” са, образно казано, махали в различни идеологически села.

Има леви и десни между консерваторите и техните спорове са запълнили политическата история през последниште 200 год. И не преди 200 год., а днес, например, в Русия са на път да дойдат на власт не леви либерали от глобалистки тип, каквито бяха до сега, а именно леви консерватори. Без съмнение има леви и десни комунисти, разликата, напр., между Троцки и Сталин съвсем не е в характерите или в морала на тези двама видни съветски ръководители. Титаничният спор (разбира се жесток и кървав) между последователите на тези два вида комунизъм има отзвук до днес. „СССР като революционен плацдарм, призван да подготви световната революция” срещу „ Изграждане на социализъм в една отделно взета страна” – това е именно концептуалната конфронтация между левите и десните комунисти в СССР. „Ти за комунистите ли си или за болшевиките?” - този въпрос през 20-те години на ХХ век в Съветска Русия съвсем не е бил така безсмислен, както е днес за нас.

А в либералния град ляво-десните разлики никога не са били прикривани, напротив, тяхното наличие се е тълкувало като несъмнена проява на идейно богатство, като цветущ плурализъм. Именно в омагьосаното поле на ляводесните дистинкции вътре в либералната парадигма се въртят днешните български леви и десни, като при това по един забавен нашенски начин в бързината и от престараване успяват някъде и да забравят своите първични и вторични политически полови белези. „Третият пол в българската политика се е родил отдавна – леви отпред и десни отзад (или обратно), както дойде, българските политици отдавна са приели своята Истанбулската конвенция.

Ляво-дясното вътрешно разделяне е толкова универсално, че може да се открие дори във фашизма. Д’Анунцио е десен фашист, а футуристът Маринети все пак е ляв. За ужас на идеологическите цензори, лявото и дясното могат да бъдат открити дори вътре в нацизма, така Клагес и Рибентроп са десни, а Ернс Никиш, разбира се, е непоклатимо ляв.

Така протече новата българска история, запълнена с превърнатите форми на лявото, играещо своята роля в предпазливото, но неотклонно отдалечаване от комунизма и социализма. Разбира се, този процес имаше своите няколко невидими фази още далеч преди 10ти ноември 1989 год., но, придържайки се в рамките на очертаната в заглавието тема, мога просто да направя междинно обобщение: Хомункулусът на българското „ляво” (донякъде за изненада и на самите участници) беше просто технология за преход от социализъм към либерализъм. Това е най-простото обяснение защо една „лява” партия може със зъби и нокти да отстоява дълги години плоско данъчно облагане.

А как е в света на политическата класика? Как е всъщност при Маркс?

В семантиката и в лексикона на Маркс „лявото” съвсем не е на първо място, особено след като Маркс преминава от младежкия си либерален период (изучаван с особено старание в българските вузове през 80-те години) към периода на своята теоретическа зрялост. Там има научен социализъм, има материалистическо разбиране на историята, има диалектика на обективни и субективни фактори, има осветляване на дълбинни субстанциални взаимодействия (взаимодействието само в себе си е субстанция - да си спомним Хегел), има разбира се фундаментална критика на политическата икономия като господстващо съзнание на тогавашното буржоазно общество, има и още много други неща. А колкото до ляво-десния куртуазен маниеризъм – той при Маркс е някъде след осмо място. Именно затова днешните вдъхновени „адепти на лявото” могат да вкарат Маркс в своите интелектуални построения само по пътя на зле прикрити концептуални насилия спрямо класика, като същото, впрочем се отнася с пълна сила и спрямо Ленин. Това е така, защото „ляводесните взаимодействия” започват да имат актуален и съвременен смисъл едва чрез и около дилемите на троцкизма – сталинизма. Никак не е случайно, че зад днешния ляв апотеоз аз толкова често долавям характерния блясък на очилата на незабравимия Лев Давидович.

Но победата на Троцки в наши дни (чрез Яковлев и Чубайс в Русия, чрез Луканов и Лилов в България, чрез Волфовиц и Кейган в САЩ - и главно чрез Сорос в целия свят) създаде днес цяла вселена от нови въпроси, които все още нямат отговор.

Истинският проблем, всъщност е , че :

а/ индустриалният капитализъм, макар и бавно и постепенно, остава в миналото, а на негово място утвърждава своята глобална доминация една нова форма на финансовия капитализъм, за който вече е редно да си спомним, че в епохата преди развитието на индустиалния капитализъм е съществувал само в подчинена форма. И вследствие на това,

б/ цялата т.нар. лява политическа култура на 19 и 20 век днес играе инструментална роля спрямо доминиращия в глобалността финансов капитал.

Засилващата се доминация на глобалния финансов капитал срещу постепенно губещия своите позиции, макар и в условия на ожесточена съпротива индустриализъм (това, което Доналд Тръмп прави, всъщност) – това е дилемата , която има творческа генеративна сила и която, ако ние:

- искаме да сме с Маркс, а не с „марксистите”, и ако

- искаме да сме адекватни не спрямо 19, а спрямо 21 век,

следва да разглеждаме най-отговорно. Казано съвсем просто, който желае да бъде адекватен политически днес, следва да използва не готови концептуални наработки и да употребява различни наследени „-изми” (макар че някои от тях са без съмнение полезни със своята евристична сила), а да преобразува своята теоретическа рефлексия именно в методологически план, т.е. да се опита да използва не готовата вече теория, а метода на Маркс.

Без съмнение това е интелектуална задача с особена трудност.

Мои колеги вече успяха, колкото умно, толкова и остроумно, да опишат какво би правил Маркс, какво би харесвал и с кого би работил, ако да би живял днес.

Ако трябва да отговорим на един такъв хипотетичен въпрос, то правилният отговор би бил, че никой не може да бъде ваден от епохата си, и че всяко питане от този род (какво би правил Маркс днес) е безсмислено, защото е аисторично. Но този въпрос, отвъд привидната си неисторичност, има едно второ дъно, има допълнителен скрит смисъл. И този смисъл, всъщност, касае именно не съдържанието на негови евентуални мисли, а Метода на тяхното подреждане.

Склонен съм да приема, че ако да би бил жив днес Маркс, той би се отнасял с огромен интерес именно към процесите в Китайската народна република – точно защото цялото разгръщане на днешния китайски комунизъм се осъществява извън тази въображаема теоретическа линия, отвъд която Маркс открива не закономерна смяна на икономически формации на обществото, а т.нар. (от него) азиатски начин на производство. Няма смисъл да тълкуваме днес дали той би разбирал това като потвърждение или опровержение на теорията си за Световната история. Интересно би било да се помисли как би се отнесъл Маркс към саморазрушаването на съветския комунизъм; вярвам също, че със сигурност би се радвал на успехите на Дж. Корбин, защото той действа - и то успешно - днес на територията на близката и понятна за Маркс Англия.

Всичко това е така, но то не е чак толкова важно. Да, вероятно би харесал и Уолърстейн, но ако би можел, той не би се ограничил с харесване и нехаресване, а би се опитал да приложи към днешната действителност (на т.нар. Късен капитализъм – Мандел) своя метод.

Всъщност, Маркс не е произвеждал никакво „ляво”. Произведеното от него е наречено „ляво” предимно от епигоните му, и в много по-малка степен от него самия. Интересувал се е от „пролетариата”, от работническото движение, от неговото класово самоосъзнаване и от това как пролетариатът е решавал своите исторически задачи. Но елементарното запознаване дори с първия том на Капитала показва, например, как фигурата на „пролетария” се появява вътре в теорията му с методологическа необходимост, т.е. родена е от Метода, в процеса на движението му, и съвсем не е емпиричен „гост” на теорията. Защото за Маркс „метод” е било – в пълно съгласие с Хегел – „съзнанието на формата за движението на ней присъщото съдържание”, и именно това движение е довело в Марксовата теория „пролетария” (субект напълно различен, например, от Юнгеровия Das Arbeiter – очевидно, поради напълно различния си теоретичен генезис). За Маркс не Прогресът е бил „инструмент” на Пролетария в класовата му борба – а точно обратното, Пролетария е инструмент на Прогреса, „средство на Историята, извеждаща капитализма до неговия край”. Очевидно, днес средството е променено.

Истина е, че той се е занимавал с множество различни неща, имал е разностранни интереси. Но това, което е привличало почти целия му интерес, е изследването (задълбочено и многостранно) на материалната обществена динамика на индустриалния капитализъм и то предимно в неговата ранна фаза. По този път той е получил (дедуцирал, извел) обяснението на политическата култура на индустриалния капитализъм. Това следва да се отбележи категорично още на това равнище на размисъл върху темата – Маркс не е свеждал (и не е „подвеждал) нищо в материалната действителност към никакви закони, принципи, правила, догми и норми (идейни, морални, политически и всякакви други), напротив – той е извеждал всичко това от действителността на капиталистическите производствени отношения, т.е. налице е била „дедукция” (и то не трансцедентална, а иманентна) на културно-историческите форми от разгърнатия „Принцип на реалността”. Не под-веждането, а из-веждането на формите от живото конкретно-историческо съдържание на епохата е характерно за Марксовата интелектуална лаборатория, и това следва да се помни днес, в началото на 21ви век, ако решим да се питаме „какво значи да се мисли днес с Маркс”.

Но днес именно финансовият, а не индустриалният капитализъм се стреми към глобално господство. И ето тук Маркс би казал любимата си фраза „Hic Rhodos...”

Каква политическа култура, каква социално-политическа динамика, какви движещи и противоречиви обществени импулси и сили се произвеждат в хода на развитието на финансовата доминация в света? Централният евристичен модел на Марксовата философия на историята (относно диалектиката на производителни сили и производствени отношения) променя ли се в епохата на почти пълната доминация на финансовия над индустриалния капитал? Троцкизмът ли е отговор на всички тези въпроси?

Признавам, че има и такава хипотеза, т.е. това е хипотезата, че Троцки е бил прав, и то още тогава - с оглед на предстоящата глобална революция, а днес неговото политическо наследство, троцкисткият интелектуален инструментариум, напълно логично и с пълно основание работи като политическа култура на побеждаващия финансов капитал. Как да не си спомним точно тук, че най-важният програмен труд на Дж. Сорос е озаглавен именно така: „Крахът на световния капитализъм”. А може би просто трябва да дочакаме задалата се велика глобална война, която да просветли образа на бъдещето?

Според мен, точката на приложение на марксовия метод (защото всичко друго, което сме наследили от Маркс, може да бъде уважавано и харесвано, но също така и да бъде оставено на мира) е именно въпросът за глобалния финансов капитализъм като качествено ново историческо явление, изучаването на което изисква производството на нова гносеология, ново когнитивно картографиране на действителността (така, както разбира това Фр. Джеймисон), нова онтология и – особено важно, с ключово значение – ново, автентично разбиране на загадъчния, всъщност, платонов термин „диалектика” („диалектик е този, който мисли за цялото”, „представя го като синапсис”).

Съвсем очевидно е, че в епохата на омагьосаните огледала на глобализирания финансиализъм хегеловият „рационален прочит” на диалектиката (теза-антитеза-синтеза, опосредяване като разкрита тайна на всяко изменение, снемане, aufhebung, във всяко отрицание) е неадекватен – просто защото скрито предполага, че диалектиката е инструмент на Разума. Истина е, че Хегел още съвсем рано постулира (и то съвсем безкритично), че Духът, още преди да достигне своята абсолютност, вече е попаднал в категориална обвързаност с Времето, т.е. с Историята – още във „Феноменологията” (Йенския период) Духът е разбран в неговата категориална обвързаност, което го подготвя да бъде именно „инструмент на Разума”. И как точно Духът „попада във Времето”? За Хегел това е колкото очевидно и неизбежно, толкова и необяснимо – в епохата на Хегел историзмът е обяснение на всичко, но той самият не търпи обяснения, няма нужда от тях.

Днес, всъщност, е точно обратното – и разумът, и отрицанието му са еднакво обвързани и подчинени средства на диалектиката – която днес не служи на разума, а е Дух на необгледната тоталност, на „непредставимата, и не-синаптичната цялост”, която е „отвъд-разумна”. Как е възможно да се мисли нещо, неподдаващо се на трансцедентална аперцепция, как е възможно понятийно представяне (Forstellung), репрезентация на не-мислимото? Няма Понятие за това, което няма Образ, без-образното е Begrifslose – модерният Разум (любимо дете на Grand Modern) не достига ли в епохата на глобалния финансов капитал, т.е. в постмодерната епоха (Late Capitalism), до своята собствена вътрешна граница?

Епохата на тържествуващия Разум е останала в миналото – перифразирайки Хегеловото наблюдение за това, че „Христос умря за нашите грехове толкова отдавна, че скоро това няма да е истина”, осъзнаваме, че Осъзнаването на Действителността пречи на Съществуването й – и обратно, самото Съществуващо е несъвместимо с елементарния обяснителен акт. Днес диалектиката е най-малко „опосредяване”; днес тя е диханието на необгледната (и хаотична) Цялост, в която знанието и действителността взаимно се отричат, психофизичният паралелизъм (каква симпатично-наивна просветителска илюзия!) е опроверган, и която се самоопосредства еднакво успешно и чрез Истината, и чрез отрицанието й. Днешните диалектични усилия са не усилията на Опосредяването и Прехода, а на синаптичното напрежение – да се удържи (включително и в разума) Цялостността във нейната самоопровергаваща се и вътрешно-сама-себе-си-разкъсваща неисторична тъкан – нали помним загадките на Платоновото „внезапно”, т.е. безпричинното, неоснователно, неочаквано и състояло се някак „зад гърба на съзнанието” изменение? Такъв образ на диалектиката може би все пак смътно се мярка в началото на Първи том на хегеловия Opus Magna – Науката Логика (т.нар. от него загадъчни „без време протекли категориални трансформации), а също и на места във Втория том на същото съчинение – „рефлексивните категории на Същността”, където опосредяването е по-скоро обещано, отколкото действително проведено. Но в епохата на Хегел финансовият капитал има само обслужваща и опосредяваща, макар и крайно важна роля – това е тържествуващата зора на индустриализма, и не случайно Хегел, връщайки се от дълга екскурзия, пише в дневника си, че очовечената природа му е „безкрайно по-близка от дивите природни красоти” – това може да се очаква от философ, за когото Разумът е Действителен, а Действителното е разумно; от философ, живял в щастливата епоха, в която Darstellung/Forstellung са очевидно не просто възможни, а действителни, а Кантовата трансцедентална способност за въобразяване е била – макар и загадъчна сама по себе си – безвъпросна в съществуването си.

В епохата на Маркс индустриалният капитал при цялата си сложност се е възпроизвеждал политически и социално чрез утвърдени и понятни форми на репрезентация. Самата репрезентация е била не просто възможна, но и необходима. В постмодерната епоха, обаче (и това е епохата на глобалния финансов капитал), репрезентацията е ако не невъзможна, то поне е невероятно затруднена. Постмодерният свят, произведен от собствената динамика на финансовия капитал, това е един загадъчен, неевклидов свят, пълен с предизвикателства и паралогизми, за него известен американски философ предвиждаше още в края на 19ти век, че „ще дойде време, когато истината ще се отличава от неистината само по това, че е истина” – т.е. до разликата между истината и неистината ще се достига не по обичаен епистемологичен път (тъй като те практически няма да се различават), „а някак иначе”...

Диалектик днес е не този, който „опосредява противоречията” и намира позитивност/утвърждаване във всяка негативност, а този, който живее с непримиримостта на внезапните разриви, с дисонансите на разкъсаното Битие, с оглушителното мълчание на Негативността, който привиква с наличието на предметност, чиито условия за съществуване съвпадат с условията за непознаваемостта им – и обратно. В постмодерния свят – социокултурният еквивалент на господството на финансовия капитал – познаваемостта на света и съществуването му са не право, а „обратно пропорционални”, Съществуващото тегне към непознаваемост, Познаваемото тегне към несъществуване, принципът на Реалността е суспендиран – но „добрият тон” не разрешава на мястото му да се предлага нещо друго, разликата между съня и бодърстването е релативна, връзката между Знака и Означаемото е вече симетрична – а това в края на краищата води до „Окончателното Състояние”, където всичко е Знак на всичко – т.е. на себе си. А това е параноичен свят, в който всичко се знае – но нищо не се разбира, Знанието е победило окончателно Смисъла, и на мястото на Духа се е настанила „душевността”.

В тези условия диалектикът просто разменя значение срещу разбиране и Знание срещу Смисъл, в господството на частностите той вижда хоризонта на Цялото и упорства, утвърждавайки цялостност на Сюжета, и то там, където се отрича самата Сюжетност.

А това вече означава живот не в марксовите реалии и предметни обстоятелства, а самоосъзнаване в методологическото средоточие на действителната марксова култура – методологическа култура, която подозира наличие на „нетрадиционна предметност” и на „превърнати форми” – т.е. подозира възможността не просто предметът Х да съществува чрез предмета У, а понятието да има за свой обем друго понятие, т.е. между понятията да наличества знакова връзка (нещо, впрочем, категорично забранено от аристотелевата логика - забрана, валидна чак до епохата на късната Модерност).

Постмодерният свят, като културно-исторически еквивалент на доминиращия глобален финансов капитал, наистина е „радикално нетрадиционен” познавателен обект и среда за практическо действие.Този свят се съпротивлява на всички досега известни обяснителни и познавателни теоретични модели – неефективен е диалектическият модел , който си служи с категориите „същност” и „явление”, т.е. конструира равнище на обяснение и равнище на описание. Но така се обезсмислят и цели сектори в познанието на идеологията, разбирана като превратно или фалшиво съзнание. Невалиден е по същество вече и така модерният доскоро фройдистки модел с основните му категории „скрито” и „видимо”, след разгромната критика на Фуко, фройдистките обяснителни подходи останаха в методологическото минало. Екзистенциалистките обяснителни модели, залагащи на евристичната сила на категориите „автентичност” и „неавтентичност”, отчуждение и преодоляване на отчуждението – като епистемологични стратегии останаха някъде далеч назад, около средата на 20-ти век. През 60-те и 70-те годинина 20-ти век получи бързо признание и разпространение - и още по-бърза деконструкция, толкова модерната и толкова многообещаваща семиотическа опозиция на „Означаващото” и „Означаемото”...

На мястото на всички тези разновидности на „дълбоко обяснение на реалността” се възцариха различни концепции за практики, текстуални игри и дискурси, подчиняващи се на новата методологическа мода, с основен принцип „повърхността(или повърхностите)” – които завинаги изместват дълбочината.

Постмодерният свят е свят на господстващите симулакри – господство, което се появява като резултат на един процес, в който стойността не просто изтласква потребителната стойност, но и я изпраща в забравата. По този начин постмодерното общество наистина е общество на „двойната забрава” – потребителната стойност е забравена и е забравен след това самият факт на забравата. Разбира се, в това общество именно образът става последна форма на стоковото овеществяване (Ги Дебор).

От изследванията на Алтюсер, Лукач и Адорно, а също и Лакан и Дельоз, могат синтезирано да се извадят основните характеристики на света във фазата на глобалната доминация на финансовия капитал: този свят се характеризира с „отсъствие на дълбочина” и това е тайната на т.нар. култура на имиджа и симулакъра; с отслабване и разпад на историчността - в нашето отношение към историята, но и към себе си, поява на нов вид базисно емоционално състояние – „интензивност”, и всичко това в съчетание с господстваща тенденция към угасване на афекта в постмодерната култура. Но това само по себе си е равносилно на изчезването на огромни културни слоеве в модернистката тематика на Времето и Паметта.

Вследствие на вграждането на естетическото производство непосредствено в стоковото производство, се появява истинско разрушаване на самата естетика на израза. Но без тази естетика на израза е невъзможна и базовата репрезентация на финансовия капитализъм – той става непредставим (в смисъл на Darstellung), а оттам – и немислим. С други думи, съществуването на финансовия капитализъм в неговия цялостен, глобализиран и вероятно последен стадий, принципно и съществено зависи (и предполага) самата невъзможност да се мисли за него. По този начин се е появил ”предмет”, чиято „мислимост” е несъвместима с неговата „битийност”, мислимото е не-битийно, а битийното може да бъде само не-мислимо.

Логиката на функциониране на системи от този вид (Хегел би ги нарекъл Oрганични системи) с необходимост унищожава тяхната собствена историчност и органичност; системи от този род, макар и исторически произведени, се еманципират от собствената си история, като я суспендират. Ето разкритата тайна на загадъчния марксов израз: в развитите органични системи това, което е логически първично, е исторически вторично, и обратно. Така системи от този род – открити за първи път от Хегел и обяснени от Маркс – успяват да действат, реагирайки на импулси от собственото си минало, но и от бъдещето си.

Днес, обществознанието не разполага с по-прецизен интелектуално защитен и специализиран методологически инструментариум от този на Маркс, използван от него при анализа не просто на капитала, а на цялото общество в епохата на развитието на индустриалния капитализъм.

От нас зависи да прилагаме или да не прилагаме този метод, но ако все пак решим да го прилагаме, единственото условие, което за нас би било задължително (разбира се вън от необходимостта да се овладее невъобразимата сложност на тази методология), е абсолютната задължителност на разликата, която трябва да се прокарва между живата, свободна и творческа мисъл на Маркс и огромния масив от вкаменени “марксизми”, които заслоняват живата тъкан на марксовата методологическа рефлексия.

Парадоксалността на нашата днешна ситуация се заключава именно в това – избирайки между Маркс и “марксистите”, да се направи верният избор, да се отчете и осъзнае, че съдържанието на марксовата мисъл е достояние на индустриализма, но нейната динамика, форма и метод са евристични интелектуални инструменти на днешния ден.

Мисленето „с Маркс” в началото на 21-ви век означава придаване на „второ дихание” на метода му, без всякаква връзка – действителна или примислена – с идеологическите „леви” (но и „десни“) абстракции на момента, които без съмнение обслужват не Епохата, а Конюнктурата.

* Уважаеми приятели и читатели на Поглед.инфо! За да бъде гарантирана връзката ви с нашия сайт и да следите новините, които ви интересуват, включете се в новата Фейсбук група на Поглед.инфо и добавете вашите приятели: https://www.facebook.com/groups/227850304424018/


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели