/Поглед.инфо/ Вината на бялата раса ни завеща една псевдополитика, основана на измамен морален авторитет

Неотдавнашното вълнение на манифестациите, демонстрациите и дори метежите, заедно със злостната реакция на Демократическата партия към президентството на Тръмп, разкрива в какво се е превърнал модерният либерализъм: политика, обвита в патос. За разлика от движението за граждански права през 50-те и 60-те години, когато протестиращите носеха празничните си дрехи с героично достойнство, днешните либерални манифестации се отличават с несъгласуваност и чисто безумие – шапки, предназначени да предизвикват асоциации с полови органи, крещящи от гняв поеми, в които няма никакъв смисъл, и един истеричен антиамериканизъм.

Всичко това говори за изгубеност, по-скоро края на нещо, отколкото неговото начало. Какво е към края си?

От 60-те години Америка преживява това, което може да се нарече епоха на вина на бялата раса. Ние все още може би сме в тази епоха, но избирането на Тръмп навежда на мисълта, че идеята за вина на белите и драмата за виновност, невинност и коректност, в която тя ни въвлича, е изчерпана.

Вината на бялата раса не е истинска вина. Със сигурност чувството на отговорност за лошото отношение към малцинствата, което лежи в историята на Америка, не измъчва повечето бели хора през нощта. Още повече че цялата световна вина никога не би била достатъчна, за да оправдае хегемоничната сила, която самата симулация на вина е упражнила в американския живот през последния половин век.

Вината на бялата раса не представлява агония по несправедливости, претърпени от трети лица; тя е страхът от заклеймяване със стигмата на старите биготизми на Америка – расизъм, сексизъм, хомофобия и ксенофобия. Да бъдеш заклеймен като симпатизант с някой от тези биготизми означава да бъдеш напълно лишен от морален авторитет и да живееш в изгнание. Страхът от това, че „по улиците няма да се чува името ти“, както Библията постановява, подтиква белите да действат виновно дори когато те не чувстват реално вина. Вината на бялата раса е псевдовина, преструвка за истинска вина, повърхностен социален етикет за съпричастност, съжаление и разкаяние.

Също така тя е сърцето и душата на съвременния либерализъм. Този либерализъм е политиката, завещана ни от вината на белите, и той притежава същата кардинална поквара на бялата вина. Това не е истински либерализъм в класическия смисъл на думата. Това е псевдолиберализъм. Свободата не е неговата raison d’être (Бел.пр. – причина за съществуване); моралният авторитет е.

Когато Америка беше заклеймена през 60-те години като расистка, сексистка и милитаристична, на нея ѝ липсваше преди всичко морален авторитет. Впоследствие американската левица се реконструира като пазител на моралната легитимност на Америка. (Консерватизмът, фокусиран върху свободата и богатството, имаше малко морално влияние.) От това последваха днешните отличителни белези на вината на белите – политическата коректност, политиката на идентичността, ортодоксалността към околната среда, култът към многообразието и така нататък.

Това бяха условията, при които невинността на американските биготизми и разграничаването от американското минало се превърнаха в разменна монета за устойчива политическа власт. Барак Обама и Хилъри Клинтън, и двамата добри либерали, се стремяха към властта, предлагайки своите кандидатури като възможност за американците да засвидетелстват, че са невинни за миналото на нацията. „Трябваше да гласувам за Обама – ми каза един непоколебим републиканец. – Не можех да кажа на моя внук, че не съм гласувал за първия чернокож президент.“

За този човек либерализмът беше моралната ваксина, която го имунизираше срещу стигматизацията. За г-н Обама той беше суровата политическа сила в реалния свят, която беше достатъчна, за да го издигне в президент – непознат и неизпитан. Но за г-жа Клинтън либерализмът не беше достатъчен. Бялата вина, която издигна Обама, не ѝ осигури поста, въпреки че опонентът ѝ беше солидно заклеймяван като емблематичен расист и сексист.

Може би президентството на Обама бе кулминацията на епохата на вина на бялата раса, като по този начин тази виновност достигна своята развръзка. Сега съществуват толкова много общоизвестни моменти, в които старото оръжие за заклеймяване на либерализма се оказва неефективно – Елизабет Уорън в Сената, четейки 30-годишното писмо на Корета Скот Кинг, надявайки се да спре назначаването на Джеф Сешънс като главен прокурор. И ето че това се случи с ужасна предсказуемост: бял либерал, който измъква моралния авторитет от черна героиня, за да заклейми бял мъж като расист. Когато най-накрая бе казано на г-жа Уорън да седне, истинско огорчение личеше в гневните ѝ очи.

Този либерализъм се разви в рамките на едно общество, засрамено от своето минало. Но този срам сега е отслабен. Нашият нов консервативен президент извръща погледа си с раздразнение, когато го наричат расист, и ние всички – и либерали, и консерватори, знаем, че той не е такъв. Играта е разкрита. Биготизъм съществува, но той е много надолу в списъка от проблеми, с които се сблъскват малцинствата понастоящем. Израснал съм като чернокож в сегрегирана Америка, където трудно се намираше отворена врата. Сега е по-трудно за младите чернокожи да попаднат на затворени врати.

Това е реалността, която направи атаката на г-жа Уорън срещу г-н Сешънс толкова досадна. И това беше причината толкова много демократи да изглеждат малко огорчени, предизвикателно горди, но изпълнени със съмнение по време на обръщението на президента Тръмп към Конгреса. Тази гледка беше емоционален момент в американската политическа история.

Днешният либерализъм е анахронизъм. Всъщност в него липсва разбиране относно същността на бедността и как тя трябва да се изкорени. В него липсват каквито и да било схващания относно това какво представлява американската изключителност и какво тя означава у дома и особено в чужбина. Вместо това той остава в очертанията на Америка от 1965 – една Америка, наскоро съзряла собствените си грехове, една Америка на истински добрата воля, все още непритежаваща самопознание.

Този либерализъм се появи не като идеология, а като чувство за идентичност. Той поднесе на американците морално самочувствие срещу призрака на американския срам. Това се реваншира за либерализма, посветен на идеята за американската позорност. Ако няма една неприятна Америка, която да се ненавижда, няма как да се получи автоматично уважение. По този начин либерализмът става неумолим проводник на антиамериканизма.

Нека направим уговорката, че предвид историята ни, този либерализъм е разбираем. Но американският либерализъм никога не признава, че по-скоро става дума за самочувствие на бялата раса, отколкото за постижение на малцинствата. Четири хиляди стрелби в Чикаго миналата година, а кметът обявява, че градът ще стане град убежище. Това е повече морално самочувствие, отколкото реалност; самопоздравлението на идеализма. Либерализмът е изчерпан, защото е изопачен.

----------------

Шелби Стийл, старши научен сътрудник в института „Хувър“ към Станфордския университет, е автор на „Срам: Как миналите грехове на Америка поляризираха нашата страна“ (Basic Books, 2015 г.).

Източник: https://www.wsj.com/articles/the-exhaustion-of-american-liberalism-1488751826

Превод: "Гласове"