/Поглед.инфо/ Пати Дейвис, дъщеря на президента Роналд Рейгън: Когато бях дете, считах любовта на баща ми към Америка за смущаваща. Очите му се насълзяваха, когато той слушаше националния химн. Ръката на сърцето му беше повече от жест по задължение; изглежда той сякаш отбелязваше всеки удар, всяко движение на кръвта в унисон с ритъма на музиката. Виждайки знамето, спираше и се уединяваше в някое тихо кътче от мисли и мечти.

Когато пораснах, аз започнах да ценя патриотизма му, въпреки че не бях съгласна с голяма част от политиката му, особено през шейсетте години, когато Виетнамската война беше в разгара си и един мой приятел се присъедини към морските пехотинци, пишейки ми сърцераздирателни писма за касапницата в тази далечна земя. Зачитането на чувствата на някого обаче не е същото като отъждествяването с тях. Никога не съм се  просълзявала на никой от добре познатите химни на Америка или при вида на знамето.

Това се промени на 11 септември 2001. Тогава баща ми страдаше тежко от болестта на Алцхаймер и прекарваше повечето време на легло. В тази мрачна и тежка сутрин, карайки към къщата на моите родители, видях на ъгъла на натоварено кръстовище един бездомен човек да развява оръфано американско знаме. Беше невъзможно да шофирам поради сълзите, които ме обзеха; трябваше да отбия от пътя, докато се поуспокоя. Те извираха от толкова дълбоко място в мен. Мислех, че може да са чакали там през целия ми живот. Плаках за страната, която знаех, че бях приемала за даденост. Плаках за хората, които бяха отишли на работа в този ясносин ден или се качваха на самолет, не допускайки, че такъв ужас може да ни споходи тук, в земята на свободните. Хора, които никога нямаше да видят утрешния ден.

В къщата на родителите ми майка ми и аз се наведохме над леглото на баща ми и му говорихме тихо. „Нещо ужасно се е случило с нас -  казах му аз. - На Америка. Самолети се разбиха в сгради, много хора са мъртви и никой от нас не може да го проумее. Бих искала да можеше да говориш с нас.“ По това време баща ми не можеше да говори, но аз винаги ще вярвам, че душата му ме чу; моето упование през цялото време, когато беше болен от алцхаймер, беше убеждението ми, че душата му не може да има това заболяване. Той беше там и сърцето му бе разбито заедно със сърцето на страната, която обичаше. На път за вкъщи чух изпълнение на „America The Beautiful“ от Уитни Хюстън по радиото и отново трябваше да отбия от пътя, докато сълзите ми спрат. Запаметих мястото в моето тяло, където пребиваваха любовта ми към тази страна и мъката ми за нейните рани.

От 20 януари насам същото това място вътре в мен ме доведе до сълзи неведнъж. Това ме изпълни с ужас от онова, което предстои и онова, което може да изгубим. Прочетох отново Конституцията, защото това е, което може да изгубим - този възхитителен документ, който лежи в конструкцията на тази земя, която наричаме Америка. Заради него имаме правителство, балансирано между три власти, в чиито корени лежат свобода, откритост и справедливост. Имаме свободна преса, която не се цензурира или контролира от правителството. Ние сме рядкост в света. В нашата история сме криввали по неясни курсове, но винаги сме се опитвали да се изправим, спомняйки си принципите, върху които е основана Америка.  

От 20 януари насам потръпвам всеки път, когато чуя фразата „Америка на първо място“. Това беше лозунг на Чарлз Линдберг - един непокаял се антисемит, и комитета на „Америка на първо място“, отправен във времето, когато те искаха тази страна да игнорира Холокоста, който се случва в Германия. Искаха да затворим очите, сърцата и границите си. Моля, нека не забравяме произхода на тази фраза.

Стив Банън - архитектът на тази администрация, заяви, че не си спомня да е казал (както Роналд Радош твърди), че е ленинст, който иска да доведе всичко до катастрофа. Но Банън говори за „деконструкция на административната държава“. Той се придържа към теорията на историческата цикличност, възприета от Уилям Щраус и Нийл Хоу, която говори за повтарящи се кризи и твърдения, че сме на прага пред нова криза. Г-н Банън изглежда решен да спомене това. Не е любов към страната желанието да се разкъса нейната тъкан и подкопае нейната основа. Унищожаването не е патриотизъм, това е основата на тиранията.

Тиранията не действа подобно на буреносен вятър и не трансформира перспективата за един ден. Тя се промъква бавно, методично. Внушава страх, създава врагове, ограничава свободи, по-специално свободата на пресата. Създавайки и обявявайки врагове, вие се ръководите от доктрината на страха.

Когато Стив Банън казва, имайки предвид медиите: „Ако си мислите, че те ще ви върнат страната обратно без бой, вие се лъжете“, той казва това със страх. Може да е вулгарен, но е много обигран и добре подготвен в тъмното изкуство на тиранията.

Америка, въпреки цялата си сила и издръжливост, не е неразрушима. Никоя нация не е. Ние или ще се разединим от страх и гняв, или ще се издигнем, обединени от нашата любов към принципите, които са  изградили тази страна. 

Вместо да се вслушаме в Стив Банън, може да поискаме да се вслушаме отново в Ейбрахам Линкълн: „Тази нация, благословена от Бога, ще изживее ново възраждане на свободата, а управлението на народа, от народа, за народа няма да изчезне от лицето на Земята“.

Пати Дейвис е дъщеря на президента Роналд Рейгън. Последният й роман се казва „The Earth Breaks in Colors“.

 Източник: http://www.thedailybeast.com/articles/2017/03/05/is-ronald-reagan-s-vision-for-america-dead.html

Превод: "Гласове"