/Поглед.инфо/ Киргизстан днес е единствената независима тюркоезична страна от Централна Азия, която няма намерение в близко време да се отказва от кирилицата. Създадената на нейна основа киргизка писменост, утвърдена с указ от Президиума на Върховния съвет на Киргизка ССР на 12 септември 1941 г., тъкмо отбеляза 77-годишнина. Към тази внушителна цифра може да се допълнят още 25 години, незаслужено загубили се на страниците на общата история на Русия, Киргизстан и Казахстан.

Едва ли ще сбъркаме, датирайки началото на пътя на кирилицата в Централна Азия през октомври 1858 г. Именно тогава в Оренбург с намерение да постъпи на служба в пограничната комисия пристига добре известният сред руските покръстени татари (кряшени) изтоковед, преводач, ислямовед и просветител Николай Иванович Илминский. Владеейки множество източни езици – арабски, персийски, турски и татарски, ученията има намерение да се потопи в изучаването на киргизкия език (така през XIX век наричат съвременните киргизки и казахски езици) и моли във връзка с това да му открият достъп до архивите на комисията. Какво е удивлението на изследователя, открил в архивите изобилие от „татарски форми и оборот”.

От средата на XIX век пантюкизмът, уверено крачещ по Русия залага на създаването на формула за успешна общотюркска консолидация въз основа на „единството в езика”, пристъпвайки към формирането на „тюрки” – един вид тюркско есперанто на основата на модернизирана версия на кримско-татарския език. Пътят към „общия език” преминава през единството на лексиката и минимизацията на фонетичните различия в тюркския език. На имперското пространство за това съществуват най-благоприятни условия. От момента на установяване на първите дипломатически отношения между Русия и народите от Централна Азия татарите стават първи посредници между тях и единствени преводачи , благодарение на това татарският език успява устойчиво да се закрепи в сферата на официалните преписки между Туркестански край и Санкт Петербург, оформяйки възгледа на киргизкия и казахския език като „безобразни жаргони на татарския език”.

Проблемът с фонетичните разноречия успешно се решава от арабската писменост, доставена на народите от средна азия през ХХ век заедно с исляма. „Сравнявайки татарския и киргизкия езици”, четем в една от справките подготвена от Илмински „може да се каже, бе арабско-татарското писмо едва-едва върви с татарския език, но вече съвършено не става за киргизкия. Той прави дори това, че скривайки фонетичните особености на киргизкия език, за последния съществено важни, го влече към поглъщане от татарския език и следователно към унищожение”.

След Алминский темата за надигащата се културна и езикова асимилация се подхваща от местния периодически печат. „На крака татарски ичеги, на глава татарски ермолки, на раменете татарски бешмети – самият език приема татарски думи”, пише през 1895 г. „Тургайская газета” за съвременните ѝ казахи – „След промените на външните форми на живота естествено трябва да последва под влиянието на същите условия и промяна на вътрешния ред, а след това загуба на всичко национално или, ако може да се изразим така, до пълно обезличаване, но не със сливане в общата културна маса, а лишено от национални черти и с поробване от татарите”.

В интерес на запазването на своеобразието на древните езици на централноазиатските пастири, искрено възхитеният от киргизката реч Илминский вижда единственият верен път „да привнесе” в него руската азбука.

В името на справедливостта трябва да се отбележи, че заплахата от езикова асимилация не е единственият аргумент в полза на предстоящата азбучна реформа. Неудобството от арабицата и отсъствието в региона чак до края на XIX век на образователна система на националния език правят писмеността прерогатив на избраните, а запращайки казахския и киргизкия език сред безписмените. Забавянето на началото на формирането на литературните им норми и крайно ниското равнище на грамотност на местното население (2,6% съгласно Първата всеобща препис на населението на Руската империя от 1897 г.) е закономерно следствие от това явление и изисква незабавно решение. Освен това общата писменост може да стане добра основа за обучение на коренните народи в региона на руски език.

Около 20 години се води кореспонденцията на Илминский с упълномощените органи, които трябва да решат съдбата на кирилицата в руска Централна Азия. Учените се замислят пред да достигнат до съгласие по твърдо лингвистическите, свързани с целесъобразността на въвеждането в руската азбука на допълнителни букви и знаци за обозначение на недостигащите в нея звуци. Не напълно ясно се представя реакцията на многомилионното мюсюлманско население на империята за реформата, която може да се изтълкува и като „пряко покушение върху ислямското вероизповедание” предвид тясната му връзка с арабското писмо.

И все пак през 1906 г. решението е прието: кирилицата за първи път е официално въведена в киргизкия и казахския език. Оттогава, съгласно ратифицираните от правителството „Правила за началните училища за инородците, жинущи в Източна и Югоизточна Русия”, за народностите, нямащи писменост, учебниците и пособията трябва да се печатат на кирилица, а за имащите национална азбука в двойна транскрипция.

Измененията, както се и предполага, предизвикват жестока критика от страна на ислямските авторитети. „Нелогичната” крачка на държавата се нарича „оскърбление” за мюсюлманите и опит „да се изкорени свещения арабски език”. На преминалия между 16 и 21 август 1906 г. в Нижни Новгород Трети всеруски мюсюлмански събор е взето решение да се протестира срещу приетите „Правила за началните училища…” Свиканото през септември 1907 г. при Министерството на народната просвета междуведомствено съвещание е принудено да внесе поправки в „Правилата”, разрешавайки печатането на учебни книги за всички мюсюлмани в Русия с двойна транскрипция.

Въпреки многочислените протести кирилицата уверено си прокарва пътя в региона. От средата на XIX век чак до 1917 г. в руско-киргизките и в руско-казахските училища, където националните езици за първи път започват да се изучават, успешно се използва азбуката, разработена на основа на кирилицата с добавяне на диакритически знаци от педагог-просветител Ибрай Алтънсарин.

Благодарение на първите граматики, речници и учебници, съставени чрез кирилическата графика на руските просветители Н.И. Илминский, ВВ Катарински, М.А. Терентиев, Л.З. Бедагов и много други още в началото на ХХ век киргизкият и казахският езици успяват да влязат в релсите на кодификацията, подхваната от съветските учени и да съставят достойна конкуренция на чуждестранните ръководства към изучаването на тюркските езици като чуждестранните, използващи латиница за описването на фонетиката им. Анализът на последните води през 1864 г. свободният слушател от учебното отделение на източните езици при Азиатския департамент на МВнР на Руската империя М.А. Терентиев, отбелязал някои свойства на латиницата, принуждаващи към „прибягването към измислянето на нови букви”, което „не само лишава учащия се от възможността да се запознае с езика без помощта на учител, но дори и да се научи да чете”.

Така се случва, че азбучните реформи винаги са били инструмент и обект на политиката, а не на езикознанието. Техният успех зависи (и досега зависи) от това каква е целта на промените: създаването на нов импулс за развитието на една или друга национална култура или политическо тщеславие, пренебрегващо целесъобразните въпроси.

Азбучните реформи в съвременна, постсъветска Централна Азия са случай, при който в тяхна полза не са нито неуспешният опит на съседните държави, отрано отказали се от кирилицата в угода на латиницата, нито историческият път на кирилицата в Средна Азия. Тук кирилицата вече повече от сто години оправдава своето превъзходство пред другите графични системи на писмо.

Времето ще покаже дали ще се научим да усвояваме уроците, които някога отлично са подготвени и научени от нашите предци.

Превод: Поглед.инфо


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели