/Поглед.инфо/ „Харесва ни тази работа – да наричаме нещата с техните си имена“
Карл Маркс
През 2018 г. в Лондон бе издадена книгата на Д. Ендрес „Културната демокрация. Как Западът загуби своята история и рискува да загуби всичко останало“. Започва със следната фраза: „Скорошните политически събития доведоха Великобритания, САЩ и Франция до състояние на катастрофална културна деменция“, чийто медицински аналог е болестта на Алцхаймер. „Нашата настояща деменция приема форма на особен вид забравяне, лъжливи спомени („misremembering“) и погрешно възприятие на миналото. В този смисъл това не е носталгия, това не е и индивидуална деменция, а просто случай на амнезия. В повечето случаи страдащите от амнезия осъзнават това, че не помнят… тези които страдат от деменция, не осъзнават, че не помнят“. Именно последното, според Д.Ендрес, се случва в съвременното западно (нарича го така, аз предпочитам термина „постзападно“) общество. То се лишава от своите корени в историята, те се разкопават.
„Когато в началото на XXI в. стана съвършено очевидно, че икономическият прогрес спира, рушейки илюзията за непрекъснато подобряване, на нейно място застана измамата“, изчезва самата вяра във възможностите на прогреса. Ненапразно още през 90-те години в Западна Европа и САЩ започнаха да се появяват книги с имена тип „Краят на прогреса“, „Краят на бъдещето“ и т.н. А нали британският историк Едуард Кар предупреждаваше: „Обществото, което е загубило вяра в способността за прогрес в бъдещето, скоро ще напусне историята“. Социалното и „физическо“ напускане на историята се предшества от духовно – емоционално и интелектуално (впрочем, още през 1969 г. друг британски историк, публикува книга с почти пророческо заглавие – „Смъртта на миналото“). Измамата, за която пише Ендрес приема най-различни форми, една от които е презаписването на историята на Европа от позициите на неолиберализма от една страна и мултикултурализма от друга. Така се появяват „черна Атина“, спасителите на античната мисъл в арабския свят и много други лъжливи схеми.
Състоянието на социокултурна деменция, несъмнено, се подпомага от мултикултурните манипулации. И тук възниква въпросът: как това е свързано с настоящата фаза на системна, цивилизационна еволюция (или инволюция?) на Европа. Западна Европа е наистина старо общество. Става дума не за физическата възраст на значителна маса от населението, макар и както отбелязват изследователите – демографското доминиране в днешния „Запад“ на възрастни няма прецеденти в историята и създава почти неразрешили проблеми за здравеопазването и поддържането на равновесието между работещите и неработещите (ако се добави и падането на раждаемостта, което е свързано с преситеността, хедонизма, хомосексуализма, хипериндивидуализма – накратко казано със социалните и полови извращения, то е ясно: следващото поколение европейци изобщо няма гаранции за пенсия). Въпросът е друг: за цивилизационната (системна) старост. Или, ако ви е угодно, за късната, завършваща фаза на цивилизационното развитие.
Една от чертите на подобни фази, според историците, социолозите и психолозите е загубата от обществото, преди всичко на управляващите слоеве, на неговото социалното и етнокултурно чувство за самосъхранение. Развитието се сменя с обществена менопауза и инволюция. Загубва се възприемчивостта към идеалното, към метафизиката. Настъпва тържество на утилитаризма и на икономикоцентризма. Провежда се промяна на социалните роли в междуполовото разделение на труда. Демаскулинизацията и феминизацията на свой ред способстват за формирането на тревожно-боязлив психотип, който не може да защити „своето“ от „чуждото“ (виждаме това, в частност, на примера на германските мъже, оказали се неспособни да защитят своите жени по време на устроените от мигрантите в Кьолн „секс-фиести“. Има и много други аналогични примери, а нали неспособността на самците да защитят самките и децата си е един от първите признаци на израждането на вида), склонност към психически отклонения от обсесивно-компулсивен, истеричен и параноидален тип. Както е известно – рибата се вмирисва от главата. Като илюстрация на казаното по-горе служат цялата редица високопоставени чиновници от САЩ и Западна Европа от последната четвърт век. Така и се запомнят императорите-дегенерати от късния Рим.
Изобщо има немалко сходства между настоящия Постзапад и късната римска империя (краят на III — средата на VI в.н.е.), а по-точно ПостРим. Работата е там, че след кризата от III век след половин век военна анархия (235-285 г.), когато за 50 години се сменят 20 императори от Максимилиан Тракиец до Карин, Рим престава да бъде Рим. Не съм привърженик на схемите на Лев Гумильов, но някои негови термини са напълно добри като метафори. ПостРим е химера, химерно общество, където в предишната обвивка съществува, съзрява и се храни със соковете на миналото нещо чуждо.
Вкарването в Рим на огромно количество роби, предоставянето на римско гражданство на освободените им потомци, разпространяването на последното върху цялата империя (едиктът на Каракала от 212 г. в значителна степен способства кризата от III в.) принципно променя етнокултурното съдържание на обществото.
Империята все още съществува в много отношения като празна черупка, но я запазват най-вече слабостта на съседите и военната сила, позволяваща да се държи лимеса до границата между IV—V в, когато започва процесът на изтеглянето на легионите от далечните предели на империята: Втори Августовски легион от Британия, Първи легион на Миневра (Трябва да си спомним „Совата на Миневра излита от здрача“ – здрача на империята) от Рейн, Трети Киренайски от Арабия, Четвърти Партски – от територията на днешен Ирак, Четвърти Скитски от Сирия. Тази география позволява да се разбере, че ПостРим се държи от военната сила, докато не „изгнива“ и не се варваризира отвътре. След това еднополюсният свят на късната античност рухва. ПостРим привлича „паплачта“ от пограничните райони на империята, която като „леярски котел“ става „хранителна среда“ за разпространяването в Рим на чужди му африкански и азиатски култури.
В ПостРим няма какво да противостои на тази химеризация. Още към средата на II в. сл. н. е. Рим всъщност е лишен от своите най-добри – от старата аристокрация: нея я косят два и половина века (10 поколения!). Първо при марианския и суланския терор, след това при войните на триумфиратите – Първия и Втория, а накрая при безумствата на късния Тиберий, Калигула и Нерон. Мястото на аристокрацията не заема от „новобогаташи“, включващи преторианци и освободени роби. Към това трябва да се допълни и модата на широко разпространения хомосексуализъм и доброволна бездетност на елита в късен Рим и картината е завършена. Тази бездетност впрочем много напомня на бездетността на високопоставените чиновници, оглавяващи днешна Европа. Има и други аналогии. Така, двете световни войни покосяват в Европа пасионарната (Гумильов) младеж, най-често погубвайки най-добрите – мощен удар по генофонда, ако вземем Запада и преди всичко Германия. Германският случа от ХХ век е сравним със загубите на немците през Тридесетгодишната война (1618-1648 г.), покосила 2/3 от населението, унищожавайки на практика цялото малко и средно дворянство.
Също така виждаме разпространението в Европа на чужди ѝ религии (ислям) и секти. Има просто поразителни случаи. В частност, известният съветофоб и русофоб папа Йоан Павел II признава нигерийската традиция ифа, известна в Хаити и в Латинска Америка като вуду, за част от католическата религия: традицията ифа/вуду получава статут на вероизповедание, тоест фактически се приравнява до православието и протестантството. Вуду-католицизма от „Анклавите“ на Вадим Панов не е измислица и не е фантастика – това е реалност, макар и със сюрреализъм. Постзападът се среща с ПостРим във Ватикана. Западната цивилизация приключва в много като античната. А и двете просъществуват примерно еднакво време – в зависимост от изчисленията между 12 и 15 столетия.
Настоящата ситуация, обаче, се обяснява не само (а в някои важни аспекти не дотолкова) от цивилизационните фактори, доколкото от тези, които марксистите наричат формационни. В случая става дума за капиталистическата система, която съществено промени европейската цивилизация и фактически я влачи заедно със себе си в пропастта.
Защо Шпенглер публикува именно през 1918 г. своя „Залез…“? Ясно защо: приключила е световната война, която слага черта на „цивилизацията на XIX век“, тоест под зрялата фаза на историята на капиталистическата система. Тази война, както и следващата след нея, изтрива от лицето на земята огромни материални (промишлено-икономически комплекси) и икономическият бум на капитализма от 20-те и 30-те години на ХХ век и особено в от средата на 40-те до средата на 60-те години е обусловено и осигурено от бурното възстановяване на икономиките на Германия, Италия и СССР, което в огромна степен става стимул, мотор на световното развитие.
Всичко това свидетелства нещо просто: капитализмът е изчерпал своята икономическа динамика на границата между XIX и XX век. Според мен за това в една или друга степен са писали толкова различни хора като Ленин и Кауцки. По-нататъшното развитие на капитализма има в своята основа извъникономическа динамика – военно-политическата борба. При това, понеже светът е вече поделен, колониалната и полуколониалната система се оформят, то вече не може да има борба между Запада и афроазиатските слабаци. Това може да бъде борбата (война) между европейските (северноатлантически) военнопромишлени гиганти. Ако от средата на XVIII в. до края на XIX век войната е функция на промишлено-икономическото развитие, то през ХХ век самото това развитие в значителна степен става функция не просто на тоталните (такава вече е дори наполеоновата) войни – войните на унищожение, което водят помежду си страните вътре в европейската цивилизация, представящи нейните различни варианти: англосаксонски, германски и руски. Това е и началото на залеза на Европа и превръщането на Запада в Постзапад. Решаваща роля в това изиграва промяната в динамиката на капитализма, който на свой ред е зароден, е дете, макар и не напълно законно, на самата европейска цивилизация.
Началото на залеза на Европа съвпада с края на хегемонията на Великобритания и подема на Германия и САЩ (американците за известно време решават с кой да влязат в съюз – с Германия или Великобритания : изборът в полза на последната се определя от два фактора: „оплелият“ англосаксонските „братовчеди“ еврейски капитал от двете страни на океана и англосаксонския страх пред германския гений – научен, културно-интелектуален и икономическата мощ на Втория райх), а следователно вътрешнозападна схватка за световната хегемония и руската революция.
При това през 30-те години, първата половина от 40-те години американците използват Третия райх за борба срещу Британската империя. През 1943 г. човекът на Рокфелер Алън Дълес пряко заявява, че основната цел на войната е разрушението на Британската империя (а ССР за борба с първия и втората). В хода на самата война англосаксонците решава и общата за „англо-американския естаблишмънт“ (Каръл Куигли) задача: да задушат германците и завинаги да ги отстранят като вътрешнозападен, вътрешнокапиталистически конкурент. Русия (под формата на СССР) е извън запада и извън капитализма и задачата на нейното разрушение е поставена едва през 1944-1945 г., когато войната вече е спечелена. С други суми важен елемент от залеза на Европа е задушаването на Германия и немците от англосаксонците. Но по ирония на съдбата и логиката на развитието на капитализма – следващата фаза на залеза става задушаването на европейците, включително на британците, от мигрантите от Азия и Африка. При това обаче най-страдащи отново са немците. Това е най-вече целенасочен процес, чиито корени стигат до Втората световна война и това, което я предшества през 30-те години на ХХ век. В този план пряка линия се начертава от първата половина на 40-години до началото на XXI век – до резултатите от наводняването на Европа (на първо място Германия) от мигрантите и миграционната криза от 2015 г.
През 2018 г. списание The Economist в броя си от 14-20 април излиза с материал, посветен на Германия – „установъчна“ редакционна статия и подбор на материали. В редакционната статия управлението на Меркел като цяло и особено нейната политика на „отворените врати“ по отношение на мигрантите са обсипани с похвали. Като постижение на „епохата на канцлерин“ списанието посочва следното: формирането на по-инклузивна („включваща“, „широка“) идентичност, от етническата и националната, нейното разпространение върху тези, които нямат немци сред родителите и предците, развитието на „балансирана джендър култура“ (броят на работещите жени за последните 15 години се увеличава от 58 до 70%). Германците са започнали повече да се развеждат и по-малко да влизат в брак, докато хомосексуалните разводи са легализирани.
Ако преведем това на нормален език, то всъщност става дума за постепенното разрушение на семейството и за това, че в условията на засилена експлоатация от неолиберален тип все повече жени са принудени да работят, за да запазят семейния бюджет на предишно равнище, а също и това, че немската идентичност се руши. The Economist с възторг констатира, че Германия губи етническата си хомогенност и се превръща в „леярски котел“, в открита страна, състояща се от различни фрагменти – в превод на нормален език - губи своята национална и културна цялост. Що се отнася до „леярския котел“, той не се получи дори и в САЩ, да не говорим за Западна Европа, за което се пише открито. Но стопаните на изданието не отчитат това. Мултиетничността на Германия, радостно съобщава списанието, намира отражение и в политическия живот, дори и в спорта, в частност във футбола. Ако през 2009 г. членовете на парламента с „мигрантски произход“ да са едва 3%, то през 2017 г. те са 9%, макар и реалната репрезентационна цифра трябва да бъде 23% - именно такова количество граждани на ФРГ нямат германски корени. Ако през 1990 г., когато германците стават световни шампиони, в националния отбор да има само немски (и немско-полски) фамилии, то на Европейското първенство в националния отбор има Боатенг, Озил, Подолски, Сане и Гомес (с корени съответно от Гана, Турция, Полша, Сенегал и Испания).
В момента, докато Германия се превръща в Einwanderungsland („страна на имигрантите“), когато никой на практика не се осмелява да повтори фразата, заявена от ветерана от ХДС Алфред Дрегер през 1982: „Завръщането на чужденците-гастарбайтери трябва да бъде правило, а не изключение“ – се променя и самото понятие „родина“. Показателно е, че според информацията на списание The Economist, в самия разгар на миграционната криза Меркел показва карта, на която границите на Германия все едно обхващат Северна Африка, Украйна и Турция. Така тя иска да покаже готовност на първо място да приеме бежанци и мигранти от тези страни, на второ място стремежа на Германия да играе стабилизираща роля в тези региони и страни. Що се отнася до Турция, то тя едва ли се нуждае от тази роля на Германия, а в Украйна „стабилизиращата“ роля на Германия и на „Колективния Запад“ е видна за всички.
Самото наличие на мигранти променя живота и поведението на „коренните немци“ и ги прави „нови немци“. Именно така наричат своята книга Герфрид и Марина Мюнклер, с удовлетворение, а аз бих казал и с радост констатиращи, че „статична германия“ отива в миналото, заедно с ясните национални граници и предишната идентичност. Нова Германия става все по-открита, неформална и разнообразно, но и – принудени са да констатират съпрузите – все по-тревожна и нервна.
Изглежда, че цената за „откритостта“ са стресът, тревогата и по-нервния живот? Излиза така. Неслучайно в Германия все повече се появяват книги с имена като „Нервна република“ (и ще си остане нервна, ако се отчете свързания с мигрантите ръст на престъпността, преди всичко в големите градове като Берлин, Мюнхен, Кьолн, които повече приличат по своя интернационален състав на нещо различно от околните германски земи и като всички мегаполиси се превръщат в неовавилонски кули, само появата на които предвещава завръщане в тъмните векове). „Страхът за Германия“ (и ще бъде страшно, след като на Нова година само в Кьолн около хиляда жени бяха подложени на сексуални нападения), „Краят на Германия“ (впрочем, най-голямата численост в Германия съставят лицата на възраст между 50 и 54 години). Неслучайно като реакция срещу мигрантите ръстът на десните и крайно десните настроения и движения (13% за партия „Алтернатива за Германия“, бореща се за германската идентичност и подложена на критика от страна на „Левите“ и „Зелените“). Впрочем, лидерът на „Зелените“ Джем Йоздемир е син на турски гастарбайтери – логично е, че най-активните хора с мигрантски корени отиват при „Левите“ и „Зелените“.
Една от статиите в изданието на The Economist се нарича така – „Новите немци“ а над заглавието виси снимка, която показва тези „нови немци“: от тридесет (20 мъже и 10 жени), сред тях има арабин в традиционна одежда, турчин и туркиня, жена във фередже, хасид. Над тях се реят огромни евросъюзовски флагове. Малък германски флаг стърчи нейде отзад като беден роднина – в ръце го държи същество от неопределен пол, на който проф. Преображенски задължително би задал въпроса: „Ти момченце ли си или си момиченце?“ И си спомняме казаната от Чърчил през 1940 г. фраза, че Великобритания не воюва с Хитлер и дори не с националсоциализма, а с немския дух, духа на Шилер, той никога да не се възражда.
Превод: Поглед.инфо