/Поглед.инфо/ Самолетът се приземява на летището в Джеда. От сградата, която е може би на половин километър, се спускат на юруш тълпа мъже. След тях забулени, в дългите си черни роби, ситнят жени. Запъхтени, потни – жегата вън е 41 градус – мъжете нахлуват в самолета и бързо заемат ключови места на крайните седалки на редовете. Жените пристигат, влизат и вече става ясна стратегията: мъжете, така да се каже, охраняват редовете та да няма никакво чуждо /мъжко/ присъствие в съседство със забулените им половинки.
Началото на осемдесетте години на миналия век е, но оттогава нещата не са променили кой знае колко при най-близките приятели и съюзници на Съединените щати в Близкия изток – саудитците. Пардон, както съобщиха медиите неотдавна, светът бе разтърсен като от земетресение, когато „динамичният” млад саудитски крал Салман /същият, с когото Бойко тресе саби неотдавна/ издаде закон, разрешаващ на жените да шофират. Вече чакаме динамичният да забрани и претрепването с камъни на прелюбодейците.
По същото време, в началото на осемдесетте, в Дамаск можех да избирам вечер дали да ида в извисяващия се върху кула ресторант, от който се откриваше панорама върху целия град, или да си пия арака на шоуто с хубавиците в „Крейзи хорс”. Ами как да не ги бомбардираш тези безсрамници!
В края на осемедесетте пък си пиех бирата с моите иракски колеги на един остров нарека Тигър. Е, официално не бе разрешено, затова бирата се сервира в металически канчета, та може да мине за айран или шербет. Административната област Багдад, включваща столицата и околните селища с общо 6 400 000 жители, беше обект на повечето нападения на коалицията, предвождана от САЩ. Ще пият бира в канчета, хитреците му ниедни!
Автобусната спирка на „Джеймс Баучър” в София. Едрият, представителен мъж ме пита с какво да се придвижи до хотел „Хемус”, обяснявам му и, понеже явно е от Изтока, го изпращам с традиционното „массалями”. Реакцията е неочаквана: презрително през рамото: „Не съм арабин, персиец съм”. Сприятелихме се, дори веднъж пихме бира. Те са с особено самочувствие персйците, наричани днес иранци. И май има защо: Персия е държава от шести век преди н.е. / а не на двеста години, като някои други/.Господствала е над района докато Александър Велики я сломява през 331 г пр.н.е. Не успя обаче Саддам Хюсеин да сломи Иран в осемгодишната война между 1980 и 1988 г. Въпреки американската военна подкрепа. Да, тогава във Вашингтон брояха Саддам за приятел. Но на Вашингтон „достлука му е на коляното” – изправи ли се и приятелството пада. Така са казвали нашите предци по адрес на турския поробител.
И какво излиза? САЩ и всякакви скалъпвани от тях коалиции удрят светските държави в Близкия изток: Ирак, Сирия, също и Либия. И са приятели, покровителстват тези, дето в Двайсети век убиват с камъни за прелюбодейство. Враг е и Иран, защото не е изтрит споменът от една злощастна военна операция за освобождаване на 444 американски заложници в Техеран, която закопа надеждите на Джими Картър за втори президентски мандат. А имат и гордото самочувствие „Аз съм персиец, почти трихилядолетна е историята ни”.
Асад използвал химическо оръжие срещу бунтовниците в Гута. Не вярвате? Ами стотици пъти повтаряните кадри по телевизиите в света с кофата вода, с която поливат поразено от химическата атака дете. Филмчето е продукция на световно известната „Метро голдуин „бели каски”. Същите тези „бели каски”, които се финансират от USAID, приятелските им отношения с „Ан Нусра” и други производни на „Ал Кайда” не се и криеха, а при инциденти като този в Гута, не допускат по никакъв начин представители на Червения кръст и Червения полумесец. Имали споменатите Кръст и Полумесец от 1994 г свои постоянни представители и наблюдатели в ООН, три пъти били лауреати на Нобелова награда за мир. Правилно, как „белите каски” да допускат такива навлеци, дето ще вземат да подложат на съмнение кинопродукцията с кофата с водата, излята върху „жертвата” на Асад!
В началото писах за спринта на саудитските мъже към самолета. За мене това беше междунно кацане на път за Аден, тогава столица на Южен Йемен. Невероятна жега, отвеждат ме за интервю с президента, стада много дребни козички нещо „пасат” по асфалта. Оказва се, че на асфалта по-лесно отколкото в околните пясъци се откриват семенцата от дърветата. Една позната от нашия „Ню Отани” масажистка работеше в местен петзвезден хотел. Сега и хотелът сигурно го няма, а козичките, като морските свинчета на Скрипалови, вероятно са мъртви – дали от глад или отровени, не се знае. Защото приятелите на Вашингтон от Саудитска Арабия участват активно във войната срещу местното население Хути, и в тази война саудитците използват бойни отровни вещества. Някак неудобно е за това да се тръби, да се нанасят удари върху инсталациите, които произвеждат тези бойни отровни газове, защото те комай са внос от Съединените щати. Откъде да знаеш, в Аден няма представители на „Метро голдуин „бели каски”, та да снимат филми с лееща се вода от кофите.