/Поглед.инфо/ Заявлението на Тръмп за готовността на САЩ да излязат от ДРСМО неслучайно прозвуча в навечерието на посещението на неговия помощник по националната сигурност Болтън. Президентът на САЩ действа по любимия си начин- повишава залозите с цел да постигне отстъпки от противника си. При това съвсем не в тази сфера, в която нагнетява ситуацията. Ето сега Тръмп играе не толкова с Русия, колкото с Европа и Китай.
За това, че Договорът за ракетите със среден и малък обхват, сключен между Горбачов и Рейгън през 1987 г. не е жизнеспособен в средносрочна историческа перспектива, се говори от отдавна. При това и в Москва, и във Вашингтон. Наистина, през последните години за това повече се говори от американците. Така да не би заявлението на Тръмп да е напълно очаквано и логично? И светът да не би да се готви за завръщането към времената на надпреварата в ядрените и ракетните въоръжения от 50-те до 80-те години? Не-защото от тогава са се изменили, както разпределението на силите по света, така и целите на американците.
Каквото движи САЩ в края на 70-те години и началото на 80-те, когато решават да разгърнат ракетите със среден обхват в Европа? Страхът пред СССР, носещи много сериозен характер. За разлика от 50-те и началото на 60-те години, когато американците с всички сили раздуват „червената заплаха”, но всъщност не се съмняват в своето ракетно-ядрено превъзходство, през 70-те години двете свръхдържави не само, че постигат ядрен паритет. Не, всичко е значително по-лошо за САЩ – те започват да губят пред СССР в геополитическото противостоене. На военно, а общопланетарно.
Загубената от Америка виетнамска война води до образуването на комунистическа Югоизточна Азия. Засилването на позициите на СССР в Африка в средата на 70-те години, ръстът на левите настроения в Испания и Португалия, Ислямската революция в Иран и извеждането на съветските войски в Афганистан – всичко това се приема във Вашингтон като свидетелство за настъплението на съветите към позициите на американския глобалистки проект. И това се случва на фона на вътрешнополитическата криза в САЩ, свързана с принудителната оставка на президента Ричард Никсън през 1974 г. Тоест отслабване и криза в самата Америка.
При тези обстоятелства преходът към повишаването на залозите и засилването на натиска спрямо СССР е повече от логичен за Америка. Тя губи и трябва да направи нещо, за да пречупи тази тенденция. Разполагането на тези нови ракети в Европа в този контекст се приема от Америка като отговор на засилващата се мощ на СССР. В това число и ракетна.
Друг е въпросът, че успехът на тази американска стратегия е предизвикан от това, че в СССР през 1985 г. настъпва Перестройката, част от която за Горбачов е стремежът да започне да смъква напрежението, а след това и изобщо да установи приятелски отношения със САЩ. Без това Вашингтон нищо нямаше да получи от „звездните си войни” и от новите ракети в Европа. А днес какво виждаме?
Страхуват ли се САЩ от Русия, разглеждат ли я като основната и най-смъртоносна заплаха не само за своето господство за света, но и за самото си съществуване? Разбира се, че не . Шизофреничният спектакъл с „руската намеса” в американските избори е нужен изключително за вътрешната аудитория. И неговият вътрешнополитически ефект дори не трябва да се взема предвид. Да, на Америка ѝ е неприятно, че Русия възстановява своите позиции – военни и геополитически, но тя не се приема като кошмарна заплаха за САЩ. В това е принципната разлика от ситуацията през Студената война.
Затова и САЩ нямат нито планове по разполагането на нови ракети в Европа, нито самите ракети в необходимото количество и разговорите за РСМО са нужни на Вашингтон изобщо не, за да се обезопасяват от руския удар или да заплашват Русия. Смисълът в приказките за излизането от договора е съвсем друг.
Русия сега не се разглежда от САЩ като основен противник – ако говорим не за военното, а за геополитическото противостоене. Русия остава единствената страна в света, способна да унищожи САЩ, така както и САЩ остават единствената държава, способна да унищожи Русия. Но в САЩ вече не вярват в приказките за това, че „комунистите искат да завземат целия свят и няма да се спрат пред ядрената война”. Макар за тях да няма никакво основание дори и през 50-те години, когато нашите отношения преживяват най-лошия си етап и между Москва и Вашингтон на практика няма никакви връзки на равнище дори министри, да не говорим за първи лица. В периода между 1946 и 1958 г. се състои само една среща на високо равнище – през 1955 г. в Женева, когато съветските лидери се срещат с ръководителите на САЩ Великобритания и Франция. Сега основанията за страх пред нападение на Русия срещу САЩ и Вашингтон ги няма. А какво има?
Има страх да не се загуби положението на световен хегемон. Тоест не просто на най-силната, но и на ключовата световна държава. Това, което вече на практика се е случило, засега не е станало за американците неопровержим факт – те искат да „продължат живота” на починалия еднополюсен свят. Или най-малкото да гарантират на Америка статута на „най-силния” в близките десетилетия. Това е вече по-реалистична стратегия.
Към нея се придържа и Доналд Тръмп – за неудоволствие на глобалистите, разглеждащи САЩ като част от единния Запад, който на свой ред трябва да остане платформа за прокарването на „единственото вярно учение за глобализацията”. На Тръмп не му е интересен ни глобалисткия проект, нито единния Запад под ръководството на САЩ отчасти заради това, че той разбира неговата обреченост, в това число заради неговия искрен американски патриотизъм. Затова той прави всичко възможно, за да засили мощта на самите САЩ за сметка на отслабването на техните конкуренти и противници. А кои са те?
Това са Китай и Европа. Тръмп разглежда Китай като икономическа заплаха за САЩ в Борбата за световните пазари и работни места за американците. Точно така той разглежда и Европа – тя не му е нужна като силен конкурент, затова и е по-добре ЕС да бъде отслабен, а и изобщо да се разпадне. Това, че Китай и САЩ имат военни противоречия, а сега с Европа ги няма, няма принципно значение. На Тръмп му е нужно да отслаби позициите на своите противници, за да засили мощта на САЩ.
И къде са ракетите в цялата тази история? Там, където е и шумната кампания около „ядрената заплаха” на Северна Корея и упреците към Европа, че не иска да плати справедливата си вноска за НАТО. Тръмп иска отстъпки от Китай по търговските въпроси и натиска на всеки възможен: по важната за Китай корейска тема, тайванския въпрос или проблема с Южнокитайско море. На Тръмп са му нужни отстъпки и в Европа и той натиска по възможно най-болезнените ѝ точки: Брекзит, разходите за отбрана, бюджетните проблеми, търговията с Китай.
Сега ракетите: нека европейците се поизпотят по повод на това, че „заради тяхната сигурност” трябва да разположат нови американски ракети. А и да си платят за това.
При това няма да има никакво разполагане на нови ракети в Европа – просто защото на никому не е нужно. Както и няма да има стремително излизане от договора за РСМД – в най-добрия случай това ще се случи догодина. Но през това време Тръмп ще се опита да разиграе тази карта и срещу Европа („платете повече” и „купувайте американско”) и против Китай. Няма да се получи? Все нещо ще гризне, а след това е важен и самият процес.
Америка при всеки случай в краткосрочна историческа перспектива е „водача на глутницата, загубил своя статут и спускащ се от върха”. Затова му е нужно да хапе, гризе и гръмко да вие. За да не го разкъсат преди времето му.
Превод: В.Сергеев